Емилио Салгари
Ловци на бисери (4)

Корабокрушението

Ладията на принца на Манаар ловко избягваше обстрелването и нападна „Бангалор“ в мига, в който Амали отвличаше Мизора. Младият принц се прекачи на неприятелската гемия, следван от дванадесет свои моряци.

Амали предаде Мизора на Дурга, за да я отведе в някоя кабина. След това тръгна към противниците си.

Опасността беше голяма. Английският кораб бързо приближаваше.

Принцът на Манаар се хвърли смело срещу Амали, докато хората му кръстосваха свирепо сабите си с моряците от гемията. Синхалите, които придружаваха принцесата, забелязаха приближаващия кораб и натиснаха с всичка сила веслата.

— Освободи Мизора! — извика младият принц на Амали и заплашително издигна сабята си.

— Сестрата на махараджата е моя; ще се боря за нея до сетния си дъх.

— Тогава умри!

Двамата противници се нахвърлиха един срещу друг и започнаха да си разменят страшни саблени удари.

Амали и младият принц бяха еднакво безстрашни. Дапали си служеше много майсторски със сабята. Макар и още млад, той беше силен и ловко нанасяше удари на противника си.

От своя страна Амали му даваше железен отпор. Той непрекъснато атакуваше, тъй като английският кораб вече беше съвсем близо и скоро щеше да се намеси в битката.

За щастие хората на Амали взеха надмощие и изтласкаха в гемията хората на принца.

— Да свършваме по-бързо! — извика Царят на ловците на бисери.

Изведнъж той изби сабята от ръцете на противника си и му нанесе силен удар по рамото. Принцът падна окървавен на палубата.

— Да бягаме! — провикна се Амали. — Англичаните идват!

Моряците му катурнаха гемията на своите противници; във водата нападаха живи и мъртви. После бързо вдигнаха платната. Амали изправи ранения принц и го предаде на Дурга.

— Няма ли да го хвърлим в океана? — попита Дурга.

— Не! Той е храбър младеж. Спри кръвта и го отнеси в твоята каюта. Раната му не е смъртоносна.

В този момент от английския кораб изстреляха граната и тя проби едно от платната на „Бангалор“.

— Извий носа на юг! — извика Амали и улови руля. — Безполезно е да им отговаряме.

Подет от попътния вятър, корабът бързо започна да се отдалечава.

Английският кораб увеличи скоростта си, но той не можеше да се мери по бързина с леката гемия, която просто се плъзгаше по водата.

Той изстреля още две гранати, но те паднаха във водата.

— Вече сме на безопасно разстояние — каза Амали с доволна усмивка.

Дурга се изкачи на палубата.

— Погрижиха ли се за принца? — попита Амали.

— Да, господарю.

— Тежка ли е раната му?

— Болезнена е, но не е опасна. След няколко седмици вече ще бъде на крака.

— А Мизора?

— Затворих я в твоята каюта.

— Изнесе ли оттам оръжието?

— Да.

— Тя плаче ли?

— Да, но, струва ми се, от гняв.

— Ще се успокои. Ако се страхува, че ще я убием, тя се лъже. Аз съм великодушен. А освен това я обичам.

— Ами англичаните?

— Продължават да ни преследват.

— Дали ще ни преследват чак до скривалището ни?

— Няма опасност… Виждаш ли как се разбиват вълните там?

— Да… Не са ли това подводните скали при Битор?

— Носим се право към тях.

— Господарю, не забравяй, че тези подводни скали са коварни.

— Не се страхувам. Трябва на всяка цена да се отърва от кораба, който ни преследва.

Като видя, че не може да стигне „Бангалор“, корабът започна да го обстрелва с далекобойните си оръдия. Но напразно. С всяка минута разстоянието се увеличаваше.

Няколко снаряда, изстреляни от оръдията на носа, паднаха до гемията и вдигнаха стълбове от вода.

— Ах, ако имах оръдията ви — кресна гневно Амали, — изобщо нямаше да бягам от вас. Тогава щях да ви покажа как наказвам онези, които дръзват да стрелят по Царя на ловците на бисери. Но вие и без това сте загубени!

Той отправи огледа си на юг, където вълните се разбиваха с оглушителен шум в скалите. Сякаш търсеше някакъв изход. Накрая реши да подмами враговете си по-близо до гемията и започна да мести оръдията от едно място на друго като човек, който се мъчи да заеме най-добрата позиция.

Англичаните помислиха, че се готви за бой, и заредиха оръдията си. Но те изчакваха с обстрела, защото искаха да пленят целия екипаж.

Без да ги изпуска от очи, Амали се приближаваше към веригата скали и се готвеше да мине през провлака по такъв начин, че англичаните да не го забележат.

Към луната се приближаваше облак. Амали го показа на помощника си и каза:

— Когато облакът покрие луната и стане тъмно, ще се отправим към веригата скали.

— Но англичаните ще ни последват.

— Да, но те сигурно не знаят за тези подводни скали. Гледай само какъв номер ще им скроя. Корабът им ще се разбие в кораловите рифове.

Когато се приближи на около четиристотин метра, английският кораб започна да стреля. Гранатата мина над „Бангалор“ и прекърши една от мачтите.

В този момент облакът затули луната.

— Внимавайте — извика Амали, — отиваме към скалите.

Той се изправи и здраво стисна руля. Моментът беше много напрегнат; една погрешна маневра и корабът можеше да заседне.

Но Амали изглеждаше спокоен и сигурен в предприетото начинание. Орловият му поглед вече беше забелязал провлака.

„Бангалор“, тласкан от тихия хладен вятър, навлезе в пенещите се бучащи води.

— Господарю — промълви Дурга, блед като платно. — Вървим към своята гибел.

— Мълчи! Тежко на този, който посмее да си отвори устата!

От време на време се чуваше странен шум, сякаш основната греда на гемията стържеше дъното или докосваше някоя скала.

Английският кораб продължаваше преследването.

— Минахме! — извика Амали.

— Да, господарю — отговориха в един глас моряците. — Ето я последната верига.

— Започнете да стреляте. Нека си помислят, че приемаме да се бием.

Дурга и още двама моряци насочиха оръдията към неприятеля, а Амали подкара гемията към последната верига от скали.

Английският капитан мислеше, че водите са достатъчно дълбоки, и не предприе никакви мерки, за да избегне голямата опасност. Той преследваше сляпо „Бангалор“ и се надяваше, че след малко ще го настигне.

— Ето ги, вече са над скалите — извика Амали.

Чу се ужасен трясък. Английският кораб внезапно спря и се наклони на една страна.

Настана суматоха: чуваха се викове на ужас, крясъци, проклятия… След малко последва втори трясък.

Корабът бе получил множество пробойни при удара в скалите и водата нахлуваше в трюма.

От „Бангалор“ се чу тържествуващ вик. Неприятелският кораб бе пробит. Амали вече можеше да се върне в своето убежище, без да се страхува от преследване.

Англичаните се втурнаха един през друг към спасителните лодки. Офицерите напразно заплашваха и призоваваха за ред. Всички бяха обезумели от страх.

Корабът продължаваше да се накланя. Мачтите застрашително надвисваха над спуснатите лодки. Всеки миг те можеха да паднат над тях и да ги преобърнат.

В това време „Бангалор“ продължаваше пътя си и оставяше зад себе си опасните места.

— Да вървим към нашето убежище — каза Амали. — Нека се спасяват, както могат. Ти, Дурга, се грижи за принца на Манаар. Той не трябва да умре.

— Какво ще правим с него?

— Още не знам. Но мисля, че един ден може да ни бъде полезен.

— Може да помогне на пленницата да избяга — вметна иронично Дурга. — Не забравяй, че я обича.

Лицето на Амали помръкна.

— Ще го наблюдаваме — прошепна Царят на ловците на бисери.

Той остави руля на един от моряците, слезе долу и се спря пред вратата на кабината си.

— Сигурно Мизора е страшно разгневена — помисли си той.

Почака един миг. Не чу никакъв шум. Отвори вратата и влезе.

Каютата на Амали беше малка, елегантна стаичка. Осветяваше я един китайски фенер. В нея имаше два дивана, застлани с коприна.

— Ти ли си Царят на ловците на бисери?

— попита презрително Мизора.

— Да, Мизора — отговори Амали почтително.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Сестрата на Яфнапатамския махараджа.

— И посмя да ме отвлечеш?

— Не се страхувам от брат ти.

— Той е силен.

— На сушата — да, но аз съм силен в океана — заяви с гордост Амали. — Искаш ли доказателство за това? Сразих твоите хора, а те бяха два пъти повече от моите; потопих мауната на принца на Манаар, който ти идваше на помощ; разбих в скалите преследващия ни английски кораб. Мислиш ли, че брат ти би могъл да направи това?

— Принцът на Манаар! — извика Мизора.

— Уби ли го?

— Ако исках да го убия, сега той щеше да бъде на дъното на океана.

— О, ти си великодушен — каза иронично Мизора.

— Повече, отколкото мислиш — отвърна Амали. — Сутринта го спасих от една акула, която щеше да го разкъса, а тази вечер, вместо да му разбия черепа, го пощадих. Пред теб са ме описали като бандит, но, както виждаш, не съм такъв.

— Честният човек не похищава жени — припомни му поуспокоена Мизора. — Ако ти наистина си великодушен и честен, върни ме на брат ми.

— Засега това е невъзможно.

— Страхуваш ли се да спреш на брега на Яфнапатам?

— Не, и скоро ще ти го докажа.

— Да не предприемаш нещо против моя брат, махараджата?

— Ще му отмъстя, Мизора.

— За какво?

— Между него и мен стоят невинни жертви — отвърна с глух глас Амали.

Мизора потрепери и го погледна ужасена.

— Не се опитвай да ме лъжеш — каза тя.

— Ще ти разкажа всичко и ти сама ще прецениш дали мога да простя на брат ти това, което той стори на моето семейство.

— И принцът на Манаар ли е замесен в това?

— Не, него го познавам едва от вчера и нямам причини да го мразя.

Амали погледна внимателно Мизора и запита:

— Обичаш ли го?

В гласа на Амали имаше нещо, което удиви Мизора.

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита тя.

— Принцът на Манаар търсеше в плитките места сини бисери, за да ти ги подари.

— На мен? — удиви се принцесата.

— Не знаеш ли, че те обича?

— Не!

— Е, добре, сега вече го знаеш — прошепна Амали с горчивина.

— Неприятно ли ти е?

— Друг път ще продължим този разговор. Засега принцът на Манаар е мой пленник. Утре няма да може да отиде за сини бисери.

— Брат ми ще се погрижи за неговото освобождаване.

— От пещерата на акулите ли? — усмихна се иронично Амали. — Ти още не познаваш моето убежище. Сбогом, Мизора. Не мисли много за принца на Манаар. Между него и тебе стоя аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мразиш ли ме?

— Не знам. Но сърцето ми подсказва, че ще причиниш страдания на близките ми.

Амали спря като закован. Той впери очи в очите на красивата принцеса, сякаш искаше да прочете в тях дали наистина мисли това, което говори. После излезе и затвори вратата след себе си.

— Да — прошепна той, когато остана сам. — Наистина ще донеса беда на брат ти… Но и ти на мен…

След като прекоси бавно коридорчето, той влезе в каютата на Дурга. Тя също имаше приветлив вид, но обзавеждането й не беше толкова скъпо.

Младият принц на Манаар беше дошъл в съзнание и лежеше на дивана. Като видя Амали, по лицето му се изписа гняв. Въпреки болката, той се опита да седне и изкрещя с прегракнал глас:

— Какво направи с Мизора, разбойнико?

— Така ли ме посрещаш?… Не си много гостоприемен, принце.

— Питам те къде е Мизора?

— В ръцете ми.

— Върни я вкъщи или скъпо ще платиш за недостойната си постъпка.

Амали скръсти ръце на гърдите си и каза с твърд глас:

— Внимавай, не ме карай да се разкайвам за великодушието си, принце. Океанът е достатъчно дълбок. Хвърленият в него рядко успява да изплува на повърхността.

— Заплашваш ли ме?

— Ще го направя, ако продължиш да ме отегчаваш.

— Можеше да ме убиеш, когато сабята ти ме повали на земята.

— Пощадих те, за да ти покажа, че Царят на ловците на бисери не е бандит.

— В плен ли ще ме държиш? Хората ми ще дойдат да ме освободят, а теб и моряците ти ще побият на кол.

— Има петнадесет хиляди ловци на бисери по тези земи. Независимо от своята народност те ми се подчиняват. Принцът на Манаар може ли да ми противопостави толкова многобройна войска?… Както виждаш, аз съм по-силен, отколкото си мислиш.

— Моите хора ще се съюзят с тези от Яфнапатам.

— Нека ме нападнат. Ще видим кой ще победи. Дурга, пази този човек и ако се наложи, го вържи.

— Няма да го оставям нито минута сам, господарю.

Амали излезе, без да погледне принца на Манаар, и отново се качи на палубата.

— Навлякох си още една неприятност… Понякога е глупаво човек да бъде великодушен — прошепна той.