Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (16)

16.

По законите на физиката на уличното движение — че всяко действие си има равно на него противодействие — лентите в северна посока пред Хари Бош бяха свободни. Естествено помагаха му сирената и проблясващите лампи, които караха малкото коли пред тях бързо да отбиват встрани. Детективът добре знаеше и закона за приложената сила и вдигаше над сто и четирийсет със старата „Краун Виктория“.

— Все пак къде отиваме?! — надвика воя на сирената Рейчъл Уолинг.

— Казах ти. Водя те при цезия.

— Какво означава това?

— Означава, че в спешното отделение на „Куин ъв Ейнджълс“ току-що са докарали човек с остра лъчева болест. Ще стигнем там след четири минути.

— По дяволите! Защо не ми каза?

Истината беше, че Хари искаше да си осигури преднина, ала нямаше намерение да й го признае. Уолинг отвори мобилния си телефон и набра някакъв номер. После протегна ръка към покрива на колата и изключи сирената.

— Какво правиш?! — векна Бош. — Аз трябва да…

— Аз пък трябва да се обадя!

Хари отпусна крак от газта и за всеки случай намали на сто и десет. След миг Рейчъл се свърза и почна властно да дава нареждания. Бош се надяваше да говори с Бренър, а не с Максуел.

— Отклони групата от „Марк Твен“ към „Куин ъв Ейнджълс“. Вдигни по тревога отряда за радиационна защита и прати там и него. Както и помощни звена и експерти от министерството на околната среда. Имаме случай на облъчване, който може да ни отведе при липсващия материал. Действай и след като го направиш, ми се обади. Ще съм в болницата след три минути.

И затвори. Бош отново включи сирената и изкрещя:

— Казах четири минути!

— Ами тогава се опитай да ме смаеш!

Хари пак настъпи газта, въпреки че не се налагаше. Беше убеден, че ще са първи в болницата, но пък винаги се възползваше, когато му се откриваше възможност законно да вдигне сто и четирийсет. Малцина в този град можеха да се похвалят с такова постижение денем.

— Коя е жертвата? — попита Рейчъл.

— Нямам представа.

Замълчаха. Бош се съсредоточи върху пътя. И върху мислите си. Смущаваха го наистина много неща. Скоро щеше да се наложи да ги сподели.

— Според теб как са го избрали? — попита той.

— Моля? — сепна се Уолинг, откъсната от собствените си разсъждения.

— Моби и Ел Файед. Как са се насочили към Стенли Кент?

— Не знам. Ако човекът в болницата се окаже някой от тях, ще го попитаме.

Хари замълча за секунда, после зададе нов въпрос.

— Не те ли смущава, че всичко идва от оная къща?

— Какво имаш предвид?

— Револверът, фотоапаратът, компютърът, който са използвали — всичко е оттам. Всичко. В килера има кола в еднолитрови бутилки и са завързали Алиша Кент с вързалки, които тя използва за розите си в задния двор. Това не те ли смущава? Дошли са само с един нож и ски маски. Това изобщо ли не те смущава?

— Не забравяй, тия хора са находчиви. На това ги учат в лагерите. Ел Файед е подготвен в лагер на Ал Кайда в Афганистан. Той на свой ред е обучил Насър. Импровизират с всичко налично. Всичко зависи от гледната точка. По-важна от средствата, с които разполагат, е тяхната безпощадност — надявам се, че го разбираш.

Бош понечи да отговори отрицателно, но вече бяха стигнали до входа за линейки на „Куин ъв Ейнджълс“.

Фелтън — чакаше ги в препълненото спешно отделение — ги поведе навътре. Пред едно оградено със завеси легло стоеше охранител от частна фирма. Хари му показа служебната си карта, почти без да го поглежда дръпна завесата и пристъпи към леглото.

Дребен тъмнокос и тъмнокож мъж лежеше под паяжина от тръби и жици, които свързваха медицинските уреди над главата му с крайниците, гърдите, устата и носа му. Болничното легло беше покрито с прозрачна найлонова палатка. Пациентът някак си приличаше на жертва, нападната от заобикалящата го апаратура.

Очите му бяха полуотворени, но не помръдваха. Върху половия му орган беше метната някаква кърпа, но краката и тялото му се виждаха. Дясната половина от корема му и дясното му бедро бяха покрити с изгаряния. В същото състояние беше и дясната му ръка — ужасяващи червени пръстени, заобикалящи морави пришки. Пришките бяха намазани с прозрачен гел, който обаче явно не помагаше.

— Не се приближавай, Хари — каза Уолинг. — Той е в безсъзнание, така че дай да идем да поприказваме с лекаря.

Бош посочи изгарянията на пациента и попита:

— Това може ли да се получи от цезия? Толкова бързо ли става?

— При пряко облъчване и висока концентрация, да. Зависи колко време е продължило облъчването. Тоя тип все едно е носил цезия в джоба си.

— Прилича ли на Моби или Ел Файед?

— Не, не прилича. Хайде.

Бош я последва. Рейчъл нареди на охраната да повика в спешното отделение дежурния, който е приел пациента. После отвори телефона си и натисна един бутон. Отсреща й отговориха незабавно.

— Всичко е вярно — каза Рейчъл. — Пряко облъчване. Трябва да установим команден пункт и процедура за овладяване на облъчването.

Замълча, после отговори на очевидно зададен й въпрос:

— Не, не е нито единият, нито другият. Още не сме го разпознали. Ще докладвам веднага щом имам резултат.

Затвори и погледна Бош.

— Отрядът за радиационна защита ще пристигне до десет минути. Аз ще ръководя командния пункт.

Към тях се приближи жена в сини лекарски дрехи. Носеше папка.

— Аз съм доктор Гарнър. Налага се да стоите на разстояние от пациента, докато не установим повече за случилото се с него.

Уолинг и Бош й показаха служебните си карти и Рейчъл попита:

— Какво можете да ни кажете?

— Засега не особено много. Има типичен продромален синдром — първите симптоми на облъчване. Проблемът е, че не знаем нито с какво, нито колко дълго е бил облъчван, затова не можем да изчислим поетата доза и съответно да приложим лечение. Просто импровизираме.

— Какви са симптомите?

— Ами, вижте изгарянията. Те са най-малкият ни проблем. Сериозните увреждания са вътрешни. Имунната му система се срива, аспирирал е по-голямата част от стомашната си лигавица. Стомашно-чревният му тракт е перфориран. Стабилизирахме го, но не мога да дам голяма надежда. Целият този стрес за тялото е довел до миокарден инфаркт. Колегите от сърдечносъдовото бяха тук допреди петнайсет минути.

— Колко време е минало от облъчването и появата на тоя продурен или там както се казва синдром? — включи се в разговора Бош.

— Продромален. Възможно е да се прояви до един час след облъчването.

Хари погледна мъжа, който лежеше под найлоновия балдахин. И си спомни думите на капитан Хадли, когато Самир умираше на пода в своята молитвена стая. „Тоя потъва в небитието“. Знаеше, че и пациентът на болничното легло потъва в небитието. Сви устни и попита:

— Кой е този човек и къде е бил открит?

— Ще трябва да се обърнете към санитарите с въпроса къде са го открили. Нямах време да навлизам в такива подробности. Чух само, че са го намерили на улицата. Бил припаднал. Що се отнася до това кой е… — Тя погледна в папката. — Записан е като Дигоберто Гонзалвес, четирийсет и една годишен. Не е посочен адрес. В момента не знам нищо повече.

Уолинг отново извади мобифона си. Бош знаеше, че ще съобщи името, за да го проверят в база данните на ФБР.

— Къде са дрехите му? — попита той лекарката. — И портфейлът му?

— Дрехите и всичките му вещи бяха изнесени от спешното отделение поради опасността от облъчване.

— Някой прегледа ли ги?

— Не, никой не искаше да рискува.

— Къде са в момента?

— Ще трябва да се обърнете към сестрите за тази информация.

Тя посочи сестринския пункт и детективът тръгна натам. Главната сестра му каза, че всички неща на пациента са поставени в контейнер за медицински отпадъци, който е отнесен в болничния инсинератор. Не ставаше ясно дали това е било направено в съответствие с вътрешния правилник за работа с радиоактивни вещества, или от страх от неизвестните фактори около Гонзалвес.

— Къде е инсинераторът?

Вместо да го упъти, тя повика човек от охраната и му каза да го заведе. Преди Хари да го последва, Уолинг го повика.

— Вземи това. — Подаде му предупредително устройство за радиация, свали го от колана си. — И не забравяй, скоро ще пристигне отрядът за радиационна защита. Не поемай никакви рискове. Ако това нещо се задейства, бягай. Сериозно. Просто бягаш.

— Ясно.

Бош го пъхна в джоба си. Двамата с охранителя бързо закрачиха по коридора и се спуснаха по стълбището в мазето. Там поеха по друг коридор, който сякаш стигаше чак до отсрещния край на сградата.

В инсинераторното помещение нямаше никого. На пода имаше кофа, капакът й беше запечатан с широка лепенка с надпис: „Внимание: опасни отпадъци“.

Хари извади връзката си с ключове, на която носеше джобно ножче, приклекна до кофата и разряза лепенката. С крайчеца на окото си забеляза, че охранителят се отдръпва.

— Може би е по-добре да изчакате навън — предложи Бош. — Няма нужда и двамата да…

Чу, че вратата зад него се затваря, още преди да довърши изречението.

Отново погледна кофата, пое си дъх и вдигна капака. Дрехите на Дигоберто Гонзалвес бяха хвърлени небрежно вътре.

Измъкна от джоба си устройството, което му беше дала Уолинг, и го размаха над кофата като вълшебна пръчица. Нищо не се задейства. Той се пое дъх. После с плавно движение, сякаш изхвърляше домашния си кош за хартии, преобърна кофата и изсипа съдържанието й на бетонния под. Бутна кофата настрани и отново описа кръг с устройството над дрехите. Пак не чу сигнал.

Дрехите на Гонзалвес бяха разрязани с ножици. Имаше мръсни дънки, работна риза, тениска, бельо и чорапи. Връзките на работните обувки също бяха разрязани. Имаше и малък портфейл от черна кожа.

Бош започна с дрехите. В джоба на ризата откри химикалка и уред за измерване на налягане в автомобилни гуми. От единия заден джоб на дънките се подаваха работни ръкавици. От левия преден джоб извади връзка ключове и мобифон. Това го накара да се замисли за изгарянията от дясната страна на мъжа. Ала в предния десен джоб на дънките нямате цезий. Джобът беше празен.

Остави телефона и ключовете до портфейла и ги разгледа. На един ключ имаше лого на тойота. Това означаваше, че сега и колата се превръща в част от уравнението. Отвори мобифона и се опита да намери дневника на повикванията, ала не успя. Остави го настрани и отвори портфейла.

Нямаше почти нищо. Шофьорската книжка с името и снимката на Дигоберто Гонзалвес беше издадена в Мексико. Човекът беше от Оаксака. В едно от джобчетата откри снимки на жена и три деца — предположи, че са направени в Мексико. Нямаше зелена карта или документ за гражданство, както и кредитни карти, а в отделението за банкноти бяха пъхнати само шест долара и няколко квитанции от заложни къщи в Долината.

Остави портфейла до телефона, изправи се и извади своя мобифон. Скролна контактите и стигна до номера на Уолинг.

Тя вдигна незабавно.

— Претърсих дрехите. Няма цезий. Отговор не последва.

— Рейчъл, чу ли…

— Да, чух. Просто ми се иска да беше намерил, Хари. Просто ми се иска цялата тая история да приключи.

— И на мен. Провери ли името?

— Кое име?

— На Гонзалвес. Нали се обади да го провериш?

— А, да. Не, няма нищо. Абсолютно нищо, даже шофьорска книжка. Предполагам, че е измислено.

— Намерих мексиканска шофьорска книжка. Според мен нашият човек е нелегален.

Уолинг се замисли.

— Е, смята се, че Насър и Ел Файед са влезли през мексиканската граница. Може пък това да е връзката. Може да работи за тях.

— Не знам, Рейчъл. Тук има работно облекло. Работни обувки. Струва ми се, че Гонзалвес е…

— Трябва да затварям, Хари. Хората ми пристигнаха.

— Добре. Идвам и аз.

Бош пъхна мобифона в джоба си, после събра дрехите и обувките и ги сложи в кофата. Най-отгоре постави портфейла, ключовете и мобилния телефон и взе кофата. По дългия път до стълбището отново извади джиесема си и се обади в градската телефонна централа. Помоли телефонистката да потърси данните за повикването на линейката, с която бяха докарали мексиканеца в „Куин ъв Ейнджълс“. Включиха го на изчакване.

Чу гласа на телефонистката едва след като изкачи стъпалата и стигна до спешното отделение.

— Повикването, за което питате, е постъпило в десет и пет от телефон, регистриран на „Изи Принт“, Кауенга Булевард номер деветстотин и трийсет. Съобщили са за човек на паркинга. Отзовала се е линейка от пожарната, петдесет и четвърти участък. Стигнала е за шест минути и деветнайсет секунди. Нещо друго?

— Кое е най-близкото кръстовище до мястото?

След малко телефонистката го информира, че пряката е Ланкършъм Булевард. Бош й благодари и затвори.

Мястото, където беше припаднал Гонзалвес, се намираше недалеч от площадката на Мълхоланд. Детективът разбираше, че почти всички точки, свързани до този момент със случая — от мястото на убийството до къщите на жертвата и Рамин Самир, а сега и Кауенга Булевард деветстотин и трийсет — са разположени в непосредствена близост. Разследванията на убийства в Лос Анджелис обикновено го принуждаваха да изминава огромни разстояния до най-различни краища на града. Този път обаче нямаше обикаляне.

Огледа се. Забеляза, че всички хора, които преди малко се тълпяха в чакалнята, са изчезнали. Бяха ги евакуирали и сега из отделението се движеха агенти в защитно облекло и с гайгерови броячи. Видя Рейчъл Уолинг до сестринския пункт, отиде при нея и вдигна кофата.

— Тук са вещите на Гонзалвес.

Агентката повика един от мъжете в защитна екипировка да вземе кофата.

— Има мобифон — каза Хари. — Може би ще успеят да измъкнат нещо от него.

— Надявам се.

— Как е жертвата?

— Жертвата ли?

— Независимо дали е замесен в тая история, той е жертва.

— Щом така смяташ. Все още е в безсъзнание. Не знам дали изобщо ще имаме възможност да разговаряме с него.

— Тогава аз ще тръгвам.

— Какво? Къде? Идвам с теб.

— Нали щеше да ръководиш командния пункт?

— Оставих го на друг. Щом няма цезий, нямам повече работа тук. Ще дойда с теб. Чакай само да съобщя, че отивам да проверявам следа.

Бош се поколеба. Ала дълбоко в себе си знаеше, че иска Рейчъл да е с него.

— Ще те чакам в колата.

— Къде отиваме?

— Нямам представа дали Дигоберто Гонзалвес е терорист, или само жертва, обаче съм сигурен в едно. Кара тойота. И ми се струва, че знам къде ще я открием.