Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (13)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Overlook, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 66гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Конъли. Мъртво вълнение
Американска, първо издание
ИК „Бард“, София, 2008
Превод: Крум Бъчваров, 2008
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: Петър Христов, Megachrom, 2008
Компютърна обработка: Веселина Симеонова, ИК „Бард“
Формат 84/108/32. Печатни коли 15
ISBN 978-954-585-893-2
Michael Connelly. The Overlook
Hieronymus, Inc., 2006, 2007
История
- —Добавяне
4.
Алиша Кент най-после излезе от Ф спалнята. Беше с вчесана коса и измито лице, ала носеше само белия халат. Оказа се, че е невероятно привлекателна. Дребна, мургава и някак екзотична. Той предположи, че приетото от съпруга й фамилно име скрива произход от далечна страна. Черната й коса лъщеше и обрамчваше овално лице, едновременно красиво и печално.
Бренър се представи. Жената изглеждаше замаяна от случилото се и не даде знак, че го познава, както си беше спомнила Уолинг. Агентът й каза да седне на дивана.
— Къде е мъжът ми? — попита Алиша Кент. Гласът й вече звучеше по-твърдо и спокойно. — Искам да знам какво става.
Рейчъл се настани до нея, готова да я утешава, ако се наложи. Бренър зае стола до камината. Бош остана прав. Не обичаше да седи удобно, когато съобщава такива новини.
— Госпожо Кент — пое инициативата той, опитваше се да запази контрола си върху следствието. — Аз съм детектив от отдел „Убийства“. Тук съм, защото тази вечер открихме труп, който според нас е на вашия съпруг. Много съжалявам, че се налага да ви го кажа.
Тя скри лицето си с ръце. По тялото й пробягаха тръпки и иззад дланите й се разнесе безпомощен стон. После се разплака: дълбоки ридания, които разтърсиха раменете й толкова силно, че трябваше да свали ръце, за да не позволи на халата да се разтвори. Уолинг я прегърна успокояващо.
Бренър предложи да й донесе вода и Алиша Кент кимна. По бузите й се стичаха сълзи. Това беше мръсна работа: да съобщиш на човек, че най-близкият му е мъртъв. Бош я беше вършил стотици пъти, ала човек не можеше да свикне с нея, пито пък да я усъвършенства. Веднъж му се случи да стои и от другата страна. Когато преди повече от четирийсет години убиха майка му, научи за това от едно ченге, докато излизаше от плувния басейн в младежкия спортен комплекс. Реагира, като скочи обратно в басейна и се опита да не изплува.
Агентът донесе чаша вода и току-що овдовялата госпожа Кент изпи половината на една глътка. Преди някой да успее да зададе въпрос, на вратата се почука. Бош отвори и пусна двамата медици, които прегледат жената. После даде знак на Уолинг и Бренър да се оттеглят в кухнята, за да се посъветват, и щом затвори вратата, попита:
— Е, как искате да започнем?
Бренър отново широко разпери ръце, показваше, че е готов да приема предложения — това явно беше любимият му жест — и отвърна:
— Мисля ти да водиш. Ние ще се намесваме, когато се налага. Ако не си съгласен, може ние да…
— Не, няма проблем. Аз ще водя.
Погледна Уолинг в очакване на възражение, но тя само кимна. Хари се обърна да излезе от кухнята, ала Бренър го спря.
— Искам да съм откровен с теб, Бош. Детективът се обърна.
— Какво искаш да кажеш?
— Проверих те. Говори се, че ти…
— Как така си ме проверил? Разпитвал си за мен?
— Трябваше да знам с кого ще работим. Досега знаех за теб само това, което бях чувал за Ехо Парк. Исках…
— Ако имаш въпроси, можеш да ме попиташ направо.
Бренър пак разпери ръце.
— О, нямам.
Хари се върна в хола и зачака санитарите да свършат с Алиша Кент. Единият мажеше с мехлем ожулените места по китките и глезените й. Другият й мереше кръвното налягане. На гърлото и едната й китка имаше превръзки, явно за по-сериозни наранявания, които Бош не беше забелязал.
Мобифонът му иззвъня и той се върна в кухнята, за да отговори. Уолинг и Бренър ги нямаше, очевидно се бяха измъкнали в друго помещение. Това го обезпокои. Не знаеше нито какво търсят, нито какво замислят.
Обаждаше се партньорът му. Най-после беше стигнал на местопрестъплението.
— Трупът още ли е там? — попита Хари.
— Не, съдебният лекар преди малко го е вдигнал. Струва ми се, че и криминалистите са на приключване.
Бош му описа насоката, в която, изглежда, вървеше следствието, съобщи му за участието на ФБР и връзката с потенциално опасни вещества, до които е имал достъп Стенли Кент. После го инструктира да започне да обикаля съседните къщи в търсене на свидетели, които може да са видели или чули нещо. Знаеше, че е малко вероятно, защото никой не беше позвънил в полицията след изстрелите.
— Сега ли, Хари? Още е нощ, хората спят…
— Да, Игнасио, сега.
Не се безпокоеше, че ще събуди хората. По всяка вероятност генераторът, с който се захранваха прожекторите на местопрестъплението, и без това бе смутил спокойствието на квартала. Обаче районът трябваше да се провери и винаги беше за предпочитане да открият свидетели колкото може по-рано.
Върна се в хола. Санитарите бяха събрали оборудването си и си тръгваха. Казаха му, че Алиша Кент е физически добре, имала само незначителни рани и ожулвания. Дали й успокоително хапче и мехлем, за да продължи да маже нараняванията по китките и глезените си.
Уолинг отново седеше на дивана до нея, Бренър се беше върнал на креслото до камината.
Бош седна на стола от отсрещната страна на стъклената масичка, точно срещу нея.
— Много съжаляваме за загубата на съпруга ви, госпожо Кент, и за премеждието, което сте преживели — поде той оттам, откъдето беше прекъснал. — Но се налага да действаме бързо. При идеални обстоятелства щяхме да почакаме, докато сте готова да разговаряме. Само че обстоятелствата не са идеални. Вече го знаете по-добре от нас. Трябва да ви зададем някои въпроси за случилото се тая нощ.
Тя скръсти ръце на гърдите си и кимна, че разбира.
— Тогава да започваме. Ще ни разкажете ли какво се случи?
— Двама мъже — разхлипано отвърна Алиша Кент. — Така и не успях да ги видя. Имам предвид лицата им. Така и не успях да видя лицата им. На вратата се почука и аз отворих. Нямаше никого. Когато понечих да затворя, те се появиха. Просто изскочиха. Носеха маски и качулки, като суичъри с качулки. Втурнаха се вътре и ме сграбчиха. Единият опря нож в гърлото ми. Каза, че ще ме заколи, ако не правя точно каквото ми наредят.
Докосна превръзката на гърлото си.
— В колко часа се случи това? — уточни Хари.
— Наближаваше шест. Вече беше тъмно и се канех да се заема с вечерята. Стенли обикновено се прибира… прибираше се… към седем. Освен когато не работеше в южните части на окръга или в пустинята.
Споменът за навиците на съпруга й предизвика нов изблик на сълзи и гласът й секна. Бош се опита да я върне към темата и зададе следващия си въпрос. Струваше му се, че вече долавя известно забавяне на говора й. Хапчето, което й бяха дали санитарите, започваше да действа.
— Какво направиха тези мъже, госпожо Кент?
— Заведоха ме в спалнята. Накараха ме да се съблека съвсем гола и да седна на леглото. После единият започна да ме разпитва. Бях уплашена. Предполагам, че съм изпаднала в истерия, и той ме зашлеви и ми се разкрещя. Каза ми да се успокоя и да отговарям на въпросите му.
— Какво ви попита?
— Не си спомням всичко. Адски бях уплашена.
— Опитайте, госпожо Кент. Важно е. Това ще ни помогне да открием убийците на съпруга ви.
— Попита ме дали имаме оръжие, попита ме къде…
— Чакайте малко, госпожо Кент — прекъсна я Бош. — Дайте да обсъждаме въпросите един по един. Той ви е попитал дали имате оръжие. Вие какво му отговорихте?
— Бях уплашена. Казах, че имаме револвер. Той попита къде е и аз отвърнах, че е в чекмеджето на нощното шкафче от страната на мъжа ми. Взехме го, след като вие ни предупредихте за опасностите, които крие работата на Стенли.
Докато изричаше последните думи, впери поглед в Уолинг.
— Не се ли бояхте, че ще ви убият с него? — попита детективът. — Защо им казахте къде е револверът?
Алиша Кент сведе очи към ръцете си.
— Седях на леглото гола. Бях сигурна, че ще ме изнасилят и ще ме убият. Така че това нямаше значение.
Той кимна в знак, че разбира.
— Какво друго ви питаха, госпожо Кент?
— Къде са ключовете от колата. Казах им. Казах им всичко, което ме питаха.
— За вашата кола ли става дума?
— Да, за моята. В гаража. Държа ключовете на плота в кухнята.
— Проверих гаража. Празен е.
— Чух вратата… след като си тръгнаха. Сигурно са взели колата.
Бренър рязко се изправи.
— Трябва да съобщим за това. Бихте ли ни казали какъв модел е колата и регистрационния номер?
— Крайслер триста. Не си спомням номера. Мога да проверя в застрахователната полица.
Агентът й направи знак да не става.
— Не е необходимо, ще го намеря. Веднага ще се обадя.
И отиде в кухнята, за да не пречи на разпита. Бош продължи с въпросите.
— Какво друго ви питаха, госпожо Кент?
— Поискаха фотоапарата ни. Фотоапарата, който работел с компютъра на съпруга ми. Казах им, че Стенли има апарат, който според мен е в бюрото му. След всеки мой отговор единият, оня, дето задаваше въпросите, превеждаше на другия. И сега тоя вторият излезе от стаята, предполагам, за да вземе фотоапарата.
Беше ред на Уолинг да се изправи. Тя се запъти към коридора, който водеше към спалните.
— Рейчъл, не пипай нищо — каза Бош. — Повикал съм група от криминалистиката.
Тя му махна с ръка и се отдалечи по коридора. Бренър се върна в хола и каза:
— Обявих колата за издирване.
— Какво стана после с двамата мъже, госпожо Кент? — отново поде разпита Хари.
— Ами… завързаха ме по оня ужасен начин и ми запушиха устата с една от вратовръзките на мъжа ми. И след като единият се върна с фотоапарата, другият ме снима, както лежах на леглото.
Бош забеляза изгарящото унижение, изписано на лицето й.
— Снима ли ви?
— Да. И това е всичко. После излязоха от спалнята. Преди това оня, дето говореше английски, се наведе към мен и прошепна, че мъжът ми щял да дойде да ме освободи. И си тръгна.
Настъпи дълго мълчание. Накрая Хари продължи:
— След като излязоха от спалнята, веднага ли напуснаха къщата?
Жената поклати глава.
— Известно време ги чувах да разговарят, после чух вратата на гаража. Тя кънти като земетресение в стаите. Усетих я два пъти — като се отваряше и затваряше. И реших, че са си отишли.
Бренър отново се намеси в разпита:
— Докато бях в кухнята, ви чух да казвате, че единият мъж превеждал на другия. Знаете ли на какъв език разговаряха?
Бош се ядоса, защото възнамеряваше да попита същото, ала винаги първо приключваше с един цикъл въпроси, преди да премине към следващия. В предишните си разследвания беше установил, че този подход е най-уместен при жертви на травматизиращи преживявания.
— Не съм сигурна. Оня, който говореше английски, имаше акцент, само че не знам откъде, може би от Близкия изток. Мисля, че разговаряха на арабски или нещо подобно. Чужд език, много гърлен. Обаче не знам какъв точно.
Бренър кимна, сякаш отговорът й потвърждаваше нещо.
— Спомняте ли си да са ви питали нещо друго или просто да са го казали на английски? — продължи Хари.
— Не, това беше всичко.
— Казахте, че са носели маски. Какви бяха те?
Алиша Кент се замисли.
— От ония плетените. Каквито носят крадците във филмите и скиорите.
— Вълнена маска за ски. Тя кимна.
— Да, точно така.
— Добре, с един отвор за двете очи ли бяха, или имаха отделни отвори за всяко око?
— Хм, с отделни, струва ми се. Да, с отделни.
— Имаше ли отвор за устата?
— Амиии… да, имаше. Помня, че наблюдавах устата на мъжа, когато говореше на чуждия език. Опитвах се да го разбера.
— Чудесно, госпожо Кент. Много ни помагате. За какво пропуснах да ви попитам?
— Не ви разбирам.
— Спомняте ли си някоя подробност, за която пропуснах да ви попитам?
Жената отново се замисли, после поклати глава.
— Не знам. Като че ли ви казах всичко, което си спомням.
Бош не беше убеден. Започна да разчепква случая отначало и получи същата информация, само че от други гледни точки: изпитан метод за водене на разпити, целящ установяване на допълнителни подробности. При втория разпит изплува интересен нов детайл — мъжът, който говорел английски, поискал паролата на имейла й.
— Защо му е трябвала? — повдигна вежди Бош.
— Нямам представа — отвърна Алиша Кент. — Не попитах. Просто им казвах каквото искат.
Към края на втория разпит пристигна групата от криминалистиката и Бош обяви почивка. Жената остана на дивана, а той заведе криминалистите в главната спалня и ги инструктира да започнат оттам. После се отдръпна в ъгъла и се обади на партньора си. Ферас го осведоми, че до този момент не е намерил никой, който да е видял или чул нещо. За почивка от обикалянето на квартала Хари му предложи да провери какво оръжие е регистрирано на името на Стенли Кент. Трябваше да узнаят марката и модела. Имаше голяма вероятност да е бил застрелян със собствения му револвер.
Когато затвори телефона, Уолинг го повика от домашния кабинет. Завари двамата с Бренър изправени до бюрото, вперили очи в компютърния екран.
— Виж това — каза Рейчъл.
— Предупредих те засега да не докосваш нищо — ядоса се Хари.
— Времето вече е прекален лукс за нас — обади се Бренър. — Погледни това.
Бош заобиколи бюрото и се изправи пред дисплея.
— Имейлът й е отварян — поясни Уолинг. — Влязох в папката с изпратени съобщения. И това тук е било пратено на имейла на мъжа й в осемнайсет двайсет и една. Снощи.
Тя кликна върху един от бутоните и отвори имейла, пратен от адреса на Алиша Кент до съпруга й. Темата гласеше:
СПЕШНО: ПРОЧЕТИ НЕЗАБАВНО!
Над текста на писмото беше вмъкната фотографията на голата Алиша Кент, завързана на леглото. Въздействието на снимката беше очевидно за всеки, не само за мъжа й.
Следваше самото писмо:
Твойта жена е при нас. Събери всичките единици цезий, до които имаш достап. Донеси ги в контейнер на площадката при Мълхоланд край жилището ти в 20:00. Ще те наблюдаваме. Ако кажеш или ако се обадиш на някой, ще разберем. Последиците ще бъдат такива, че жена ти ще бъде изнасилена, измъчвана и разкъсана на толкоз много парчета, че няма да можеш да ги преброиш. Вземи всичките предпазни мерки за работа с радиоактивните вещества. Ако закъснееш, ще я убием.
Бош препрочете текста и му се стори, че изпитва същия ужас, който трябваше да е обзел Стенли Кент.
— „Ще те наблюдаваме… ще разберем… ще я убием…“ — прочете Уолинг. — Правописът и граматиката куцат, тромави са и самите изрази. Съмнявам се, че го е писал човек, чийто майчин език е английски.
Хари също беше забелязал грешките. Рейчъл имаше право.
— Пратили са имейла оттук — съобщи Бренър. — Мъжът й го е получил в службата си или на ПДА… Имал ли е ПДА?
Бош не беше специалист в тази област и го изгледа въпросително.
— Персонален дигитален асистент — поясни Уолинг. — Нали знаеш, като палм пилот или мобифон с всички екстри.
Хари кимна и отвърна:
— Мисля, че да. В жертвата са намерили мобилен телефон блекбери. Май беше с миниатюрна клавиатура.
— Става — каза Бренър. — Така, където и да се е намирал, Кент е получил имейла, а сигурно е видял и снимката.
Помълчаха, мислеха за електронното писмо. Накрая Бош се обади — изпитваше угризения, че е скрил нещо от тях.
— Спомних си нещо. В момента на убийството Кент е носил бадж. От „Сейнт Агата“ в Долината.
Бренър го прониза с поглед и възкликна ядосано:
— Просто ей така си спомняш такава информация, а?!
— Да. Забра…
— Вече няма значение — прекъсна го Уолинг. — „Сейнт Агата“ е гинекологична ракова клиника. Цезият се използва почти изключително за лечение на рак на шийката на матката.
— Тогава по-добре да побързаме — каза Бош.