Емилио Салгари
Ловци на бисери (15)

Нападението

След като премина провлака и се провря между четирите галерии, построени от махараджата при устието, „Бангалор“ се отправи към скалата на Амали. Когато мина край рифовете, вече се свечеряваше. Амали стоеше на руля. Скоро той въведе гемията в пещерата на акулите.

— Каква странна пещера! — възкликна французинът, удивен от това, което виждаше пред себе си. — Тази скала не може да се превземе по никакъв начин. Синхалите напразно си губят времето.

В галерията ги посрещнаха осем моряци, водени от един капитан.

— Вече отбихме първата атака — съобщи капитанът.

— Чия? — попита Амали.

— На хората на яфнапатамския махараджа и принца на Манаар.

— Колко бяха гемиите?

— Повече от осемнадесет. Потопихме две.

— Кога дойдоха?

— Вчера сутринта.

— Направиха ли някаква пакост?

— Изразходваха много барут и муниции, но безрезултатно. Изглежда че подготвят ново нападение за утрото.

— Ще видим. А Мизора?

— Стои в стаите, които й определи.

— Ами принцът на Манаар?

Капитанът наведе глава и замълча.

— Говори! — заповяда Амали.

— Господарю, той умря.

— От раните си ли?

— Не, изядоха го акулите.

— Какво означава това? Говори по-ясно.

— Казвам ви истината, господарю. Макар и все още твърде слаб, той успя да излезе от стаята си, докато се биехме с неприятеля.

Забелязахме го, когато вече беше в коридора.

— И сигурно се хвърли в пещерата? — попита французинът.

— Да, господине. Той се е надявал да достигне гемиите си.

— И акулите го разкъсаха?

— Точно така.

— Съжалявам за трагичната му смърт. Той беше смел младеж — промълви Амали. — Сега ще трябва да помислим за охраната.

— Всичко е готово, господарю — съобщи капитанът. — Ние поставихме оръдията зад укрепленията и приготвихме необходимото количество камъни.

Амали се изкачи в замъка. Там бяха останали само четирима часовои, които охраняваха Мизора. Той мина покрай тях и се спря пред вратата на стаята на принцесата. Посегна силно развълнуван към висящата бронзова плоча и почака няколко мига. След това почука. Металът още не бе престанал да звъни, когато отвътре се чу гласът на пленницата:

— Влез.

Амали влезе, блед и развълнуван.

Мизора още не си беше легнала. Тя седеше на дивана в салона, с гордо изправена глава. Вратът и ръцете й бяха открити. Косите й се спускаха върху бронзовите й рамене. Когато позна Амали, тя го погледна изненадано и изразът на големите й черни очи се смекчи.

— Ти? Царят на ловците на бисери? Откъде идваш?

— От Яфнапатам — отвърна Амали.

— Невъзможно! Не би могъл да излезеш жив оттам.

— Искаш ли доказателство? Мадури е в моята стая.

— Освободил си момчето?… Брат ми…

— Той няма вече залог.

Мизора погледна учудено Амали и замълча.

— Кога се върна? — попита тя.

— Преди малко.

— Но твоят остров е обсаден.

— Амали не се безпокои от това. Той минава, откъдето си иска. Гемията ми вече е в пещерата.

— Що за човек си ти? Смелостта ти наистина няма граници… Казваш, че Мадури е тук?

— Да, утре ще го видиш. Бедното момче е изморено от безсънието и преживените през последните две нощи опасности.

— Значи брат ми прие размяната и аз мога да се върна в Яфнапатам?

— Толкова ли бързаш? — попита Амали с променен глас.

Мизора наведе очи леко смутена и промълви:

— Моят дом не е тук. За теб аз съм само пленница.

— Пленница, която ме кара да страдам.

— Кога ще мога да си замина?

— Не съм ти казал, че си свободна.

— Нима Царят на ловците на бисери няма да сдържи думата, която е дал на моя брат? — извика Мизора, като изправи глава и сви вежди.

— Не съм давал никаква дума. Не, Мизора. Твоят брат отхвърли предложението ми. Когато му казах, че ти си гаранция за моя живот, той отговори, че в такъв случай ще бъде принуден да отмъсти за теб.

Очите на Мизора пламнаха от гняв. Трепереща от възмущение, тя извика:

— Той няма сърце! Моят живот няма стойност за него! Но как успяхте да отвлечете Мадури?

— С хитрост.

— Не се ли срещна с брат ми?

— В продължение на десет часа бях негов пленник. Той дори заповяда да ме хвърлят на крокодилите, които щяха да ме разкъсат, ако моите хора, предвождани от един смел европеец, не бяха дошли навреме.

— Но тази смърт е ужасна — прошепна ужасено Мизора.

— Все пак се отървах жив и здрав.

— Да… Но скалата ти е обсадена.

— За мен това няма никакво значение. Скалата ми е непревземаема.

— Непобедим ли си?

— Никога не съм се страхувал от неприятелите си.

Мизора го гледаше с възторг. Настъпи мълчание. След малко младото момиче каза:

— Това значи, че все още съм твоя пленница.

— Да.

— Докога?

— Докато осигуря щастието ти. Ако трябва, ще завладея целия Цейлон.

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм готов на всичко, за да осигуря корона за най-красивата девойка в Цейлон.

Мизора трепетно попита:

— За коя красива девойка говориш?

— За теб.

— За мен?

— Скоро ще станат две години, откакто Царят на ловците на бисери е прогонен от земите на своите деди. Две години, откакто непрекъснато мисли за теб и всяка нощ те вижда в сънищата си. В деня, в който за пръв път се показа при рифовете на Манаар, ти рани сърцето ми, Мизора. Заради теб забравих кръвната омраза, която изпитвах към цялото ти семейство; заради теб останах глух на виковете за отмъщение. Сега съм Царят на ловците на бисери, без корона и без царство. Но скоро ще бъда достатъчно могъщ, за да накарам целия остров Цейлон да затрепери. Петнадесет хиляди души, смели и ловки моряци, ще тръгнат с мен, за да победят или умрат. Синхалските брегове със своите приказни богатства край рифовете на Манаар и златните и диамантените рудници ще станат мои. Всичко това — трон, огромни богатства и безброй поданици — ще предложа на най-красивата девойка, която съм виждал в Цейлон… Разбра ли ме, Мизора?

Мизора, смаяна от тази неочаквана изповед, стоеше безмълвна и гледаше Амали с широко отворени очи.

— Трон за мен?… Но аз не съм ти казала, че те обичам — прошепна тя.

— Да, но очите ти говорят вместо теб… Доскоро ти ме мразеше. За теб бях морски разбойник, похитител на невинни девойки, скитник без вяра и морал… Още ли ме презираш?… Още ли ме ненавиждаш?… Кажи, Мизора!…

Чу се дълбока въздишка.

— Ако ти предложа трона, ще го приемеш ли?

— В очите ти виждам мрачен пламък. Ти мислиш за отмъщение и никога няма да простиш на брат ми за убийството на твоя брат.

— Кажи ми, сърцето на Мизора не тъгува ли по принца на Манаар?

— Никога не съм го обичала. Дадох му своето приятелство, нищо повече.

Амали едва се сдържа да не извика от радост.

— Сега вече наистина съм сигурен, че ме обичаш — каза той.

— Не съм ти признала това.

— Ти се издаде.

— Бездната между нас е още разтворена и смъртта на моя брат едва ли ще я запълни.

— Отмъщението няма да бъде толкова жестоко, колкото си мислиш.

— Но кое царство ще завладееш тогава?

— Ще ти кажа това в деня, когато сложа короната в краката ти.

— Короната на дедите ти ли?

— Цейлон е голям — отвърна уклончиво Амали.

Мизора се приближи до Амали, сложи малките си ръце върху раменете му и промълви с тих глас:

— Някога те мразех. По едно време те съжалявах, но после започнах да се възхищавам от теб заради твоята смелост и великодушие… Сега те обичам!

— О! Мизора!

— Не знам кое царство искаш да завладееш, но се страхувам да не се излъжа в теб. Закълни се в паметта на брат си, че каквото и да се случи, няма да убиеш моя брат.

— Кълна се, Мизора.

До стаята достигна глух тътен. Амали се приближи до прозореца, откъдето се виждаше надалече в океана. Зазоряваше се. Гемиите на Манаар и Яфнапатам започваха обстрелването на острова. Хората на Амали бяха по местата си.

— Ще успеят ли да се качат на скалата? — попита плахо Мизора.

— Няма опасност.

— Вече не знам какво да желая — техния успех или твоя?

— Ако превземат скалата, ще те отведат в Яфнапатам, но заедно с теб ще вземат и моята глава, за да я предадат на брат ти.

— О! Не, не искам да те убият. Особено сега.

Успокой се! Няма да успеят. Сбогом, Мизора! Отивам при моите хора.

Оръдейните изстрели зачестиха: стреляха и от океана, и от скалата. Амали намери Жан Баре зад една височина, където бяха поставени най-мощните оръдия.

— Изглежда, че синхалите нямат намерение да си отидат. Те показват необикновена храброст — каза Жан Баре.

— Махараджата се е заклел да обезглави капитаните на гемиите, ако се върнат без главата ми.

— Макар да са дванадесет пъти повече от нас, те няма да успеят да стъпят на тази скала. Вашият остров е наистина непревземаем. Освен това хората ви са опитни стрелци. Една от гемиите бе потопена още с първия изстрел.

От гемиите на нападателите отговаряха със залп на всеки изстрел, отправен от скалата. Те се мъчеха да приближат до веригата скали при острова. Някои успяха да стоварят част от моряците си по близките скали.

Амали повика петдесет души от хората си и им заповяда да слязат по вертикалната стена на скалата и да отбият атаката на противника.

През това време четири оръдия стреляха непрекъснато по синхалите. От своя страна те отговаряха на всеки изстрел. Като видяха, че синхалите се опитват да се покатерят по скалата, хората на Амали започнаха да бутат надолу огромни канари, които смазваха нападателите.

Битката ставаше все по-ожесточена. Паднаха много убити. Ранените стенеха от болка. Огънят на оръдията подкрепяше атаката. Амали и Жан Баре, застанали на най-високото място на скалата, насърчаваха хората си. В подножието на скалата се търкаляха най-малко петстотин трупа.

Битката беше в разгара си, когато Амали забеляза в далечината множество черни точки, които се приближаваха към скалата.

— Жан Баре! — извика той. — Погледни!

— Виждам — отвърна французинът. — Това са гемии или военни кораби. Чия ли е тази грамадна флота? Махараджата на Яфнапатам има ли и други съюзници?

— Това не са военни кораби, а гемии — реши Амали.

— Приятелски или неприятелски?

— Струва ми се, че идват откъм рифовете на Манаар.

— Трябва да са най-малко хиляда гемии!

— Да, Жан Баре, и приближават насам. Смелост, приятели. Нашата победа е близка.

И техните противници забелязаха това. Сред хората настъпи смут. Предводителите не знаеха дали идващите гемии са приятелски или неприятелски и заспориха живо помежду си. Синхалите прекъснаха атаката и започнаха да слизат от скалата.

Гемиите бързо напредваха. В далечината се чуваха възторжени викове: „Да живее Царят на ловците на бисери!“

Синхалите се озоваха между два огъня. Те бързаха да се върнат на гемиите си.

— Не стреляйте повече — извика Амали.

Синхалите вече се отправяха към Цейлон, доволни, че са се отървали толкова леко. Ловците на бисери не ги преследваха. Те се събраха около скалата и гръмогласно извикаха:

— Да живее Царят на ловците на бисери! Да живее нашият владетел.