Агата Кристи
Азбучните убийства (35)

Глава XXXV
Заключение

Срам ме е да призная, че след като вратата се затвори след Франклин Кларк, аз се изсмях истерично.

Поаро ме погледна изненадано.

— Това е, защото му каза, че престъплението му не е спортсменско — поясних аз.

— Но това е така. Извършеното от него е отвратително, не толкова убийството на брат му, колкото жестокостта, с която е осъдил един нещастник на доживотен затвор. «Да хванеш лисица, да я сложиш в клетка и никога да не я пуснеш отново.» Това не е le sport^[1].

Меган Бърнард въздъхна дълбоко.

— Не мога да повярвам, не мога. Вярно ли е всичко това?

— Да, мадмоазел. Край на кошмара.

Тя го погледна и гъста червенина заля лицето й.

Поаро се обърна към Фрейзър.

— През цялото време мадмоазел се измъчваше от страха, че вие сте извършили второто убийство.

Доналд Фрейзър каза тихо:

— По едно време и аз си помислих същото.

— Заради съня ви?

Той дръпна стола си към младия мъж и му каза доверително:

— Сънят ви може да се обясни много лесно. Вие започвате да откривате, че образът на едната сестра се заличава постепенно от паметта ви и неговото място се заема от другата сестра. Мадмоазел Меган е заместила сестра си в сърцето ви, но тъй като мисълта, че толкова бързо сте забравили другата сестра, е непоносима за вас, вие сте се опитали да я задушите. С това се обяснява вашият сън.

Погледът на Фрейзер се обърна към Меган.

— Не се страхувайте да я забравите — каза Поаро бащински. — Тя не заслужава да се измъчва човек заради нея. А като мадмоазел Меган се срещат веднъж на хиляда — un coeur magnifique^[2].

Очите на Фрейзър светнаха.

— Мисля, че сте прав.

Ние се струпахме около Поаро, задавайки му въпроси и искайки да ни освети този или онзи въпрос.

— Защо бяха онези въпроси, Поаро? Дето ги задаваше на всички? Какъв беше смисълът?

— Някои от тях бяха simplement une blague^[3]. Но аз разбрах това, което ми трябваше — че Франклин Кларк е бил в Лондон по времето, когато е било пуснато първото писмо, а освен това исках да видя лицето му, когато задам въпрос на мадмоазел Тора. Той не знаеше, че го наблюдавам, и аз видях цялата злоба и гняв, която той таеше, изписана на лицето му.

— Никак не ви беше грижа за моите чувства — каза Тора Грей.

— Мисля, че отговорът ви не беше искрен, мадмоазел — сухо отвърна Поаро. — И втората ви надежда се провали. Франклин Кларк няма да наследи парите на брат си.

Тя вирна глава.

— Трябва ли да стоя тук и да слушам как ме обиждат?

— Не, никак — каза Поаро и учтиво й отвори вратата.

— Отпечатъкът от пръста допринесе много, Поаро — казах аз замислено. — Той се предаде веднага, щом спомена за него.

— Да, те са много полезни, тези отпечатъци от пръсти.

Той добави:

— Аз вмъкнах това, за да ти направя удоволствие, приятелю.

— Но, Поаро — извиках аз, — нима това не е вярно?

— Ни най-малко, mon ami — отговори Еркюл Поаро.

 

 

Трябва да спомена и визитата, която ни направи мистър Александър Бонапарт Къст няколко дена по-късно.

След като изкриви ръката на Поаро от стискане и несвързано му благодари, той се успокои и каза:

— Знаете ли, един вестник ми предложи сто лири — сто лири! — за да им напиша една кратка автобиография. Аз… просто не знам какво да правя.

— На ваше място аз не бих приел сто — каза Поаро. — Бъдете твърд. Кажете, че искате петстотин. И не се ограничавайте само с един вестник.

— Наистина ли мислите… че бих могъл…

— Трябва да разберете — усмихнато каза Поаро, — че вие сега сте много известна личност. Всъщност най-известната личност в Англия в момента.

Мистър Къст вирна глава. На лицето му се изписа удоволствие.

— Знаете ли, мисля, че сте прав. Прочут! Във всички вестници! Ще послушам съвета ви, мосю Поаро. Парите ще ми бъдат много необходими… Ще отида някъде на почивка… Освен това искам да направя хубав сватбен подарък на Лили Марбъри — много мило момиче, мосю Поаро, наистина много мило момиче.

Поаро го потупа насърчително по рамото.

— Вие сте напълно прав. Починете си добре. И още нещо искам да ви кажа, защо не отидете на очен лекар? Тези главоболия са вероятно от това, че имате нужда от нови очила.

— Мислите ли, че това е била причината?

— Мисля.

Мистър Къст му стисна топло ръката.

— Вие сте велик човек, мосю Поаро.

Поаро, както винаги, не остана равнодушен към комплимента. Той дори не успя да придаде на лицето си скромен вид.

Когато мистър Къст важно си излезе, моят стар приятел ми се усмихна:

— И така, Хейстингс, ние още веднъж бяхме на лов, нали? Vive le sport!^[4]