Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (15)

15.

Бош се надяваше да стигне до федералната сграда в центъра преди новината за атаката срещу къщата на Рамин Самир. Опита се да се свърже с Рейчъл Уолинг, ала безуспешно. Тя можеше да е в централата на Тактическо разузнаване, но той нямаше представа къде се намира това. Знаеше само местонахождението на федералната сграда и разчиташе на факта, че растящите мащаби и значение на следствието налагат ръководството му да се извършва от главния щаб, а не от някаква секретна постройка.

Влезе през служебния вход и каза на дежурния, който провери документите му, че отива във ФБР. Качи се с асансьора на четиринайсетия етаж и още с отварянето на вратите го посрещна Бренър. Явно отдолу ги бяха известили за появата му.

— Мислех, че са ти съобщили — каза агентът.

— Какво да ми съобщят?

— Че брифингът се отменя.

— Струва ми се, че трябваше да се сетя още щом се появихте. Изобщо не сте се канили да провеждате брифинг, нали?

Бренър отговори на въпроса с въпрос:

— Какво искаш, Бош?

— Да се срещна с агент Уолинг.

— Аз съм й партньор. Каквото имаш да й казваш, можеш да го кажеш на мен.

— Само на нея. Искам да поговорим.

Агентът мълчаливо го измери с поглед, после каза:

— Ела.

И без да дочака реакция, отвори една врата с магнитната си карта. Бош го последва.

— Къде е партньорът ти? — подхвърли през рамо, докато крачеха по дълъг коридор.

— На местопрестъплението.

Не лъжеше. Само пропусна да допълни на кое местопрестъпление е останал Ферас.

— Освен това реших, че там ще е по-безопасно за него. Не искам да го използвате, за да ми оказвате натиск.

Бренър спря, обърна се рязко и изръмжа:

— Съзнаваш ли какво правиш, Бош? Излагаш на опасност от провал следствие, което може да има тежки последици. Къде е свидетелят?

Детективът сви рамене, за да покаже, че отговорът е очевиден. И попита:

— Да де всъщност. Къде е Алиша Кент?

— Изчакай тук — каза Бренър вече по-кротко. — Ще ида да доведа агент Уолинг.

Отвори една врата, над която пишеше 1411, и се отдръпна, за да пусне Бош да влезе. И изведнъж го блъсна вътре и светкавично захлопна вратата.

— Ей!

Бош дръпна бравата, ала явно закъсня. Беше заключено. Той удари два пъти по вратата, но знаеше, че няма да постигне нищо. Разгледа тясното помещение, в което го бяха затворили. Също като в стаите за разпити в ЛАПУ, мебелировката се изчерпваше с три неща — квадратна масичка и два стола. Предполагаше, че някъде има скрита камера, затова вдигна ръка и показа среден пръст, завъртя го във въздуха, за да подсили посланието.

Придърпа единия стол и го възседна с лице към вратата, готов да чака колкото се налага. Извади мобифона си и го отвори. Знаеше, че ако го наблюдават, няма да допуснат да се обади и да съобщи за случилото се — можеше да се окаже унизително за Бюрото. Само че нямаше сигнал. Е, човек можеше да разчита на феберейците за тия неща. Те мислеха за всичко.

Изтекоха безкрайни двайсет минути. Накрая вратата се отвори и влезе Рейчъл Уолинг. Затвори, седна срещу него и тихо каза:

— Извинявай, Хари, бях в Тактическото.

— Мама му стара, Рейчъл. Почнали сте вече да задържате и ченгета, така ли?

На лицето й се изписа изненада.

— Какви ги говориш?

— „Какви ги говориш?“ — подигравателно повтори Бош. — Партньорът ти ме заключи в тая стая.

— Когато влязох, не беше заключено.

Той махна с ръка.

— Зарежи. Нямам време за игрички. Какво става с разследването?

Тя сви устни, сякаш обмисляше как да му отговори.

— Става това, че ти и твоето управление действате като крадци в бижутериен магазин, разбивате всяка попаднала ви витрина. Не отличавате стъклото от диамантите.

— Значи знаеш за Рамин Самир.

— Кой не знае? Вече го даваха по новините. Какво стана?

— Тотално прецакване, това стана. Бяха ни направили инсценировка. Всъщност бяха направили инсценировка на СВС.

— И аз така реших.

Хари се наведе напред.

— Но това означава нещо, Рейчъл. Хората, които са пратили СВС срещу Самир, са знаели кой е той и че е лесна мишена. Оставили са колата на Кент точно пред дома му, защото са били наясно как ще реагираме.

— Възможно е също да са искали да отмъстят на Самир.

— Какво имаш предвид?

— През всички тия години той излизаше по Си Ен Ен и раздухваше пожара. Може да са смятали, че вреди на каузата им, защото дава лице на врага и така възпламенява гнева на американците, затвърдява решимостта им.

Бош не разбираше.

— Според мен възбуждането на духовете е един от техните методи. Мислех, че харесват тоя човек.

— Възможно е. Трудно е да се каже.

Бош не беше сигурен накъде клони Уолинг. Ала когато тя се наведе към него, изведнъж видя, че е разярена.

— А сега да поговорим за теб и за това, че тотално прецакваш нещата още отпреди да намерят крайслера.

— Какви ги дрънкаш? Опитвам се да разкрия убийство. Това ми е…

— Да, опитваш се да разкриеш убийство с цената на това, че излагаш на опасност целия град с това дребнаво, егоистично и самодоволно настояване…

— Стига, Рейчъл! Да не мислиш, че нямам представа какви са рисковете?

Тя поклати глава.

— Явно не, щом криеш от нас ключов свидетел. Не виждаш ли какво правиш? Нямаш представа накъде отива следствието, защото си зает да криеш свидетели и да обезвреждаш с коварство федерални агенти.

Хари се облегна на стола, видимо изненадан.

— Така ли каза Максуел? Че съм го обезвредил с коварство?

— Няма значение какво е казал. Ние се опитваме да овладеем една потенциално катастрофална ситуация и не разбирам защо постъпваш по тоя начин.

— Съвсем логично е — отвърна Бош. — Когато изтикваш някой от собственото му следствие, естествено няма да знаеш какво възнамерява да прави той.

Уолинг протегна длани напред, сякаш за да спре връхлитащ влак.

— Добре, дай веднага да приключим с това. Казвай, Хари. Какъв е проблемът?

Той се втренчи в нея, после вдигна очи към тавана. Проучи горните ъгли на стаята и отново сведе поглед към агентката.

— Искаш да поговорим? Дай да се поразходим навън и да си поприказваме.

Рейчъл не се поколеба.

— Добре. Да се поразходим. И после ще ми дадеш Митфорд.

Изправи се и се обърна към вратата. Бош я забеляза как крадешком поглежда към решетката на климатичната инсталация високо на задната стена и това потвърди предположението му, че ги наблюдават.

Уолинг отвори незаключената врата. В коридора чакаха Бренър и още един агент.

— Отиваме да се поразходим — каза тя. — Сами.

— Приятно прекарване — отвърна партньорът й. — Ние пък ще останем тук, ще се мъчим да открием цезия и може би да спасим някой и друг човешки живот.

Уолинг и Бош не отговориха. Тя го поведе по коридора. Вече бяха пред вратата на асансьора, когато Хари чу зад себе си нечий глас.

— Ей, приятел!

Обърна се и в същия миг агент Максуел го блъсна с рамо в гърдите и го притисна в стената.

— Тоя път май нещо те превъзхождаме, а, Бош!

— Стига! — извика Рейчъл. — Клиф, престани!

Максуел пусна Бош и заотстъпва, но викна:

— Разкарай се от моята сграда, копеле! Разкарай се и да не си стъпил тук повече!

Уолинг го изблъска в първата отворена стая и му захлопна вратата под носа. В коридора вече бяха излезли още неколцина агенти да видят какво става.

— Няма нищо — каза Рейчъл.

Върна се при Хари и го натика в асансьора.

— Добре ли си?

— Боли ме само когато вдишвам.

— Тоя кретен е полудял!

Спуснаха се в гаража и излязоха по рампата на Лос Анджелис Стрийт. Уолинг поведе надясно. Отдалечаваха се от шума на магистралата. Рейчъл си погледна часовника и посочи една офис сграда с модерен дизайн и конструкция.

— Там има прилично кафе. Обаче нямам много време.

Това беше новата сграда на Осигурителния институт.

— Поредната федерална сграда — въздъхна Хари. — Агент Максуел може би смята, че и тя е негова.

— Би ли оставил тая тема, ако обичаш?

Той сви рамене.

— Просто съм изненадан, че Максуел изобщо е казал за срещата ни в къщата.

— Защо да не каже?

— Реших, че е оставен на пост, тъй като вече е в немилост заради някакво прецакване. Защо да признава, че сме го изиграли?

Уолинг поклати глава.

— Нищо не разбираш. Първо на първо, в Тактическо разузнаване няма хора в немилост. Работата е прекалено важна, за да държим неудачници. Второ, на него хич не му пука какво ще си помисли някой. Самият той си мислеше, че всички трябва да узнаят как прецакваш нещата ти.

Бош се опита да смени темата.

— Ще те попитам нещо. Там при вас знаят ли за нас с теб? За връзката ни имам предвид?

— След Ехо Парк няма как да не знаят. Само че остави всичко това, Хари. Точно днес не е важно. Какво ти става? Откраднат е достатъчно цезий, че да извадят от строя цяло летище, а теб все едно не те е грижа. Разглеждаш го като убийство. Да, убит е човек, но същината на въпроса е друга. Това е обир, Хари. Чат ли си? Трябвал им е цезият и сега го имат. И за нас ще е от помощ, ако разговаряме с единствения известен свидетел. Е, къде е той?

— На сигурно място. Къде е Алиша Кент? И къде е партньорът на мъжа й?

— На сигурно място. В момента разпитват партньора, а съпругата е в Тактическото и ще остане там, докато не се уверим, че сме научили всичко възможно от нея.

— Тя няма с какво да ви помогне. Не е могла да…

— Точно тук бъркаш. Тя вече много ни помогна. Бош не успя да скрие изненадата си.

— С какво? Нали каза, че дори не е видяла лицата им.

— Наистина не е. Но е чула едно име. Когато са разговаряли.

— Какво име? Тя не спомена нищо подобно.

— И тъкмо затова трябва да ни предадеш свидетеля си. Ние разполагаме с хора, чиято специалност е да измъкват информация от свидетели. Можем да измъкваме неща, които ти не можеш. Измъкнахме ги от нея, можем да ги измъкнем и от него.

— И какво име е успял да измъкне от нея тоя ваш велик специалист по разпитите?

Рейчъл поклати глава.

— Няма да се пазарим, Хари. Отнася се за националната сигурност. Ти си външен човек. И между другото, нищо няма да постигнеш, на когото и да се обажда вашият началник.

И Бош разбра, че срещата в „Донът Хоулс“ е била напразна. Не бяха допуснали до тайните си даже началника на полицията. Каквото и име да беше съобщила Алиша Кент, то сигурно ужасно беше развълнувало феберейците.

— Аз разполагам със свидетеля — каза той. — Ще го разменя за името.

— Защо ти е името? Няма да можеш и да припариш до тоя човек.

— Просто искам да го знам.

Уолинг скръсти ръце на гърдите си и за миг се замисли. Накрая го погледна.

— Ти пръв.

Бош се поколеба, вторачен в очите й. Преди половин година щеше да й довери живота си. Сега нещата се бяха променили. Вече не беше сигурен.

— Скрих го вкъщи — отвърна той. — Надявам се, че си спомняш къде живея.

Рейчъл извади мобифон от джоба на блейзъра си и го отвори, за да позвъни.

— Чакай малко, агент Уолинг — спря я Хари. — Какво име ви даде Алиша Кент?

— Съжалявам, Хари.

— Сключихме сделка.

— Национална сигурност, съжалявам.

И започна да набира номера. Бош се усмихна криво. Беше познал.

— Излъгах те. Свидетелят не е вкъщи.

Тя рязко затвори телефона.

— Какво ти става? — Гласът й звучеше пискливо. — Изоставаме с над четиринайсет часа. Съзнаваш ли, че цезият вече може да е поставен във взривно устройство? Че вече може да е…

Бош пристъпи към нея.

— Дай ми името и ще ти дам свидетеля.

— Добре!!!

И го отблъсна от себе си. Хари разбираше, че е бясна сама на себе си, задето я е хванал в крачка. Случваше се повторно за по-малко от дванайсет часа.

— Алиша Кент каза, че е чула името Моби, доволен ли си? Тогава изобщо не му обърнала внимание, защото не разбирала, че всъщност е име.

— Добре де, кой е тоя Моби?

— Има един сирийски терорист, Момар Азим Насър. Предполага се, че е в страната. Прякорът му е Моби.

— Сигурни ли сте, че наистина е чула това име?

— Да. Тя ни го даде. И сега аз го давам на теб. Къде е свидетелят!

— Потрай малко. Веднъж вече ме излъга. Бош извади мобифона си и понечи да се обади на партньора си, но си спомни, че Ферас най-вероятно още е на местопрестъплението при Силвър Лейк и няма да е в състояние да му помогне. Така че набра Киз Райдър.

Тя отговори незабавно. Номерът на Бош се беше изписал на дисплея й.

— Здрасти, Хари. Днес си нещо много активен.

— Началникът ли ти каза?

— Имам си осведомители. Какво става?

Детективът заговори, без да откъсва поглед от Уолинг, чиито очи бяха потъмнели от гняв.

— Просто искам услуга като от бивша партньорка. Още ли си носиш лаптопа на работа?

— Разбира се. За каква услуга става въпрос?

— Можеш ли да отвориш архива на „Ню Йорк Таймс“ от компютъра?

— Да.

— Добре. Имам едно име. Искам да го провериш и да видиш дали се среща в някой репортаж.

— Чакай. Трябва да вляза в мрежата.

Изтекоха няколко секунди. Мобифонът му запиука — търсеше го някой друг. Бош обаче не прекъсна връзката с Райдър и след малко чу гласа й.

— Дай името.

Той затисна телефона с длан и помоли Уолинг отново да му каже пълното име на сирийския терорист. След това го повтори на Киз и зачака.

— Да, много резултати — потвърди тя. — Най-старите датират отпреди осем години.

— Прегледай ги и виж за какво става въпрос.

И зачака.

— Хмм, само неща от Близкия изток. Заподозрян е в извършване на множество похищения, атентати и прочее. Според федерални източници е свързан с Ал Кайда.

— Какво пише в най-новия материал?

— Чакай да видя. Взривяване на автобус в Бейрут. Загинали са шестнайсет души. Това е от трети януари две хиляди и четвърта. Оттогава няма нищо.

— Споменават ли се някакви прякори или псевдоними?

— Хмм… не. Не намирам нищо.

— Добре, благодаря. Чао засега.

— Чакай малко, Хари!

— Какво има?

— Внимавай, моля те. В това следствие навлизаш в напълно непозната за теб територия.

— Знам. Чао.

Прекъсна връзката и погледна Рейчъл.

— В „Ню Йорк Таймс“ не се споменава, че тоя тип е в страната.

— Защото никой не знае за това. И тъкмо затова можем да се доверим на сведението на Алиша Кент.

— Какво искаш да кажеш? Вярвате й, че той е в страната, само защото е чула дума, която може да не е никакво име, така ли?

Уолинг скръсти ръце. Явно губеше търпение.

— Не, Хари, на нас ни е известно, че той е в страната. Имаме негов видеозапис от миналия август, когато напуска лосанджелиското пристанище. Просто не стигнахме навреме там, за да го арестуваме. Смятаме, че е бил с друг арабин от Ал Кайда, Мохамед ел Файед. Някак си са успели да се промъкнат в страната — по дяволите, границата е като сито — и кой знае какво са планирали.

— Те ли са взели цезия според вас?

— Не ни е известно. Но данните за Ел Файед сочат, че той пуши турски цигари без филтър и…

— Пепелта върху тоалетното казанче.

— Точно така. Пепелта още е за анализ, но залозите в Тактическо са осем към едно, че цигарата ще се окаже турска.

Бош също кимна и изведнъж се почувства глупаво, че е направил всички тези ходове, че е крил информация.

— Настанихме свидетеля в хотел „Марк Твен“ на Уилкокс. В стая триста и три, под името Стивън Кинг.

— Хитро.

— Ъъъ, Рейчъл?

— Да?

— Той ни каза, че чул убиецът да призовава Аллах, преди да дръпне спусъка.

Докато отново отваряше мобифона си, тя се взря в него оценяващо. Натисна само един бутон и докато чакаше връзка, каза:

— Моли се да стигнем до тия хора, преди…

Спря, понеже отсреща й отговориха, и съобщи информацията, без изобщо да се представи.

— „Марк Твен“, на Уилкокс. Стая триста и три. Идете да го вземете.

Затвори и погледна Бош. В очите й се четеше разочарование и презрение. Каза само:

— Трябва да тръгвам. На твое място бих заобикаляла отдалеч летищата, метрото и моловете, докато не открием цезия.

И наистина се обърна и го остави сам. Хари гледаше гърба й. Мобифонът му отново иззвъня и той отговори, без да откъсва очи от нея. Обаждаше се Джо Фелтън от Съдебна медицина.

— От сума ти време се опитвам да се свържа с теб, Хари.

— Какво има, Джо?

— Току-що минахме през „Куин ъв Ейнджълс“ да вземем един труп — някакъв гангстер, на когото спрели командното дишане, след като бил ранен в престрелка днес в Холивуд.

Бош си спомни за случая — беше го споменал Джери Едгар.

— И какво?

Знаеше, че патологът не му се обажда, за да му губи времето. Имаше си причина.

— Та сега сме тук и като дойдох в общата стая да се заредя с малко кофеин, чух двама санитари да си приказват за някакъв тип, когото преди малко закарали в спешното. Диагнозата била ОЛБ и това просто ме накара да се запитам дали не е свързано с убийството на площадката. Нали разбираш — все пак жертвата носеше дозиметрични пръстени за радиация.

Сърцето на Бош прескочи един удар.

— Какво е ОЛБ, Джо?

— Остра лъчева болест. Санитарите казаха, че не знаят какво е станало. Бил обгорен и одрайфал линейката. Закарали го в спешното и дежурният казал, че е силно облъчен, Хари. Сега санитарите чакат да видят дали и те не са се облъчили. Бош забърза след Рейчъл Уолинг.

— Къде са го открили?

— Не ги попитах, но предполагам, че някъде в Холивуд, щом са го докарали тук.

Бош почти затича.

— Джо, след като затвориш, намери някой от охраната на болницата и го остави на пост при този човек. Идвам веднага.

Затвори телефона и вече наистина затича след Рейчъл.