Емилио Салгари
Ловци на бисери (17)

Превземането на крепостта

Бурята започна да утихва. В областите, близки до екватора, бурите се разразяват и затихват внезапно. Все пак вятърът продължаваше да духа със страшна сила. Това обезпокои Жан Баре и Амали. Те мислеха за ескадрата на ловците на бисери, която още бе в океана.

— Бурята ще им попречи да се приближат — предположи французинът.

— Сигурно са потърсили убежище в някой крайбрежен залив — въздъхна Амали. — Техните гемии не могат да устоят на тази дива игра на стихията.

— Ами ако се забавят и през това време дойде войската на махараджата?

— Веднъж да влезем в крепостта…

Водени от хора, добре познаващи тези места, моряците продължиха пътя си през гората. Те намериха една пътека, водеща по всяка вероятност към крепостта, и тръгнаха двама по двама покрай стените от зелена растителност.

След като изминаха около една миля, те стигнаха до крепостта. Отвън тя бе заобиколена с кръг от огромни, дебели дървета, оградени с дълбок трап, в който растеше всякакъв вид бодлива растителност. Виждаха се и няколко постройки, долепени една до друга.

Жан Баре забеляза това при светлината на една светкавица.

— Тази работа е по-мъчна, отколкото предполагах — прошепна той.

— Да, крепостта е здрава и е на добре укрепено място — добави Амали. — Видяхте ли часовоите?

— Двама войници, въоръжени с копия, стоят до оръдието. Смятате ли да атакувате? Вашите хора ще си издерат краката, ако решат да преминат трапа.

— Трябва да превземем крепостта, преди да им е пристигнала помощ.

— Щом така искате, аз съм готов за атака.

Французинът взе торба барут и един дълъг фитил. След това пълзешком изчезна в тъмнината.

От време на време проехтяваха оръдейни изстрели.

След по-малко от половин час Жан Баре се върна, потънал до уши в кал.

— Фитилът е запален — каза той. — Зарових мината в трапа до оградата, без часовите да забележат това.

Ловците на бисери се наредиха в колона. Всеки държеше по един голям наръч клони. Изведнъж силна светлина, съпроводена с ужасен трясък, разцепи мрака. Чуха се ужасени викове.

— Нападай! — извика Амали, препречвайки пътя на Мадури, който се готвеше да участва в боя.

За кратко време ловците на бисери запълниха ямата. Пред тях се появи пътека, широка няколко метра. Вече нищо не беше в състояние да спре устрема им.

Синхалите хукнаха към гората, преследвани от ловците на бисери. Амали едва успя да спре хората си. В крепостта не остана нито един от противниците. Тези, които не успяха да избягат в гората, бяха избити.

Но внезапно откъм гората се разнесоха свирепи викове, придружени от изстрели.

— Какво е това? — питаха се всички.

— Скоро ще ни нападнат. Пригответе се. Артилеристите да завземат оръдията — изкомандва Амали.

Голяма група синхали, привлечени от гърмежите или предупредени от пратеник, се приближаваше тичешком. След миг нападателите бяха обградени. Те едва успяха да изтичат до укрепените места. Незабавно откриха огън по противниците, които започнаха да се изтеглят към гората с крясъци, без да прекъсват стрелбата.

— Да затворим процепа и да махнем дърветата, преди да са го забелязали — предложи Амали.

— Моите хора вече започнаха работа.

— Да проверим с колко оръдия разполагаме и дали е останало нещо от синхалите.

— Четири оръдия. Храна — никаква. Изглежда, че крепостта не е снабдявана с провизии през последните дни.

Повечето от ловците на бисери се заловиха с поправката на разрушенията, причинени от мината; няколко души продължиха да стрелят с оръдията по нападателите. На сутринта крепостта беше възвърнала обичайния си вид и можеше да устои на предстоящата атака.

Но и синхалите не си бяха губили времето напразно. Те бяха издълбали един ров по цялото продължение на крепостта, за да не дадат възможност на обсадените да избягат към брега.

Имаше най-малко хиляда души, въоръжени с пушки и саби. Обсадените не можеха да мислят дори за пробив.

— Нещата вървят на зле — забеляза Жан Баре, преглеждайки оръдията. — По-добре да бяхме останали на гемията. Но вече е късно да поправим грешката си. Ще чакаме, докато пристигнат ловците на бисери. Този проклет вятър няма да продължи цял месец, я!

Моряците на „Бангалор“ не пестяха мунициите. Щом забележеха някой приближаващ се противник, те започваха да стрелят толкова разточително с пушките и оръдията, че се наложи французинът да ги успокоява и да ги призовава да бъдат по-благоразумни.

— Ако продължаваме така, гранатите скоро ще свършат — казваше той. — Оставете синхалите да стрелят. Ние сме достатъчно защитени в тази крепост.

На следващия ден сутринта нападателите не предприеха нищо, за да превземат крепостта. Те чакаха гладът да изтощи обсадените и тогава да пристъпят към атака.

Приготовленията в крепостта бяха големи. Там знаеха, че дори след стихването на бурята вятърът дълго ще продължи да бъде силен, океанът — развълнуван, а плаването — невъзможно.

При една разкопка бяха намерени пет хляба и малко брашно. Запазиха хлябовете за Мадури въпреки неговите протести, а брашното омесиха на питки и ги раздадоха на ловците на бисери.

През нощта поставиха много часовои, но обсаждащите ги не предприемаха нищо. На другия ден Жан Баре каза на Амали:

— Те знаят, че могат да ни победят, без да пожертват нито един човек. Гладът е достатъчен.

— В краен случай ще ядем бананови листа, за да залъжем стомасите си.

— Амали — продължи французинът, — вече няма на какво да се надяваме. Трябва да предприемем отчаяна стъпка. Вятърът няма да стихне скоро. Ловците на бисери са далече, а не можем да разчитаме на победа, ако се храним само с бананови листа.

— Какво предлагате, приятелю?

— Тази нощ трябва да си пробием път. Ще нападнем неприятелите си и ще преминем през техните редици.

— Да, това е единственият възможен начин за спасение. Ами Мадури?

— Ще направим една носилка и ще го поверим на четирима от най-силните измежду нашите хора. Ще го оградим от всички страни и той ще бъде в безопасност.

— Приемам плана ви. Но да почакаме, докато синхалите заспят.

През целия ден те обмисляха предстоящата атака, която трябваше да започне в два часа през нощта, когато човек най-мъчно се бори със съня. За да заблудят неприятеля, стреляха непрекъснато до десет часа вечерта и изразходваха почти всичките си муниции.

След това стрелбата спря и обсадените се върнаха в колибите. В един часа през нощта подвижният мост бе спуснат и ловците на бисери се наредиха в колона. Мадури се подчини на настояванията на чичо си и се съгласи да го сложат в носилката.

— Тръгваме — даде заповед Амали. — Но без никакъв шум.

Докато първите отреди излизаха, Дурга и Жан Баре запалиха един дълъг фитил, който трябваше да подпали бъчвата с барут, сложена под една от колибите.

— Колибите ще пламнат като кибрит — каза французинът. — След един час няма да остане нищо от крепостта.

След това се присъединиха към останалите, които ги чакаха зад трапа. Преди да се отдалечи, Жан Баре хвърли поглед назад. Вече се бяха появили първите искри.

— Пожарът започва — прошепна той. — Всичко е наред.

Амали и неговите хора бяха превалили хълма. След тях вървеше втора група, която пазеше Мадури. До този момент синхалите не бяха забелязали нищо.

Непрогледен мрак цареше наоколо. Вятърът свиреше и заглушаваше всичко. Внезапно се чу вик, последван от втори и трети.

— На оръжие!

Синхалите бяха забелязали движещите се край храсталаците фигури и се готвеха да открият стрелба. В същия миг проехтя силният глас на Амали:

— Напред!

Ловците на бисери започнаха да стрелят и да си проправят път между неприятелите. После се хванаха за сабите и започнаха да нанасят удари наляво и надясно.

Изненадан, неприятелят отстъпи. Първата и втората група минаха, но третата, най-малобройната, беше оградена от всички страни от синхали. Откъм гората и селото се чуваха тържествуващи викове и ликуващи възгласи.

— Те са спасени, но ние сме изгубени — прошепна Жан Баре. — Нека поне продадем скъпо живота си.

Той поведе хората си и връхлетя върху неприятелите, които с всяка изминала минута ставаха все по-многобройни.

Напразни усилия. Те не можеха да си пробият път. От всички страни валяха копия и боздугани. Хората на Жан Баре падаха един след друг. Накрая един удар от приклад събори французина и той загуби съзнание.