Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (3)

3.

Бош се извъртя на седалката и погледна Уолинг в очите. Никъде нямаше да отиде, докато тя не проговореше.

— Явно знаеш кой е Стенли Кент и къде живее. И ме излъга. Е, терорист ли е?

— Казах ти, че не е, и това е истината. Бил е почтен гражданин. Физик. Включили са го в списъка, защото е работил с радиоактивни материали, които биха могли да се използват, ако попаднат в лоши ръце, за да навредят на хората.

— Как по-точно?

— Чрез пряк контакт. И той може да има най-различни форми. Например покушение срещу конкретна личност. Спомняш ли си оня руснак, когото облъчиха с полоний в Лондон миналия Ден на благодарността? Ударът е бил насочен срещу него, обаче имаше и други жертви. Веществата, до които е имал достъп Кент, могат да се използват и в по-големи мащаби — в молове или в метрото, на такива места. Всичко зависи от количеството — и естествено от устройството, което се използва.

— Какво устройство? Бомба ли имаш предвид? Че някой може да направи мръсна бомба с веществата, с които е работил той, така ли?

— В някои случаи, да.

— Мислех, че това е просто мит. Че никога не е съществувала мръсна бомба.

— Официалният термин е ИВУ — импровизирано взривно устройство. И погледнато така, наистина е просто мит… докато не бъде взривена първата бомба.

Бош кимна и върна разговора към техния случай. Посочи къщата пред тях и попита:

— Откъде знаеш, че това не е домът на Кент? Уолинг разтри челото си, сякаш от тези досадни въпроси я болеше главата.

— Защото и по-рано съм идвала тук. Разбираш ли? В началото на миналата година с партньора ми отидохме при Кент и обяснихме на двамата с жена му потенциалните опасности на неговата професия. Проверихме системите за сигурност в дома им и им казахме да вземат предпазни мерки. Пратиха ни от Вътрешна сигурност. Разбираш ли?

— Да, добре. Това рутинна процедура на отделите „Тактическо разузнаване“ и „Вътрешна сигурност“ ли беше, или съществуваше някаква опасност за него?

— Нямаше конкретна опасност за него, не. Виж, губим си…

— Тогава за кого? За кой имаше опасност? Уолинг се размърда и въздъхна сприхаво.

— Нямаше конкретна опасност за никого. Просто взимахме предпазни мерки. Преди година и половина, по-точно шестнайсет месеца, някой проникнал в раковата клиника в Гринсбъро, Северна Каролина, преодолял сложните охранителни системи и изнесъл двайсет и две флакона с радиоизотопа цезий сто трийсет и седем. Във въпросната болница това вещество се използва за лечение на рак на женските полови органи. Не ни е известно нито кой го е откраднал, нито защо, обаче е било взето. Когато съобщиха новината за кражбата, някой от Междуведомствената контратерористична спецчаст в Лос Анджелис решил, че трябва да проверим охраната на тия вещества в местните болници и да предупредим хората, които имат достъп до тях, да вземат предпазни мерки и да проявяват повече бдителност. Може ли вече да тръгваме, моля!

— И тая задача се падна на теб.

— Да. Точно така. Това е феберейската теория за прецеждането^[1] в действие. На нас с партньора ми се падна да разговаряме с хора като Стенли Кент. Срещнахме се с него и жена му в дома им, за да проверим системите за сигурност, и същевременно го предупредихме, че трябва да започне да си пази гърба. По същата причина се обадиха на мен, когато името му е задействало предупредителната система.

Бош превключи на задна и бързо излезе от отбивката.

— Защо не ми обясни всичко това още отначало? Излязоха на улицата и той рязко потегли напред.

— Защото в Гринсбъро не беше убит никой — тросна се Уолинг. — Тоя случай може да се окаже нещо различно. Инструктираха ме да подходя предпазливо и дискретно. Извинявай, че те излъгах.

— Вече е малко късно да се извиняваш, Рейчъл. Успяхте ли да откриете цезия в Гринсбъро?

Тя не отговори.

— Намерихте ли го?

— Още не сме. Говори се, че е бил продаден на черния пазар. Самото вещество е много скъпо, даже да се използва за чисто медицински цели. Затова не сме сигурни за какво става дума тук. И ме пратиха.

Стигнаха до нужната им пряка на Ероухед Драйв и Бош пак насочи вниманието си към адресните номера. Уолинг обаче го упъти.

— Оная къща отляво, струва ми се. Прозорците с черните капаци. Не мога точно да видя в тъмното.

Хари спря и изключи от скорост, после угаси мотора. Слезе и тръгна към къщата. Рейчъл го последва. Вътре цареше мрак. Не светеше дори лампата над входа. Ала вратата беше открехната.

— Отворено е — прошепна той.

Извадиха оръжията си. Бош опря длан на вратата и бавно я бутна. Влязоха в тъмната смълчана къща. Хари опипа стената с ръка намери електрическия ключ.

Лампите светнаха. Антрето не беше разхвърляно, нямаше признаци за някакъв проблем.

— Госпожо Кент? — високо извика Уолинг. После се обърна към Бош и тихо поясни: — Само двамата са, нямат деца.

Тя извика повторно, отново без резултат. Надясно тъмнееше коридор и Хари тръгна натам. Светна и видя четири затворени врати и ниша.

В нишата имаше домашен кабинет, също пуст. Компютърен дисплей хвърляше синьо отражение върху прозореца. Провериха стаите: спалня за гости и домашен фитнес с кардиоуреди и закачени на стената рогозки. Третата врата водеше към тоалетната за гости, също празна, а четвъртата — към основната спалня.

Влязоха, Бош за пореден път включи осветлението… и най-после откриха госпожа Кент.

Лежеше на леглото гола, със запушена уста и завързани зад гърба ръце и крака. Очите й бяха затворени. Уолинг се втурна към нея да види дали е жива, а Хари бързо провери банята и дрешника. Нямаше никого.

Когато се обърна, видя, че Рейчъл е отпушила устата на госпожа Кент и с джобното си ножче е прерязала черните найлонови вързалки, с които китките и глезените на жената бяха стегнати зад гърба й. В момента покриваше неподвижното тяло със завивката. В стаята се усещаше специфичният мирис на урина.

— Жива ли е? — попита той.

— Да. Мисля, че просто е изгубила съзнание.

Уолинг заразтрива китките и дланите й, почти морави от прекъснатото кръвообращение.

— Повикай помощ.

Ядосан на себе си, че не е реагирал веднага, Бош измъкна мобифона си, излезе в коридора и се обади в централата да пратят линейка.

— Ще дойдат до десет минути — каза, когато се върна в спалнята.

Усещаше, че го обзема силна възбуда. Вече разполагаха с жив свидетел. Жената на леглото щеше да им каже поне нещо за случилото се. Знаеше, че е изключително важно да я разпитат при първа възможност.

Разнесе се висок стон — госпожа Кент идваше в съзнание.

— Всичко е наред, госпожо Кент — каза Уолинг. — Всичко е наред. В безопасност сте.

Жената се напрегна и се ококори, когато видя двамата непознати. Рейчъл й показа служебната си карта.

— ФБР, госпожо Кент. Спомняте ли си ме?

— Какво?… Какво става?… Къде е мъжът ми?

Понечи да се изправи, ала видя, че е гола под завивката, и се опита да се увие още по-плътно. Пръстите й явно още бяха изтръпнали и не можеше да стисне плата. Уолинг й помогна да издърпа одеялото нагоре.

— Къде е Стенли?

Рейчъл приклекна до леглото, за да я погледне в очите. После се обърна към Бош, сякаш чакаше инструкции как да процедира с разпита.

— Съпруга ви го няма, госпожо Кент — започна Хари. — Аз съм детектив Бош от Лосанджелиското полицейско управление, а това е агент Уолинг от ФБР. Опитваме се да установим какво се е случило с него.

Жената го погледна, после отново насочи вниманието си към Рейчъл.

— Спомням си ви — потвърди тя. — Вие дойдохте вкъщи да ни предупредите. Това ли е? Мъжете, които бяха тук, са отвлекли Стенли, така ли?

Уолинг се наведе към нея.

— Госпожо Кент, ние… Казвате се Алиша, нали? Алиша, трябва да се успокоите, за да можем да разговаряме и да се опитаме да ви помогнем. Искате ли да се облечете?

Алиша Кент кимна.

— Добре, ще ви оставим на спокойствие — продължи Рейчъл. — Облечете се, а ние ще ви почакаме в хола. Но преди това да ви попитам: имате ли някакви наранявания?

Жената поклати глава.

— Сигурна ли сте, че…

Уолинг не довърши, сякаш се опасяваше от собствения си въпрос. За разлика от Бош. Той знаеше, че трябва да установят точно какво се е случило.

— Госпожо Кент, упражниха ли сексуално насилие спрямо вас?

Тя отново поклати глава.

— Принудиха ме да се съблека. Нищо повече.

Хари се вгледа в очите й с надеждата да прочете там дали не лъже.

— Е, сега ще ви оставим да се облечете — прекъсна го Уолинг. — Но когато пристигне линейката, все пак ще ви прегледат.

— Ще се оправя — отвърна Алиша Кент. — Какво се е случило с мъжа ми?

— Не знаем точно — призна Бош. — Облечете се и елате в хола, там ще ви разкажем каквото ни е известно.

Притиснала завивката към себе си, тя колебливо стана от леглото. Хари видя петното на чаршафа и разбра, че или се е изпуснала от страх, или прекалено дълго е чакала някой да я спаси.

Госпожа Кент пристъпи към дрешника и се олюля. Бош бързо се приближи и я подхвана.

— Добре ли сте?

— Нищо ми няма, само съм малко замаяна. Колко е часът?

Той погледна дигиталния часовник на нощното шкафче отдясно на леглото, ала дисплеят не показваше нищо. Или го бяха изключили, или бяха издърпали контакта. Без да я пуска, детективът завъртя дясната си китка и си погледна часовника.

— Наближава един. Тялото й се напрегна.

— О, Господи! — възкликна тя. — Минали са часове… Къде е Стенли?

— Първо се облечете, тогава ще поговорим.

Алиша Кент неуверено отиде при дрешника и отвори вратата. От външната й страна имаше голямо огледало. При завъртането му Хари видя отражението си и му се стори, че зърва в очите си нещо ново. Нещо, което не беше забелязал в собственото си огледало на излизане от дома си. Някакво притеснение, навярно дори страх от неизвестността. Напълно естествено, реши той. Беше разследвал безброй убийства, ала не и такова, което да го отвежда в подобна посока. Страхът му си беше съвсем уместен.

Жената откачи от закачалка на стената бял хавлиен халат и влезе в банята. Хари се извърна от собственото си отражение.

Уолинг излезе от спалнята и той я последва.

— Какво мислиш? — попита агентката.

— Извадихме късмет, че намерихме свидетел. Тя ще ни разкаже какво се е случило.

— Да се надяваме.

Докато чакаха Алиша Кент да се облече, Бош реши да претърси къщата още веднъж. Този път провери и задния двор и гаража. Не забеляза нищо странно. Освен че двойният гараж беше празен. Ако семейството имаше още една кола освен поршето, тя явно не беше тук.

Спря в задния двор и вдигнал поглед към надписа „Холивуд“ на хълмовете, се обади в централата, за да пратят в дома на жертвата криминалисти. Осведоми се и кога ще пристигне линейката и му отговориха, че е на пет минути от тях. Преди десет минути му бяха казали, че е на десет.

После набра номера на лейтенант Гандъл, който очевидно спеше. Началникът му мълчаливо изслуша доклада му. Появата на агент от ФБР и вероятната терористична връзка го стреснаха.

— Ами… явно ще трябва да събудим някои хора — заключи накрая.

Искаше да каже, че се налага да информира шефовете на Управлението за случая и неговите по-сериозни измерения, които започваха да се очертават. Един лейтенант от „Убийства и грабежи“ най-малко искаше да му се обадят на сутринта и да го питат защо не е предупредил своевременно когото трябва. Хари знаеше, че Гандъл едновременно ще си покрие гърба и ще иска инструкции отгоре. Това напълно го устройваше, пък и го очакваше. Но също го стресна. Лосанджелиското полицейско управление имаше собствена Служба за вътрешна сигурност. Ръководеше я човек, когото повечето в полицията смятаха за безотговорен тип, некомпетентен и неподходящ за този пост.

— Капитан Хадли ще бъде ли сред тях? — попита Бош.

Капитан Дон Хадли беше близнак на Джеймс Хадли от Полицейската комисия, политически назначаван орган в ЛАПУ, който осъществяваше контрол и избираше началника на полицията. По-малко от година след включването на Джеймс Хадли в комисията по силата на кметско решение, одобрено от градския съвет, брат му, дотогава заместник-началник на пътната полиция в Долината, неочаквано беше повишен в шеф на новосъздадената Служба за вътрешна сигурност. Навремето сметнаха, че това е политически ход на тогавашния началник на полицията, който отчаяно се мъчеше да запази поста си. Не се получи. Уволниха го и назначиха нов човек. При тази промяна обаче Хадли остана на мястото си и продължи да ръководи СВС.

Службата имаше за задача да сътрудничи на федералните институции и да осигурява нова разузнавателна информация. През последните шест години Лос Анджелис най-малко два пъти беше станал мишена на терористи. И в двата случая ЛАПУ узна за опасността едва след предотвратяването й от федералните власти. Това беше унизително за Управлението и създаването на СВС целеше ЛАПУ да научава за собствения си заден двор онова, което знаят феберейците.

Масово подозираха обаче, че ФБР държи полицията на тъмно. За да скрие своя провал и да оправдае и поста си, и изобщо съществуването на Службата, капитан Хадли беше започнал да организира грандиозни пресконференции и да се появява с облечените си в черни униформи хора на исяко местопрестъпление, където имаше и най-далечна вероятност за терористична връзка. Една преобърната цистерна на Холивудската магистрала събра цялата СВС, докато не се установи, че цистерната е превозвала мляко. Убийството на равин н една уестудска синагога предизвика същата реакция, докато не се оказа, че престъплението е резултат от любовен триъгълник.

И така нататък. След четвъртия подобен случай редовите ченгета кръстиха капитана Дон Фишека. Ала той запази поста си благодарение на тънкото политическо було, покриващо назначението му. Според последния слух, който беше чул Бош, Хадли пратил всички от Службата в полицейската академия да тренират тактика на бойни действия в градски условия.

— Не знам за Хадли — отвърна Гандъл. — Сигурно ще съобщят и на него. Ще започна с моя капитан и той ще уведоми когото трябва. Ама това не е твоя грижа, Хари. Ти си върши работата и не мисли за Хадли. Хората, от които трябва да се пазиш, са феберейците.

— Ясно.

— Не забравяй, с тях винаги трябва да си нащрек, когато започнат да ти говорят точно каквото искаш да чуеш.

Детективът кимна. Този съвет отразяваше добрата стара традиция на ЛАПУ да не се доверява на ФБР. И естествено същата традиция спазваха феберейците, които никога не се доверяваха на ченгетата. Тъкмо затова съществуваше СВС.

Върна се в къщата. Уолинг разговаряше по мобифона си. Освен това в хола стоеше непознат мъж, висок, около четирийсет и пет годишен; излъчваше типичната феберейска самоувереност, с която Хари многократно се беше сблъсквал.

— Вие трябва да сте детектив Бош — каза непознатият. — Джак Бренър. Рейчъл ми е партньорка.

Ръкуваха се. Сведението, че Рейчъл му била партньорка, на пръв поглед изглеждаше маловажно, ала всъщност говореше много. В тези думи се долавяше нещо собственическо. Бренър искаше да каже, че е главният партньор, независимо дали Рейчъл споделя това мнение.

— А, вие вече се запознахте.

Хари се обърна. Уолинг беше изключила телефона си.

— Извинявай, трябваше да докладвам на дежурния специален агент. Той реши да включи в разследването цялото Тактическо разузнаване. Праща три групи да обиколят болниците, за да видим дали днес Кент е ходил в някоя гореща лаборатория.

— Предполагам, че „гореща“ е оная лаборатория, в която съхраняват радиоактивни вещества, прав ли съм? — осведоми се Бош.

— Да. Кент е имал достъп до почти всички такива в окръга. Трябва да установим дали днес е бил и някоя от тях.

Детективът разбираше, че може би е в състояние да ограничи търсенето само до една болница, гинекологичната клиника „Сейнт Агата“. В момента на убийството Кент беше носил този бадж. Уолинг и Бренър не го знаеха, но Бош реши засега да не им казва. Усещаше, че следствието се изплъзва от ръцете му, и искаше да запази в тайна навярно единствената вътрешна информация, с която все още разполагаше.

— Ами Управлението? — попита той.

— Управлението ли? — изпреварвайки партньорката си, попита Бренър. — Искаш да кажеш, ти, нали, Бош? Това ли питаш?

— Да, точно това. Каква ще е моята роля в случая? Агентът разпери ръце, сякаш за да декларира откритост.

— Не бой се, вътре си. Оставаш с нас до края. И кимна, като че ли това обещание означаваше нещо.

— Добре — рече Бош. — Точно това исках да чуя. И погледна Уолинг за потвърждение на думите на партньора й. Тя обаче извърна очи.