Агата Кристи
Азбучните убийства (9)

Глава IX
Убийството в Бексхил-он-сий

Още си спомням как се събудих на 25-ти сутринта. Трябва да е било около 7 часа и половина.

Поаро стоеше до леглото ми и леко ме потупваше по рамото. Един-единствен поглед върху лицето му ме върна моментално от полубудното състояние към пълен контрол над съзнанието ми.

— Какво има? — попитах аз и рязко се надигнах от леглото.

Той ми отговори много просто, но зад двете произнесени думи се криеше цяла гама от чувства.

— Случи се.

— Какво! — извиках аз. — Искаш да кажеш, че… Но 25-ти е днес!

— Станало е снощи, или по-точно рано тази сутрин.

Докато ставах от леглото и бързо правех тоалета си, той ми разказваше накратко какво беше научил по телефона.

— На плажа в Бексхил е бил намерен трупът на едно младо момиче. Установили, че е Елизабет Бърнард, келнерка в едно кафене. Живеела с родителите си в малка новопостроена къщичка. Медицинската експертиза е установила, че смъртта е настъпила между 11.30 през нощта и 1 часа сутринта.

— Сигурни ли са, че именно това е престъплението? — попитах аз, като припряно си насапунисвах лицето.

— Един «АВС», отворен на влаковете за Бексхил е бил намерен под трупа.

Потреперих.

— Ужасно!

— Внимавай, Хейстингс, не желая втора трагедия в квартирата си.

Унило изтрих кръвта от брадата си.

— Какво ще предприемем сега?

— След няколко минути ще мине една кола да ни вземе. Ще ти донеса тук една чаша кафе, за да не се бавим.

След двадесет минути пресичахме Темза в една бърза полицейска кола, отдалечавайки се от Лондон.

С нас беше инспектор Кроум, който присъствуваше на онзиденшното съвещание и който беше натоварен официално с разследването на делото.

Кроум се различаваше много от Джап. Беше много по-млад, неразговорчив и се държеше с голямо достойнство. Образован и начетен, той беше, според мене, прекалено самодоволен. Наскоро беше обрал лаврите във връзка с една серия убийства на деца, проследявайки търпеливо убиеца, който сега лежеше в затвора за луди престъпници Броудмур.

Той беше безспорно най-подходящият човек, който можеше да се заеме с настоящото дело, но имах чувството, че прекалено добре съзнаваше този факт. Отношението му към Поаро беше леко покровителствено. Държеше се с него почтително, като по-млад към по-стар, но някак си самоуверено, с чувство за собственото си значение.

— Имах дълъг разговор с доктор Томпсън — каза той. — Той е много заинтересуван от «серийния» или «поредичен» тип убийства, които са продукт на някаква особена душевна болест. Но като на неспециалист, разбира се, подробностите не са ми така ясни, както на един лекар. — Той се изкашля. — Например в моя последен случай (не знам дали сте чели за него, случая Мейбъл Хоумър, ученичката от Мъзуел Хил) онзи човек Капър беше изключителен! Беше ужасно трудно да се докаже, че той е извършил престъплението, макар че му беше третото поред. Но има най-различни начини за проверка, например кръстосан разпит, много съвременни, разбира се, по Ваше време е нямало нищо подобно. Щом веднъж накарате човек да се издаде, той е вече в ръцете Ви. На него му става ясно, че Вие знаете, и нервите му не издържат. Започва да се издава наляво и надясно.

— Дори по мое време това понякога се случваше — каза Поаро.

Инспектор Кроум го погледна и промърмори любезно:

— Нима?

За известно време настъпи тишина. Когато преминавахме през Ню Крос Стейшън, Кроум каза:

— Ако имате да ме питате нещо във връзка със случая, аз съм на Ваше разположение.

— Доколкото знам, не разполагате с описанието на убитото момиче?

— Двадесет и три годишна, келнерка в кафене «Рижата котка»…

— Pas ca.^[1] Имах предвид дали е била хубава?

— Относно това не съм информиран — каза хладно инспекторът. Държанието му говореше: «Тези чужденци! Всичките са едни и същи!»

Весела искра проблесна в погледа на Поаро.

— Това Ви се струва без значение, нали? Но все пак това е най-важното нещо за една жена. Често решава съдбата й.

Инспекторът се върна към любезното си държание:

— Нима? — попита той учтиво.

Отново настъпи тишина. Поаро възобнови разговора едва когато наближихме Севън Оукс.

— А да знаете как и с какво е било удушено момичето?

Инспектор Кроум отговори кратко:

— Била е удушена със собствения й колан — плетен, доколкото разбрах, и много здрав.

Поаро отвори широко очи.

— Аха — каза той. — Най-после някаква конкретна информация. Това е вече нещо, нали?

— Не съм видял още колана — каза инспектор Кроум студено.

Неговата предпазливост и липса на въображение започнаха да ми дотягат.

— Но това е отличителният белег на убийството — казах аз. — Собственият колан на момичето — това говори за невероятния садизъм на убиеца!

Поаро ме стрелна с поглед, чието значение не можах да разбера напълно. Изтълкувах го като предупреждение да не говоря много пред инспектора. Потънах в мълчание.

В Бексхил ни посрещна полицейският началник Картър. С него беше един млад инспектор с интелигентен вид и приятна външност, на име Келси. Беше му възложено да работи заедно с Кроум върху делото.

— Вие ще можете сигурно сам да разследвате всичко, Кроум — каза Картър, — за това ще Ви осветля по най-главните точки, така че да можете да пристъпите към работата веднага.

— Благодаря Ви сър — каза Кроум.

— Съобщихме вече на родителите — каза полицейският началник. — Беше голям удар за тях, разбира се. Дадох им възможност да се съвземат малко, преди да ги разпитат, така че можеш да започнеш първо от тях.

— Момичето има ли други близки? — попита Поаро.

— Има една сестра — машинописка в Лондон. Свързахме се с нея. Има и един млад човек, с когото се предполага, че е излязла снощи.

— Справочникът «АВС» помага ли с нещо — попита Кроум.

— Ето го — полицейският началник кимна към масата. — Няма отпечатъци. Беше отворен на страницата на Бексхил. Нов екземпляр, бих казал, не изглежда да е използуван много. Не е купуван оттук. Питах всички книжари.

— Кой откри трупа, сър?

— Един от тези ранобудни стари полковници, любители на чист въздух. Полковник Джеръм. Излязъл с кучето си около шест часа. Тръгнал по крайбрежната улица, по посока за Кудън, и после слязъл на брега. Кучето се отделило и започнало да души нещо. Полковникът го повикал, но то не дошло. Той погледнал към него и му се сторило, че има нещо странно. Приближил се и я видял. Държал се, както му е редът. Не я докоснал и веднага ни позвъни.

— Смъртта е настъпила някъде около полунощ ли?

— Между 24 и 1 часа — това е известно със сигурност. Нашият остроумен убиец е човек на думата си. Щом каже на 25-ти, значи на 25-ти, пък ако ще тази дата да е настъпила само преди няколко минути.

Кроум кимна с глава.

— Да, типично за неговата психика. Нищо друго ли няма? Някой да е видял нещо, което да ни бъде от полза?

— Не, доколкото ни е известно. Но още е рано. Всеки, който е видял снощи момиче в бяло да се разхожда с мъж, ще дойде да ни съобщи и тъй като, предполагам, че близо петстотин момичета в бяло са се разхождали снощи с млади мъже, ще имаме доста работа.

— Е, сър, по-добре да пристъпя към работата — каза Кроум. — Ето го кафенето, а ето и дома на момичето. Ще отида и на двете места. Келси може да дойде с мене.

— А мистър Поаро? — попита полицейският началник.

Стори ми се, че Кроум се раздразни лека. Келси, който не беше виждал Поаро преди, широко се ухили.

Обстоятелството, че когато хората виждаха моя приятел за първи път, бяха склонни да го приемат като карикатура, ми беше много неприятно.

— Къде е коланът, с който е била удушена? — попита Кроум. — Мистър Поаро смята, че той е важна улика. Предполагам, че ще иска да го види.

— Съвсем не — бързо каза Поаро. — Грешно сте ме разбрали.

— Нищо няма да научите от него — каза Картър, — не е кожен. Ако беше, можеше да има отпечатъци от пръсти. Просто един дебел, плетен, копринен колан. Идеален за целта.

Тръпки ме побиха.

— Е — каза Кроум, — по-добре да тръгваме.

Първо отидохме в «Рижата котка». Това беше една обикновена малка закусвалня, разположена на крайбрежната улица. Имаше малки масички, застлани с оранжеви карирани покривки и изключително неудобни плетени столове с оранжеви възглавнички. Беше от този тип кафенета, в които поднасят сутрин кафе, пет различни вида чай (девънширски, фармхаузски, плодов, карлтънски и обикновен) и някои набързо приготвени яденета от типа на бъркани яйца, скариди, макарони огретен.

В момента, в който влязохме, поднасянето на сутрешното кафе беше в разгара си. Управителката припряно ни покани в една много разхвърляна задна стаичка.

— Мис… ъ… Мериън? — попита Кроум.

Мис Мериън изблея с висок, нежен и огорчен глас:

— Да, аз съм. Много тъжна история. Много тъжна. Просто ме е страх да си помисля как ще се отрази на нашата работа.

Мис Мериън беше много слаба, четиридесетгодишна жена, с рядка оранжево-червена коса (тя самата поразително приличаше на рижа котка). Тя нервно си играеше с разните ресни и къдрички, част от служебното й облекло.

— Ще имате страхотен наплив — насърчително каза Кроум. — Ще видите! Няма да успявате да сервирате чая навреме.

— Ужасно — каза мис Мериън, — наистина ужасно. Кара човек да загуби вяра в хората.

Но въпреки това погледът й светна:

— Какво можете да ми кажете за убитото момиче, мис Мериън?

— Нищо — каза мис Мериън умерено, — абсолютно нищо.

— От колко време работи тук?

— Това е второто й лято.

— Доволна ли бяхте от нея?

— Беше добра сервитьорка — бърза и любезна.

— Беше хубава, нали? — попита Поаро.

В погледа, който мис Мериън му хвърли, също се четеше: «О, тези чужденци!»

— Беше симпатично, спретнато момиче — каза тя резервирано.

— В колко часа си свърши работата снощи? — попита Поаро.

— В осем часа. Тогава затваряме. Ние не сервираме вечери — не се търсят. До седем часа, а дори и малко по-късно, сервираме пържени яйца и чай (Поаро потрепери), но най-напрегнато е около 6.30 часа.

— Спомена ли пред Вас как смята да прекара вечерта?

— Не, разбира се — каза мис Мериън натъртено. — Не са ни такива отношенията.

— Някой да е минал да я вземе или нещо от тоя род?

— Не.

— Както винаги ли изглеждаше? Беше ли възбудена или потисната?

— Наистина не мога да ви кажа — отговори мис Мериън сдържано.

— Колко сервитьорки работят при Вас?

— Обикновено две и две допълнително от 20-и юли до края на август.

— Но Елизабет Бърнард не беше от допълнителните, нали?

— Мис Бърнард беше от редовните.

— Какво ще кажете за другата сервитьорка?

— Мис Хайли? Много мило момиче.

— Бяха ли приятелки с мис Бърнард?

— Наистина не мога да кажа.

— Ще може ли да поговорим с нея?

— Сега?

— Ако обичате!

— Ще ви я изпратя — каза мис Мериън и стана. — Моля ви не я задържайте дълго. Сега е часът на сутрешното кафе.

Червенокосата, подобна на котка мис Мериън напусна стаята.

— Страшно изтънчена — забеляза инспектор Келси. Той изимитира превзетия говор на дамата: «Наистина не мога да ви кажа».

Едно пълно момиче, леко задъхано, с тъмна коса, розови бузи и черни, ококорени от вълнение очи, нахълта в стаята.

— Мис Мериън ме изпрати — заяви тя, като едва си поемаше дъх.

— Мис Хайли?

— Да, аз съм.

— Вие познавахте Елизабет Бърнард?

— О, да, познавах Бети. Не е ли ужасно? Просто ужасно! Не мога да повярвам! Цяла сутрин разправям на момичетата, че просто не мога да повярвам! «Разбирате ли, момичета — казах им, — изглежда невероятно! Бети, искам да кажа Бети Бърнард, която от толкова време работеше тук, убита! Просто не мога да повярвам» — казах. Пет-шест пъти се ощипах, за да видя дали няма да се събудя. Бети убита! Това е — нали разбирате, — просто не звучи като истина!

— Добре ли познавахте убитото момиче? — попита Кроум.

— Ами тя работеше тука повече време от мене. Аз постъпих сега през март, а тя работеше тук и миналата година. Беше доста тиха, нали разбирате какво искам да кажа. Не беше от този тип хора, дето много се смеят и шегуват. Не искам да кажа, че беше точно тиха — дори беше много забавна, но не беше… е, хем беше тиха, хем не беше, ако разбирате какво имам предвид!

Мога да кажа за Кроум, че беше изумително търпелив. Като свидетел, пълната мис Хайли можеше направо да влуди човек. Всяко свое изявление повтаряше и доизясняваше поне десет пъти. А сведенията, които получихме от нея, бяха крайно оскъдни.

Не била в много близки отношения с убитата. Елизабет Бърнард, както ни стана ясно, се смятала доста над мис Хайли. През работното време се държала много приятелски, но извън него момичетата почти не я виждали. Елизабет Бърнард си имала «приятел», който работел в бюрото за продажба на недвижими имоти «Корт & Брънскил» близо до гарата. Не, не бил нито мистър Корт, нито Брънскил. Бил чиновник в бюрото. Не му знаела името, но по външен вид добре го познавала. Симпатичен, даже много симпатичен, и винаги така добре облечен! Явно, че в сърцето си мис Хайли таеше завист. Казано с две думи, Елизабет Бърнард не доверила на никого от кафенето плановете си за онази вечер, но според мис Хайли, отишла на среща с «приятеля» си. Била облечена с нова бяла рокля, много сладка и с модерно деколте.

Поговорихме и с другите две момичета, но без резултат. Бети Бърнард не била споменала нищо за плановете си и никой не я беше забелязал в Бексхил нея вечер.