Майкъл Конъли
Мъртво вълнение (10)

10.

Бош и Ферас излязоха от хотел „Марк Твен“. Утринната светлина едва започваше да озарява небето. Плътните сиви въздушни маси, нахлуващи откъм океана, сгъстяваха сенките по улиците и придаваха на Лос Анджелис вид на призрачен град. Това устройваше Хари. Отговаряше на неговата представа за града.

— Мислиш ли, че ще остане тук? — попита младият детектив.

Бош сви рамене.

— Няма къде да иде.

Току-що бяха настанили своя свидетел в хотела под псевдонима Стивън Кинг. Джеси Митфорд се оказваше изключително ценен за следствието. Той беше козът на Бош. Въпреки че канадецът не можеше да направи словесен портрет на мъжа, застрелял Стенли Кент и взел цезия, бяха получили от него ясна представа за случилото се на площадката при Мълхоланд. Освен това щеше да им бъде полезен, ако се стигнеше до арест и съдебен процес. Можеха да използват показанията му като описание на престъплението. С негова помощ прокурорът щеше да свърже отделните точки от картината за съдебните заседатели и това го правеше важен, независимо че не беше в състояние да разпознае убиеца.

Бош и лейтенант Гандъл бяха решили да не изпускат от очи младия бродяга. Лейтенантът отпусна пари, които щяха да стигнат на Митфорд за четири дни в „Марк Твен“. Дотогава вече щеше да е по-ясно в каква посока отива случаят.

Качиха се във форда „Краун Виктория“, който Ферас беше взел от служебния гараж, и потеглиха по Уилкокс Авеню към Сънсет Булевард. Шофираше Хари. На светофара извади мобифона си. Рейчъл Уолинг не му се беше обадила, затова набра номера на нейния партньор. Бренър отговори незабавно и Бош поде разговора предпазливо.

— Само проверявам. Още ли сме на линия за брифинга в девет?

Искаше да е сигурен, че не са го изритали от следствието, преди да даде каквато и да е нова информация на агента.

— Хмм, да… да, още сме на линия, обаче брифингът е отложен.

— За кога?

— Мисля, че засега е за десет. Ще ти съобщим.

От отговора не личеше брифингът с местните власти да е сигурен. Трябваше да притисне Бренър.

— Къде ще се проведе? В Тактическото ли?

От съвместната си работа с Уолинг знаеше, че отдел „Тактическо разузнаване“ е извън сградата на Бюрото и местонахождението му е секретно. Искаше да види дали агентът ще се хване.

— Не, във федералната сграда, в центъра. На четиринайсетия етаж. Просто попитай за брифинга на ОТР. Какво научи от свидетеля?

Бош реши да не разкрива картите си, докато не получи по-ясна представа за своята роля.

— Видял е убийството отдалече. После видял прехвърлянето на цезия. Каза, че един човек е извършил всичко: убил Стенли Кент и преместил прасето от поршето в багажника на друга кола. Вторият чакал в своя автомобил и само наблюдавал.

— Даде ли ти номерата на колите?

— Не. За прехвърлянето на цезия най-вероятно е използвана колата на госпожа Кент. Така в тяхната кола не са останали следи от него.

— Ами заподозреният, когото е успял да види?

— Както казах, не може да го идентифицира. Оня носел ски маска. Няма нищо друго.

Бренър помълча известно време.

— Жалко. Какво направихте с него?

— С хлапето ли? Просто го пуснахме.

— Къде живее?

— В Халифакс, Канада.

— Знаеш какво те питам, Бош.

Хари долови промяната в тона. Както и обръщението на фамилно име. Съмняваше се, че Бренър пита за точното местонахождение на Джеси Митфорд само от любопитство.

— Няма постоянен адрес — отвърна той. — Скитник е. Просто го хвърлихме при „Денис“ на Сънсет. Така пожела. Дадохме му двайсетачка да си плати закуската.

Усети, че Ферас го поглежда, когато излъга.

— Можеш ли да почакаш един момент, Хари? — попита агентът. — Звънят ми, може да е от Вашингтон.

Пак бяха на малки имена, отбеляза Бош.

— Естествено, Джак, обаче трябва да затварям.

— Не, чакай.

Бренър го включи на изчакване и оттатък се разнесе музика. Хари погледна партньора си.

— Защо му каза, че сме… — започна по-младият детектив.

Бош вдигна показалец към устните си и Ферас млъкна.

— Задръж за момент.

Докато чакаше, изтече половин минута. От телефона се разнесе „Какъв прекрасен свят“, изпълнение на саксофон. Винаги беше обожавал частта за „тъмната свята нощ“.

Накрая светна зелено и Бош потегли по Сънсет. В този момент от телефона се чу гласът на Бренър.

— Хари? Извинявай, наистина беше от Вашингтон. Както можеш да си представиш, яко са ни нагънали.

Детективът реши да свали картите.

— Какво ново при теб?

— Не е много. От Вътрешна сигурност пращат хеликоптери с оборудване, което може да открива радиационни следи. Ще започнат от площадката и ще се опитат да прихванат следите, които са характерни за цезия. Всъщност обаче той трябва да бъде изваден от прасето, за да получат сигнал. Междувременно организираме брифинга, за да сме сигурни, че всички са наясно с положението.

— Само това ли успя да постигне прословутото ви Бюро?

— Е, още се организираме. Нали ти казах какво ще се получи. Абревиатурна каша.

— Да, каза, че ще настъпи пълен хаос. Феберейците много ви бива за това.

— Не, не съм убеден, че съм се изразил така. Но винаги има период на подготовка. Мисля, че след брифинга с пълна пара ще се заемем с проблема.

Сега вече Бош беше сигурен, че нещо се е променило. Реакцията на Бренър показваше, че или разговорът се подслушва, или не е сам и могат да го чуят.

— До брифинга остават още няколко часа — продължи агентът. — Какъв е следващият ти ход, Хари?

Бош се поколеба, ала не задълго.

— Следващият ми ход е да се върна в къщата, за да разговарям отново с госпожа Кент. Имам някои допълнителни въпроси. После ще идем в южната кула на „Сидърс“^[1]. Там е офисът на Кент — трябва да направим оглед и да поприказваме с партньора му.

Не получи отговор. Приближаваше се до „Денис“ на Сънсет. Отби на паркинга и спря. През прозорците виждаше, че денонощният ресторант е почти празен.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Хмм, да, Хари, чувам те. Трябва да ти кажа, че сигурно не се налага. Имам предвид пак да ходиш в къщата и после в офиса на Кент.

Бош поклати глава. „Знаех си“.

— Вече сте ме изпреварили, така ли?

— Не бях аз. Така или иначе, според онова, което научих, офисът е бил чист и в момента партньорът на Кент е тук, разпитват го. Доведохме и госпожа Кент, нещо като предпазна мярка. Все още разговарят и с нея.

— Не си бил ти, а? Тогава кой, Рейчъл ли?

— Нямам намерение да го обсъждам, Хари.

Бош угаси двигателя и се замисли как да отговори.

— Е, тогава с партньора ми навярно би трябвало да дойдем в Тактическото — каза накрая. — Това все още е разследване на убийство. И доколкото съм осведомен, аз все още го ръководя. Оттатък последва дълго мълчание.

— Виж, детектив, случаят придобива по-големи мащаби — накрая отвърна Бренър. — И вие сте поканени на брифинга. Ти и партньорът ти. Тогава ще чуете какво е казал господин Келбър и още някои неща. Ако дотогава остане при нас, ще направя всичко възможно да разговаряте с него. Както и с госпожа Кент. Но да сме наясно, убийството не е най-важното. Не е най-важното да открием кой е убил Стенли Кент. Най-важното е да открием цезия, а вече изоставаме почти с десет часа.

— Имам предчувствието, че ако открием убиеца, ще стигнем и до цезия.

— Възможно е — въздъхна федералният агент. — Но нашият опит показва, че тези материали се пренасят изключително бързо. От ръка на ръка. По тая причина инерцията на следствието до голяма степен намалява. В момента правим тъкмо това. Набираме инерция. Не искаме нещо да ни забави.

— И това нещо са местните селяндури.

— Знаеш какво имам предвид.

— Естествено. Ще се видим в десет, агент Бренър.

Бош затвори и слезе от колата. Докато вървяха към входа на ресторанта, Ферас го обсипа с въпроси.

— Защо го излъга за хлапето? Какво става? Защо сме тук?

Хари успокоително вдигна ръце.

— Потрай, Игнасио. Просто потрай. Чакай да седнем, да пием по кафе и да хапнем нещо, тогава ще ти обясня какво става.

Можеха да си изберат почти всяко място в „Денис“. Бош се насочи към едно сепаре в ъгъла, откъдето имаха пряка видимост към входа. Сервитьорката цъфна веднага. Беше стара пушка, със стоманеносива коса, стегната на кок. Работата в холивудския „Денис“ беше изличила живота от очите й.

— Отдавна не съм те виждала, Хари.

— Здрасти, Пеги. Защото от доста време не ми се е налагало да водя следствие нощем.

— Е, добре си дошъл. И двамата с твоя толкова по-млад партньор. Какво ще искате?

Бош не обърна внимание на подигравката. Поръча си кафе, препечени филийки и яйца на очи, не много препържени. Ферас поиска омлет от белтъци и лате и когато келнерката ухилено му каза, че нямат нито едното, нито другото, се примири с бъркани яйца и обикновено кафе. Хари отговори на въпросите му веднага щом Пеги ги остави сами.

— Отрязват ни. Това става.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш?

— Вече са прибрали съпругата и партньора на жертвата и ти гарантирам, че няма да ни дадат да разговаряме с тях, по дяволите.

— Те ли ти го казаха, Хари? Казаха ли ти, че няма да можем да разговаряме с тях? Залогът е адски висок, обаче мисля, че те гони параноята. Нахвърляш се на…

— Нима? Е, почакай и ще видиш, партньоре. Само гледай и ще разбереш.

— Все пак ще участваме в брифинга в девет, нали?

— Вероятно. Само че вече е в десет. И сигурно ще е цирк, организиран специално за нас. Нищо няма да ни кажат. Ще ни забаламосат и ще ни изритат. „Много благодаря, момчета, оттук нататък поемаме ние“. А бе, майната им. Това е убийство и никой, даже ФБР, не може да ме изрита от следствието.

— Имай им малко доверие, Хари.

— Имам доверие само в себе си. Това е. И преди съм се сблъсквал със същото. Знам докъде води. От една страна, кой го е грижа? Нека си работят по случая. Ама от друга страна, мен ме е грижа. На тях им трябва цезият. На мен ми трябват копелетата, дето два часа са измъчвали Стенли Кент, а, после са го накарали да коленичи и са го гръмнали с два куршума в тила.

— Става въпрос за националната сигурност, Хари. Друго е. Има висши интереси. Нали разбираш, за общото благо.

Ферас все едно четеше от учебник за полицейската академия или устав на някое тайно общество. На Бош не му пукаше. Имаше си свой закон.

— Общото благо започва с човека, проснат мъртъв на площадката. Ако го забравим, после може да забравим и всичко останало.

Изнервен от спора с партньора си, Ферас беше взел солницата, въртеше я в ръка и ръсеше сол по масата.

— Нищо не съм забравил, Хари. Става въпрос за приоритети. Сигурен съм, че когато нещата се задвижат на брифинга, ще ни дадат цялата информация, свързана с убийството.

Бош започваше да губи търпение. Опитваше се да научи тоя хлапак на нещо, обаче той не искаше да го слуша.

— Ще ти кажа нещо за обмена на информация с феберейците. Когато се отнася за обмен на информация, ФБР яде като слон и сере като мишка. Не загряваш ли? Няма да има брифинг. Измислили са го, за да мируваме до девет, а сега и до десет, и през цялото време да смятаме, че сме в отбора. После обаче ще идем там, пак ще го отложат и накрая ще ни излязат с някаква организационна схема, която трябва да ни накара да си помислим, че участваме във всичко, докато всъщност не участваме в нищо, и те ще се изнижат през задния изход.

Ферас кимна, сякаш се съгласяваше, но думите му предполагаха друго.

— И все пак съм на мнение, че не биваше да ги лъжем за свидетеля. Може да се окаже много ценен за тях. Нещо, което ни е казал, може да се свърже с друго нещо, което вече им е известно. Какво лошо да им кажем къде е? Може да опитат с него и да измъкнат нещо, което ние не сме успели. Нали?

Бош категорично поклати глава.

— В никакъв случай. Засега. Момчето е наше и няма да им го дадем. Ще го разменим само срещу достъп и информация.

Сервитьорката им донесе чиниите, погледна разсипаната по масата сол, погледна и Ферас, а после и Бош.

— Знам, че е млад, Хари, обаче не можеш ли да го научиш на добри обноски?

— Опитвам се, Пеги. Ама тия младежи не щат да се учат.

— Така си е.

Тя им поднесе храната и Бош моментално се зае със своята, държеше вилицата в едната си ръка и препечена филийка — в другата. Умираше от глад, а и имаше предчувствието, че скоро ще се наложи да се размърдат. Нямаше представа кога отново ще им се отвори възможност да хапнат.

Беше преполовил яйцата, когато видя четирима мъже в тъмни костюми да влизат с типичната феберейска целеустременост. Безмълвно се разделиха на двойки и започнаха да обхождат ресторанта.

В заведението нямаше и десетина клиенти — повечето стриптийзьорки със своите гаджета сводници, на път за вкъщи от нощните клубове, холивудски нощни птици, които зареждаха двигателя, преди да го приведат в режим за сън. Бош спокойно продължи да се храни и да наблюдава костюмираните, които спираха на всяка маса, показваха служебните си карти и искаха документи за самоличност. Ферас беше прекалено зает да полива яйцата си с лют сос, за да забележи какво става. Хари му изхъмка и кимна към агентите.

Повечето клиенти бяха прекалено уморени или опиянени, за да направят друго, освен да се подчинят и да си покажат личните карти. Една млада жена с избръсната отстрани на главата буква „Z“ им се изрепчи, ала те търсеха мъж, така че я оставиха да си говори и търпеливо изчакаха гаджето й, което носеше същия знак като нея, да им покаже поне някакъв документ.

Накрая двама от агентите стигнаха до масата в ъгъла. Картите им ги представяха като федерални агенти Роналд Лънди и Джон Паркин. Не обърнаха внимание на Бош, понеже беше прекалено възрастен, и поискаха документите на Ферас.

— Кого търсите? — попита Хари.

— Това е федерална работа, господине. Просто проверяваме документите.

Ферас отвори картата си. От едната страна беше служебната му карта със снимката, а от другата — детективската му значка. Видът им като че ли накара двамата агенти да се вцепенят.

— Странно — рече Бош. — Щом проверявате документите, значи ви е известно името. Само че аз не съм съобщавал на агент Бренър името на свидетеля. Питам се, вие от Тактическо разузнаване да не сте бъгнали компютъра ни или пък детективската стая, а?

Лънди, който явно ръководеше групата, го погледна. Очите му бяха сиви като чакъл.

— А вие кой сте?

— И моите документи ли искате да видите? Отдавна не минавам за двайсетгодишен, ама ще го приема като комплимент.

Извади картата си и му я подаде затворена. Агентът я отвори и много внимателно проучи съдържанието й. Печелеше време.

— Йеронимус Бош — прочете името Лънди. — Не се ли казваше така един шантав гаден художник? Или го бъркам с някой нещастник, за който съм чел в сводките?

Бош му се усмихна.

— Някои смятат въпросния художник за един от най-големите майстори на Възраждането.

Агентът хвърли картата в чинията му. Там имаше още яйца, ала за щастие готвачът ги беше оставил на огъня, докато жълтъците се втвърдят.

— Не знам какви номера въртиш, Бош. Къде е Джеси Митфорд?

Хари вдигна картата си и я избърса със салфетка. Беше негов ред да се бави. Прибра картата и отново вдигна поглед към Лънди.

— Кой е Джеси Митфорд?

Федералният агент се наведе над масата и опря длани върху нея.

— Много добре знаеш кой е и че трябва да го открием.

Бош кимна в знак, че е напълно наясно с положението.

— Може да поговорим за Митфорд и всичко останало на брифинга в десет. Веднага щом разпитам партньора и жената на Кент.

Лънди се засмя по начин, в който нямаше нищо дружелюбно или забавно.

— Знаеш ли какво, приятел? Когато всичко това свърши, на самия теб ще ти трябва възраждане.

Бош се усмихна мило.

— Ще се видим на брифинга, агент Лънди. Ако не сте забелязали, в момента закусваме. Бихте ли отишли да притеснявате някой друг?

Взе ножа и почна да маже последната си препечена филия с ягодов конфитюр от пластмасова кутийка.

Лънди се изправи и насочи показалец към гърдите му.

— Внимавай в картинката, Бош.

После се обърна и тръгна към изхода. Пътьом даде знак на другата група агенти и посочи вратата. Хари ги проследи с поглед и каза:

— Мерси за предупреждението.