Емилио Салгари
Ловци на бисери (14)

Двамата смъртни врагове

Амали и неговите другари бяха подкарани към лагера на махараджата.

Царят на ловците на бисери се убеди, че всички опити за бягство са безполезни, и се примири със съдбата си. Той беше уверен, че ще излезе жив от ръцете на своя неприятел, защото разчиташе на Мизора. Размяната можеше да се смята за сигурна. Утешаваше го мисълта, че Мадури е свободен и може да обяви война на Яфнапатам.

Призори петимата пленници стигнаха до лагера и бяха посрещнати с викове и подигравки. Развързаха ги, свалиха ги от носилките и ги затвориха в една шатра, съседна на тази на махараджата.

Амали попита неспокойно другарите си:

— Видя ли някой французина? Да не са го убили в схватката?

— Не, господарю — успокои го Дурга. — Аз видях, когато го сложиха в носилката. Носеха го четирима души. Сигурно е дошъл тук преди нас.

— Аз също го видях — добави Бенда. — Той беше съвсем здрав.

— Но защо са го донесли тук преди нас?

— Считали са, че той е най-важният пленник. Теб не те познаха.

— Махараджата скоро ще ме познае! Но това не ме интересува толкова, колкото участта на Мадури. Какво ли ще стане с малкото момче? Дано да се сети да слезе към океана и да открие ловците на бисери.

— Мадури е млад, но умен и храбър — успокои го Бенда. — Освен това е и съобразителен и ще се оправи. Веднъж го видях да се бори с една от пантерите на махараджата, която беше излязла от клетката си.

— Никой да не издава скривалището му.

— И най-страшните мъчения няма да изтръгнат от нас тази тайна.

— Добре. Да почакаме, докато ни повика махараджата.

— Надяваш ли се все още на нещо? — попита Бенда. — Аз изгубих всяка надежда; ще заплатя с главата си за предателството.

— Не, приятелю. Ако той иска да види Мизора, ще трябва да пусне всички ни на свобода.

— Ами ако поиска да задържи само мен?

— Мизора ще остане пленница.

— Погрижи се за собствената си свобода, Амали. По-късно ще отмъстиш за мен.

— Или всички ще бъдем свободни, или всички ще умрем — изрече твърдо Царят на ловците на бисери.

В шатрата влязоха двама военни.

— Кой е началникът ви? — попита единият.

— Аз — отвърна Амали, без да се колебае.

— Махараджата те вика, за да ти съобщи своята присъда.

Двамата офицери го претърсиха, за да се убедят, че няма оръжие, и го изведоха.

Махараджата седеше пред шатрата си, обкръжен от своите сановници. Щом погледна пленника, той подскочи, пребледня и извика:

— Това си ти!… Амали!…

— Да, аз съм — Амали, Царят на ловците на бисери, потомъкът на Яфнапатамските владетели, братът на този, когото уби.

Сановниците започнаха да шепнат смутено помежду си. Амали посрещаше техните погледи с гордо изправена глава.

Известно време махараджата остана безмълвен. Лицето му се обля с кръв.

— Какво направи със сестра ми? — изкрещя той.

— Тя е на сигурно място.

— В затвора ли, където я изтезаваш?

— Не, тя живее в най-хубавите стаи на моя замък, а хората ми се отнасят към нея така, както към самия мен. Тя е по-скоро моя гостенка, отколкото пленница.

— Ако ти беше само гостенка, щеше да се върне.

— Още не съм дал съгласието си за това.

— Лъжеш, крадецо на жени.

— Аз ти я отнех, за да я заменя с моя племенник.

— Мадури?… Къде е това момче? Къде го скри? Казвай, иначе ще те насека на парчета.

— Успокой се! Животът на Мизора е гаранция за моя. Опитай се да ме убиеш.

— Как смееш?!

— Аз не мога да направя нищо, защото съм в ръцете ти, но моите хора ще действат вместо мен.

— Лъжеш се. Не след дълго твоята скала ще бъде превзета и разрушена. Веднага ще предприема поход.

По устните на Амали се появи презрителна усмивка.

— Ти не познаваш моя остров. Той е толкова добре укрепен и охраняван, че никой не може да го превземе — нито ти, нито принцът на Манаар, нито англичаните.

— Какво направи с принца на Манаар?

— Той също е мой пленник.

— Жив ли е?

— Аз не съм убиец. Напротив, на два пъти спасих живота на принца.

— Колко си великодушен! — усмихна се иронично махараджата. — Ще ми кажеш ли къде е Мадури?

— На сигурно място.

— Ти ще ми върнеш и него, и белия човек. Амали учудено го погледна.

— Белият човек ли!… Французинът не е ли пленен?

— Това куче е успяло да убие пазачите си и да избяга, но аз пак ще го пипна. Говори — каза повелително махараджата. — Къде е Мадури? Искам да ми го върнеш.

— Търси го.

— Искам да ми върнеш и Мизора.

— Иди я вземи.

— Подиграваш ли се с мен?

— Отговарям на въпросите ти.

— Не се ли страхуваш?

— От какво? — попита спокойно пленникът.

— Чака те смърт.

— Ами ти? Ти не се ли страхуваш?

— Аз?! От какво да се страхувам?

— За Мизора.

— Аз ще я освободя и ще избия всичките ти бандити.

— Всичките? Те са двадесет хиляди и всички до един са готови да отмъстят за мен.

Махараджата злобно се засмя.

— Ти имаш двадесет хиляди души?

— Ще ги видиш, когато навлязат в земите ти и завладеят Яфнапатам.

— Празни приказки! Ако смяташ, че по този начин ще ме изплашиш, жестоко се лъжеш. Няма да избегнеш наказанието си.

— Ако държиш на живота на сестра си, съветвам те да не се докосваш нито до моите другари, нито до мен. Тя е изложена на същата опасност, на която и ние. Аз не искам да умре най-красивото момиче на Цейлон.

— Какво великодушие. Той иска да мине за защитник на всички синхалски хубавици. Ами Бенда?… И този ли предател искаш да освободя?… И него ще го сполети твоята участ. И двамата ще умрете. По този начин ще се освободя и от твоите съмишленици, и от теб, претендента за трона на Яфнапатам.

— Не забравяй, че животът на сестра ти виси на косъм.

— Нали ти казах, че ще я освободя.

— Още преди твоите хора да се приближат до моята скала, тя ще бъде мъртва.

Махараджата повдигна рамене и каза:

— В края на краищата тя е просто жена. Ще отмъстя за нея. Това е всичко.

Амали пребледня.

— Ти си толкова жесток, колкото и страхлив — извика той.

Махараджата се обърна повелително към стражите:

— Отведете този човек в неговата шатра. Той се подиграва с мен.

— Мога ли поне да знам на каква смърт ме осъждаш?

— Крокодилите в езерото са гладни. Привечер ще бъдат нахранени… Освен ако…

— Какво?

— Ако ми върнеш Мадури и Мизора.

— Мога да ти върна Мизора, но Мадури — никога.

— Защо?

— Защото един ден това момче ще отмъсти за мен и ще те свали от трона. Французинът е с него и ще му помогне.

— Проклет европеец! Не знам какво не бих дал, за да го хвана… Приготви се да умреш! Отведете го!

Когато се връщаше в шатрата си, Царят на ловците на бисери забеляза в навалицата един човек, когото веднага позна. Той прошепна:

— Един от моите моряци… Как е попаднал тук? Дали екипажът на „Бангалор“ знае, че сме пленници?!

Щом влезе в шатрата, другарите му го заобиколиха и започнаха да го разпитват.

— Ние сме загубени — призна им Амали.

— Пленницата Мизора не можа да ни спаси.

— И аз си помислих същото — каза Бенда. — Кога ще ни екзекутират?

— Привечер… Този кръвожаден звяр е приготвил за нас ужасна смърт — ще ни хвърли на крокодилите в езерото.

— Бедният Амали!

— Но аз още не съм се отчаял. Знаеш ли, че Жан Баре е успял да избяга?

— Как?

— Не знам. Убил пазачите си… Ако е свободен, той ще направи всичко, за да ни спаси.

— Но как? Сам ли?

— Сам!… Току-що забелязах в навалицата един от нашите моряци.

— Как ли са разбрали, че сме пленени?

— Тъкмо в това виждам ръката на Жан Баре. Той е намерил гемията и е побързал да изпрати шпиони, за да научи решението на махараджата. Ще видиш, че тази вечер ще получим известие от него, преди крокодилите да са ни налапали.

— Ами Мадури?

— Щом французинът е свободен, аз не се безпокоя за малкия.

— Мислиш ли — попита Дурга, — че Жан Баре има намерение да ни освободи?

— Не се и съмнявам. В противен случай нямаше да изпрати тук шпионин.

Разговорът беше прекъснат от двама слуги, които носеха блюда, пълни с ориз, плодове, и шише с палмово вино.

— Махараджата ви изпраща храна — казаха те.

— Дали не е отровна? — попита Дурга.

— Съмнявам се. Би било много тиха смърт — тъжно се усмихна Амали. — Махараджата обича кървавите сцени; той няма да ни изпрати на оня свят, преди да се е позабавлявал с нас. Така че спокойно можем да ядем.

Въпреки тежкото положение, в което се намираха, те седнаха на масата, защото не искаха да се покажат изплашени от близката смърт.

В продължение на целия ден при Амали идваха сановници и военни, които искаха да разберат местонахождението на Мадури, като обещаваха, че в замяна ще го освободят. Но Царят на ловците на бисери остана непреклонен. Освен това той не вярваше на обещанията на махараджата.

Към седем часа, когато слънцето вече залязваше, в шатрата влязоха петима военни, следвани от двадесетина обикновени войници, на които дадоха заповед да изведат пленниците. Владетелят беше напуснал лагера и ги чакаше заедно със свитата си на брега на езерото.

— Хайде — каза тъжно Амали, — нека покажем, че сме мъже.

Те тръгнаха пред отряда войници, без да показват какъвто и да било страх или слабост. Скоро стигнаха до езерото… Махараджата се беше настанил на едно високо място, срещу един остров, покрит с висока тръстика.

Амали отправи погледа си към малкия остров, който се намираше на около тридесет крачки от брега.

Помощникът му го попита:

— Нищо ли не виждаш?

— Не. Но дърветата, там долу, са достатъчни високи, за да скрият мачтите на „Бангалор“.

— Мислиш ли, че Жан Баре може да се е скрил там?

— Не знам! Но съм спокоен.

— Още ли се надяваш?

— Да, Бенда.

— Аз пък мисля, че след няколко минути всичко ще бъде свършено. Гледай какво правят синхалите.

Няколко души вързаха едно въже за клоните на две отсечени дървета.

— Искат да ни вържат. Подлеци!

Махараджата, който спокойно пушеше наргилето си, даде знак на Амали да се приближи.

— Какво искаш? — обърна се към него Царят на ловците на бисери с гордо изправена глава.

— Да направя последен опит.

— Говори.

— Ще ми кажеш ли къде е Мадури?

— Никога!

— Върни ми го и освободи Мизора. Обещавам ти, ако не свободата, то поне живота.

— Свобода за няколко седмици. След това ще ме отровиш. Но аз също искам да ти направя едно последно предложение.

— Какво?

— Ако не освободиш всички ни, сестра ти скоро ще умре.

Махараджата повдигна рамене и направи страшен жест.

— Прекалено много ми говориш за Мизора. Човек би си помислил, че е засегнала сърцето ти.

— И ако е така?

— Ще се срещнете или в рая, или в ада на Буда. Чух, че си я обичал тайно.

— Внимавай — изкрещя Амали. — Един ден ще платиш за моята и за нейната смърт.

— Войници, изпълнете задълженията си. Този човек ми създаде достатъчно неприятности.

Четирима войници хванаха Амали и го отведоха до двата дънера на брега на езерото, където вече бяха завързани четиримата му другари.

— Приятели — каза им Амали, — затворете си очите, за да не гледате крокодилите! Агонията ни ще бъде кратка. Смъртта ще настъпи бързо.

Войниците бутнаха дънерите в езерото. От водата веднага се подадоха двадесетина муцуни. Крокодилите се приближаваха с разтворени уста.

Внезапно откъм острова се чуха два изстрела. Едно оръдие започна да обстрелва крокодилите, а пушечните изстрели всяха суматоха сред хората на махараджата.

Иззад острова се показа една гемия. „Бангалор“ бързо напредваше, каран от десетина силни гребци. Жан Баре и няколко моряци стояха на носа и непрекъснато обстрелваха синхалите, а оръдието стреляше наляво и надясно.

Тази атака беше толкова неочаквана, че войниците на махараджата забравиха за оръжието си. Те хукнаха да бягат с викове и проклятия. Само военните и сановниците се спуснаха към своя господар, за да го защитят.

„Бангалор“ стигна до двата дънера, които плуваха на около двадесет метра от брега. Двама души скочиха във водата и разрязаха въжетата, с които бяха вързани пленниците. Амали се качи на гемията си и прегърна Жан Баре.

— Благодаря, приятелю — каза той.

— Да бягаме — прекъсна го французинът. — Синхалите вече се събират.

— Вдигнете платната! — нареди Дурга.

„Бангалор“ се изви и се понесе с попътния вятър, като поздрави с оръдието си синхалите, които се връщаха по местата си.

— Друг път ще нагостите крокодилите! — извика Дурга.

Гемията мина зад острова и отплава към канала, който водеше към океана.

— Както виждате, не беше толкова сложно — каза Жан Баре на Амали. — С малко барут и желязо натрихме носа на махараджата.