Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (17)

17.

Хари Бош знаеше, че в прохода Кафуенга физическите закони на трафика няма да са в негова полза. Колите по Холивудската магистрала винаги едва пъплеха и в двете посоки през този прорез в планинската верига. Реши да предпочете градските улици — потегли по Хайланд Авеню край Холивудския амфитеатър, та да влезе в прохода оттам. По пътя обясни положението на Рейчъл Уолинг.

— Линейката е повикана от фирма за печатни услуги на Кауенга близо до Ланкършъм. Съобщили са за припаднал мъж на паркинга. Надявам се, че и тойотата му е там. Басирам се, че ако я намерим, ще намерим и цезия. Загадката е защо е бил в него.

— И защо е бил толкова глупав, че да го пъхне в джоба си, без да вземе предпазни мерки — прибави агентката.

— Ти приемаш, че е знаел какво е това. Може да е нямал представа. Може да не е, както го мислим.

— Между Гонзалвес и Насър и Ел Файед трябва да има връзка, Бош. Сигурно той ги е превел през границата.

Хари едва се сдържа да не се усмихне. Знаеше, че тя се обръща към него с фамилното му име в израз на нежност. Спомняше си го от едно време.

— А не забравяш ли Рамин Самир? — попита я.

Уолинг поклати глава.

— Все още смятам, че това е ход за отвличане на вниманието.

— При това успешен — съгласи се Бош. — С него извадиха могъщия капитан Дон Фишека от играта.

Тя се засмя.

— Така ли му викат?

Бош кимна и каза:

— Не пред него естествено.

— А как викат на теб? Нещо кораво и твърдоглаво, сигурна съм.

Хари я погледна и сви рамене. Замисли се дали да й каже, че виетнамският му прякор е Хари Кари, ала това само щеше да го принуди да й обяснява надълго и широко, а сега не беше нито времето, нито мястото.

Зави по рампата за Кауенга. Булевардът минаваше успоредно на магистралата и той скоро се убеди, че е бил прав. Колите и в двете платна все едно бяха замръзнали.

— Знаеш ли, оказа се, че все още пазя номера ти в телефона си — каза Бош. — Явно подсъзнателно не съм искал да го изтривам.

— И аз си помислих така, когато ми остави онова злобно съобщение за цигарената пепел.

— Съмнявам се, че си запазила моя номер, Рейчъл. Тя дълго мълча и накрая въздъхна:

— Мисля, че и ти още си в контактите ми, Хари.

Този път вече наистина се усмихна, въпреки че пак го наричаше на малко име.

Наближаваха Ланкършъм. Надясно булевардът потъваше в тунел, който минаваше под магистралата. Наляво свършваше при търговски център — там се намираше „Изи Принт“, фирмата, от която бяха повикали линейката. Бош обходи с поглед автомобилите на малкия паркинг в търсене на тойотата.

Престрои се в крайната лява лента и зачака да влезе в паркинга. Извъртя се на седалката и плъзна очи по местата за паркиране от двете страни на Кауенга. Не забеляза тойота, обаче знаеше, че тази марка има изключително разнообразни модели леки коли и пикапи. Ако не я намереха на паркинга, щяха да я потърсят и покрай тротоарите.

— Имаш ли номер или някакво описание? — попита Уолинг. — Цвят?

— Не, нищо.

Това му припомни навика й едновременно да задава по няколко въпроса.

Зави още на жълт светофар и отби към паркинга. Нямаше свободни места, ала той и не търсеше. Бавно го обиколи, като обръщаше внимание на всеки автомобил. Не видя тойоти.

— Когато ти трябва, няма нито една — въздъхна детективът. — Сигурно е някъде наоколо.

— Може би не е зле да проверим на улицата — предложи Рейчъл.

Бош кимна и продължи по алеята в края на паркинга. И тъкмо когато се канеше да завие наляво, забеляза стар бял пикап с покрита каросерия на половин пряка вдясно от тях, паркиран до зелен контейнер за смет.

— Онова там не е ли тойота? Уолинг погледна и възкликна:

— Бош, ти си гений!

Наистина се оказа тойота. Уолинг извади мобифона си, ала Хари постави длан отгоре му.

— Дай първо да проверим. Може да греша.

— Не, Бош, на прав път си.

Но все пак прибра телефона. Детективът бавно мина покрай пикапа и го огледа. После обърна на първата пряка и спря на три метра зад него. Отзад нямаше регистрационен номер. На неговото място беше закрепена картонена табела с надпис „Изгубен“.

Помисли си, че бе трябвало да вземе ключовете на Дигоберто Гонзалвес. Слязоха и огледаха тойотата. Задният прозорец на каросерията бе оставен отворен няколко сантиметра. Хари надникна вътре. Беше тъмно, понеже пикапът бе паркиран на сянка, а и стъклата бяха фабрично затъмнени.

— Броячът, Хари!

Бош извади уреда за регистриране на радиация от джоба си и го протегна навътре в мрака. Не прозвуча сигнал. Той се изправи и го закачи на колана си. После бръкна вътре, намери ключалката и спусна задния капак.

Каросерията беше пълна с боклуци: празни шишета и кутии, кожен офис стол със счупен крак, смачкана алуминиева дограма, стара хладилна чанта. И насред всичко това, върху издигнатата вътрешна страна на калника, стоеше сив оловен контейнер: приличаше на малка кофа с колелца за миене на подове.

— Това не е ли прасето? — попита Хари.

— Така ми се струва — развълнувано отвърна Уолинг. — Така ми се струва!

Върху кофата нямаше предупредителен стикер, нито символ за радиационна опасност. Бяха отлепени. Бош хвана едната дръжка и измъкна прасето през боклуците. Капакът беше заключен с четири ключалки.

— Да го отворим ли, за да се уверим, че всичко е вътре?

— Не. Ще повикаме отряда. Те имат защитно облекло.

И отново извади мобифона си. Докато тя се обаждаше за ОРЗ и помощни групи, Бош отиде да надникне през предния прозорец. На конзолата лежеше полуизядено бурито^[1] върху сплескана кафява кесия. По дясната седалка бяха пръснати още боклуци, а сред тях — фотоапарат, поставен върху старо куфарче със счупена дръжка. Апаратът не изглеждаше повреден или мръсен. Изглеждаше даже чисто нов.

Хари хвана дръжката. Вратата беше отключена. Гонзалвес явно бе зарязал пикапа и вещите си, когато цезият бе започнал да изгаря тялото му, беше слязъл и се бе помъкнал към паркинга да потърси помощ.

Бош отвори вратата и протегна гайгера вътре. Нищо. Нямаше сигнал. Той се изправи и закачи устройството на колана си. Извади от джоба си латексови ръкавици и ги нахлузи. Чуваше как Уолинг разговаря с някого за откритото прасе.

— Не, не сме вдигали капака. Трябваше ли? — попита тя.

Отсреща й отговориха нещо.

— Съмнявам се. Просто колкото може по-бързо ги докарай тук и може би най-после ще приключим с това.

Хари отново се мушна в купето и взе фотоапарата. Беше дигитален „Никон“. Това го подсети, че криминалистите бяха открили капачка за обектив на „Никон“ под леглото в дома на семейство Кент.

Най-вероятно държеше в ръцете си същия фотоапарат, с който похитителите бяха снимали Алиша Кент. Разгледа го и си помисли, че поне сега знае какво прави, докато проучва дигитално устройство. Самият той имаше подобен фотоапарат и го носеше винаги, когато ходеше да види дъщеря си в Хонконг. Беше го купил, преди да я заведе в китайския Дисниленд.

Неговият не беше „Никон“, но той веднага разбра, че в паметта няма снимки, защото картата липсваше.

Остави апарата и продължи с нещата, натрупани върху дясната седалка. Освен счупеното куфарче имаше детска кутия за храна, ръководство за работа с компютър „Епъл“ и ръжен от комплект за камина. Това не го интересуваше. На пода пред седалката забеляза стик за голф и навит на руло плакат.

Премести кафявата книжна кесия с буритото, за да не му се пречка, опря лакът на облегалката между двете седалки, пресегна се и отвори жабката. И там, насред иначе абсолютно празното пространство, видя револвер. Извади го и го огледа. Двайсет и два калибров „Смит & Уесън“.

— Мисля, че намерихме оръжието на убийството — подвикна на Уолинг.

Тя не отговори. Все още приказваше по мобифона си зад пикапа и възбудено издаваше нареждания.

Бош върна револвера в жабката и я затвори. Оттук щяха да поемат криминалистите. Погледът му пак падна върху навития плакат и от чисто любопитство той реши да го погледне. Все така опрян на облегалката между седалките, той го разви върху боклуците. Оказа се схема, изобразяваща дванайсет йогистки пози.

Моментално си спомни бледото петно на стената в домашния фитнес на Кент. Не беше сигурен, но му се струваше, че размерите на плаката приблизително съответстват на петното. Бързо нави плаката и понечи да се надигне, за да отиде да покаже находката си на Рейчъл.

Ала докато се измъкваше от купето, видя, че облегалката между седалките се повдига и отдолу има друго отделение. Отвори го.

И се вцепени. В стойката за чаши вътре лъщяха стоманени капсули, приличаха на пистолетни патрони с плоски куршуми. Идеално полираната стомана блестеше като излъскано сребро.

Бош размаха гайгера над капсулите. Не прозвуча сигнал. Той вдигна устройството към очите си и го разгледа. Отстрани имаше малък превключвател. Бош го натисна нагоре с палец и изведнъж се разнесе остро пищене — тоновете се редуваха толкова бързо, че пронизителният вой напомняше сирена.

Детективът изскочи заднешком от пикапа и затръшна вратата. Плакатът падна от ръката му.

— Хари! — извика Уолинг. — Какво стана?

И се втурна към него, като в движение затвори мобифона. Бош пак натисна ключето и гайгерът млъкна.

— Какво стана? — повтори агентката.

Бош посочи вратата на пикапа.

— Оръжието е в жабката, а цезият е в отделението между седалките.

— Какво?!

— Цезият е в отделението под облегалката за ръце. Гонзалвес е извадил капсулите от прасето. Затова не бяха в джоба му.

Докосна десния си хълбок, мястото, където радиацията беше обгорила мексиканеца. Докато Гонзалвес беше карал колата, десният му хълбок почти се бе опирал в облегалката.

Рейчъл впери поглед в лицето му и потъна в дълго мълчание.

— Добре ли си? — попита накрая.

Бош едва не се изсмя.

— Не знам. Питай ме пак след десет години.

Тя се поколеба, сякаш знаеше нещо, ала не искаше да го сподели.

— Какво?

— Нищо. Обаче трябва да те прегледат.

— И какво ще направят? Виж, аз не останах много в пикапа. Гонзалвес направо е седял до цезия. Ял е точно до него.

Уолинг не отговори. Хари й подаде гайгера.

— Изобщо не е бил включен. Мислех, че е включен, когато ми го даде.

Тя го взе и го огледа.

— И аз така си мислех.

Бош се сети, че бе носил устройството в джоба си, вместо закачено на колана. Може би неволно го беше изключил, докато на два пъти го вадеше и отново го прибираше. Хвърли поглед към пикапа и се зачуди дали поради непредпазливостта си само си е нанесъл увреждания, или направо се е самоубил.

— Пие ми се вода — каза той. — Имам в багажника.

И тръгна към колата си. Когато се скри зад вдигнатия капак и Уолинг не можеше да го види, опря длани на бронята и се помъчи да дешифрира посланията, които пращаше организмът му. Усещаше, че нещо става, ала не знаеше дали е физиологично, или тръпките, които пробягваха по тялото му, са просто емоционална реакция. Спомни си обясненията на лекарката от спешното отделение за Гонзалвес — най-сериозните увреждания били вътрешни. Дали и неговата имунна система се сриваше? Дали не потъваше в небитието?

Изведнъж си помисли за дъщеря си, представи си я на летището, където я беше видял за последен път.

Изруга високо.

— Хари?

Той се изправи.

— Да?

— Нашите хора ще пристигнат след пет минути. Как си?

— Май съм добре.

— Чудесно. Разговарях с ръководителя на отряда. Според него си бил изложен на облъчване прекалено кратко, за да ти има нещо сериозно. Въпреки това трябва да идеш в спешното, за да те прегледат.

— Ще видим.

Бош бръкна в багажника и извади еднолитрова бутилка вода от чантата си. Пазеше я за извънредни случаи, например когато наблюдението на някой заподозрян се проточи по-дълго от очакваното. Развъртя капачката и отпи две големи глътки.

Запуши шишето и го прибра в чантата. После заобиколи колата и тръгна към Уолинг. Докато вървеше, погледна на юг. Уличката, на която се намираха, продължаваше няколко преки зад сградата на „Изи Принт“ и минаваше от задната страна на всички магазини и офиси по Кауенга. Чак до Баръм.

През двайсетина метра имаше зелени боклукчийски контейнери, изтикани напред. Също като в Силвър Лейк, беше ден за събиране на боклука и контейнерите очакваха минаването на камионите от „Чистота“.

В миг всичко си дойде на мястото. Като химическа реакция. Два елемента се съединяваха и се образуваше нещо ново. Онова, което го смущаваше в снимките от местопрестъпленията, йогисткият плакат, всичко. Гама-лъчите го бяха облъчили, ала му бяха донесли просветление. Знаеше. Разбираше.

— Той е боклукчия. Клошар.

— Кой?

— Дигоберто Гонзалвес — без да откъсва очи от уличката, поясни Бош. — Днес е ден за събиране на боклука. Всички контейнери са избутани навън. Гонзалвес е клошар, ровел е сред отпадъците и е знаел, че днес е подходящ момент да дойде тук. — И погледна Уолинг, преди да довърши мисълта си: — Същото е знаел и още някой.

— Искаш да кажеш, че е намерил цезия в боклукчийските кофи, така ли?

Хари кимна и посочи уличката.

— По тоя път излизаш на Баръм. По Баръм стигаш до Лейк Холиуд. По Лейк Холиуд стигаш до площадката. Всичко в случая се върти в един и същи район.

Рейчъл се приближи и застана до него. В далечината вече виеха сирени.

— Какво искаш да кажеш? Че Насър и Ел Файед са взели цезия и са го скрили в някой контейнер? И после се появява тоя клошар и се натъква на него, така ли?

— Искам да кажа, че вече си върнахте цезия и сега пак разследваме убийство. От площадката можеш да се спуснеш до тая уличка за пет минути.

— И какво от това? Откраднали са цезия и са убили Кент само за да могат да слязат тук и да го скрият, така ли? Това ли искаш да кажеш? Или че просто са го изхвърлили? Ама защо? Така де, каква е логиката? Не виждам как това ще уплаши хората така, както сме сигурни, че искат да ни уплашат.

Бош забеляза, че този път Уолинг едновременно задава шест въпроса, нов рекорд.

— Насър и Ел Файед изобщо не са припарвали до цезия — отвърна той. — Това искам да кажа.

Отиде при пикапа, вдигна навития плакат от земята и й го подаде. Сирените се приближаваха. Тя го разви и го погледна.

— Какво е това? Какво означава?

Хари го взе от ръцете й и започна да го навива.

— Гонзалвес го е намерил в същата кофа, в която са били револверът, фотоапаратът и оловното прасе.

— И? Какво означава това?

На една пряка от тях по уличката завиха две феберейски коли и залъкатушиха между избутаните напред контейнери. Когато се приближиха, Бош видя, че Джак Бренър е зад волана на първата.

— Чуваш ли ме, Хари? Какво узна…

Коленете му като че ли внезапно омекнаха и той залитна и я прегърна, за да не се строполи на земята.

— Бош!

Уолинг го хвана и го задържа.

— Уф… не се чувствам много добре — промълви той отпаднало. — Май е по-добре да… ще ме заведеш ли при колата ми?

Тя му помогна да се изправи и го помъкна към колата. Хари прехвърли едната си ръка през раменете й. Зад тях се разнесе затръшване на врати. Агентите слизаха от автомобилите си.

— Къде са ключовете? — попита Рейчъл.

Бош й подаде връзката си в същия момент, в който Бренър дотича при тях.

— Какво има? Какво се е случило?

— Детектив Бош беше изложен на облъчване. Цезият е в конзолата между седалките на пикапа. Внимавай. Отивам да го закарам в болницата.

Фебереецът отстъпи назад, като че ли Хари беше заразен.

— Добре, обади ми се веднага щом можеш.

Бош и Уолинг продължиха към мустанга.

— Хайде, Бош — прошепна Рейчъл. — Не ме оставяй. Дръж се! Ей сега ще се погрижат за теб.

Пак го наричаше с фамилното му име.