Агата Кристи
Азбучните убийства (32)

Глава XXXII
«Да хванеш лисица»

През следващите няколко дена Поаро беше много зает. Той тайнствено изчезваше, говореше много малко, мръщеше се сам на себе си и систематически отказваше да задоволи естественото ми в случая любопитство относно гениалното изказване, което, според него, съм бил направил на времето.

Той не ме покани да го придружавам по време на неговите мистериозни излизания — нещо, което дълбоко в себе си ме възмути.

Обаче към края на седмицата той заяви, че възнамерява да посети Бексхил и ми предложи да го придружа. Излишно е да споменавам, че приех с готовност.

Както се оказа, поканата не се отнасяше само до мене. Членовете на «специалния отряд» бяха също така поканени.

И те, както и аз, бяха много заинтригувани. Но към края на деня поне ми стана ясно в каква насока му текат мислите.

Най-напред посетихме мистър и мисис Бърнард и Поаро получи подробни сведения относно часа на посещението на Къст и какво точно е говорил. След това отидохме в хотела, където е бил отседнал, и той изтръгна от съдържателя точния час на неговото заминаване. Доколкото можах да разбера, нищо ново не беше казано, но той самият изглеждаше доволен.

После отидохме на плажа, където е бил открит трупът на Бети Бърнард. Поаро започна да обикаля около мястото и да се взира внимателно в камъчетата. Не виждах голям смисъл в това, тъй като приливът заливаше брега два пъти на ден.

Но от дългото общуване с него аз бях разбрал, че действията му винаги се диктуват от някаква определена цел, колкото и безсмислена да изглежда тя на пръв поглед.

От плажа той отиде до най-близкото място, където можеше да се паркира кола. Оттам се запъти към площадчето, където чакала автобусите от Истбърн, преди да напуснат Бексхил. И накрая ни заведе всички нас в «Рижата котка», където пълничката келнерка Мили Хайли ни сервира някакъв блудкав чай. Поаро й направи някакъв сложен комплимент за формата на глезена й.

— Краката на англичанките са винаги прекалено слаби. Но вие, мадмоазел, имате безукорен крак. Той има форма, има глезен!

Мили Хайли дълго се кикоти и го помоли да не говори така. Тя знаела какви били французите.

Поаро не си направи труда да поправи грешката й относно националността му. Той само я гледаше с такъв влюбен поглед, че аз се стреснах и бях направо шокиран.

— Voila^[1] — каза Поаро, — свърших си работата в Бексхил. Сега отивам в Истбърн. Трябва да уточня един малък въпрос там и нищо повече. Не е необходимо вие всички да ме придружавате. А сега да отидем в хотела и да изпием по един коктейл. Този карлтънски чай беше отвратителен.

Докато пиехме коктейлите си, Франклин Кларк попита с любопитство:

— Мисля, че се досещаме какво толкова искате да научите. Искате да опровергаете онова алиби. Но не мога да разбера защо сте толкова доволен. Предполагаме, че не сте се сдобили с някое ново доказателство.

— Не, вярно е, че не съм.

— Тогава?

— Търпение. Всичко ще се нареди от само себе си, ако има време.

— Във всеки случай вие изглеждате доста доволен от себе си.

— Досега нищо не противоречи на моята идея.

Лицето му стана сериозно.

— Веднъж моят приятел Хейстингс ми каза, че когато бил малък, играел на някаква игра, наречена Истината. Това е игра, в която на всеки подред се задават по три въпроса, на двата от които трябва да се отговори искрено. На третия въпрос може и да се излъже. Въпросите, естествено, са от най-нетактичен характер. Но в началото всеки трябва да се закълне, че ще каже истината, цялата истина и нищо освен истината.

Той замълча.

— Е? — каза Меган.

— Eh bien, аз искам да поиграем на тази игра. Само че няма да има нужда да се задяват три въпроса. Един ще бъде достатъчен. По един въпрос на всеки от вас.

— Разбира се — каза Кларк нетърпеливо, — ще отговорим всичко, каквото ни попитате.

— Но аз искам да приемете всичко много по-сериозно. Заклевате ли се всички, че ще кажете истината?

Той беше толкова сериозен, че другите се стреснаха и станаха сериозни. Те изпълниха желанието му и се заклеха.

— Bon — каза Поаро бързо, — нека започваме.

— Аз съм готова — каза Тора Грей.

— Да, но този път няма да е учтиво, ако дамите бъдат първи. Ще започнем с някой друг.

Той се обърна към Франклин Кларк.

— Е, mon cher M. Clarke^[2], забелязахте ли какви шапки носят тази година жените в Аскът?

Франклин Кларк зяпна учудено.

— Това шега ли е?

— Разбира се, че не.

— Сериозно, това ли е вашият въпрос?

— Да.

Кларк се намръщи.

— Е, мосю Поаро, всъщност аз не бях в Аскът, но колкото можах да видя жените в минаващите коли за Аскът, шапките им тази година са по-смешни от тези, които носят обикновено.

— Ексцентрични?

— Съвсем ексцентрични.

Поаро се усмихна и се обърна към Доналд Фрейзър.

— Кога бяхте на почивка тази година?

Тези път беше ред на Фрейзър да зяпне от учудване.

— На почивка? Първите две седмици на август.

Той трепна. Разбрах, че този въпрос му напомни за загубата на момичето, което обичаше.

Поаро обаче не обърна голямо внимание на отговора. Той се обърна към Тора Грей и аз чух как се промени гласът му. Гласът му стана напрегнат. Въпросът му прозвуча остро и ясно.

— Мадмоазел, в случай че лейди Кларк беше починала, бихте ли се оженили за сър Кармайкъл, ако той ви предложеше?

Момичето подскочи.

— Как смеете да ми задавате такъв въпрос! Та това е обидно!

— Може би е така, но вие се заклехте да кажете истината. Eh bien, да или не?

— Сър Кармайкъл беше изключително мил с мене. Той се държеше, като че ли му бях дъщеря. И моите чувства към него бяха такива, уважавах го и му бях благодарна.

— Извинете, мадмоазел, вие не отговаряте да или не.

Тя се поколеба.

— Разбира се, отговорът е не!

— Благодаря ви, мадмоазел.

Той се обърна към Меган Бърнард. Лицето на момичето беше много бледо. Тя дишаше така тежко, като че ли беше изправена пред божия съд.

Гласът на Поаро изплющя като удар на камшик:

— Мадмоазел, какъв мислите, че ще бъде резултатът от моя разпит? Искате ли да открия истината или не?

Тя вдигна гордо глава. Аз бях сигурен какво ще отговори. Знаех, че Меган таи фанатична страст към истината.

Отговорът й беше ясен и направо ме изуми.

— Не.

Всички скочиха. Поаро се облегна напред, изучавайки лицето й.

— Мадмоазел Меган — каза той, — вие може да не искате истината, ma foi^[3], но можете да я признаете.

Той се обърна към вратата, после, припомняйки си нещо, отиде при Мери Драуър.

— Кажи ми, мое дете, имаш ли си приятел?

Мери, която досега гледаше всичко с разбиране, изведнъж се сепна и изчерви.

— О, мосю Поаро. Аз… не съм съвсем сигурна.

Той се усмихна.

— Alors c'est bien, mon enfant.^[4]

Поаро се огледа за мене.

— Хайде, Хейстингс, трябва да отидем в Истбърн.

Колата ни чакаше и малко след това ние вече се носехме по крайбрежния път, който водеше през Певенси към Истбърн.

— Ще има ли някаква полза, ако те попитам нещо, Поаро?

— Не сега. Сам си вади заключения от това, което правя.

Аз се отпуснах в мълчание.

Поаро беше доволен от себе си и си тананикаше някаква мелодия. Като минавахме покрай Певенси, той предложи да спрем и да разгледаме замъка.

На връщане към колата спряхме да погледаме малко една група деца, които пееха някаква песничка с пискливи, фалшиви гласчета; по облеклото им предположих, че са малки скаутчета.

— Какво пеят те, Хейстингс? Не мога да разбера думите.

Аз се вслушах в думите на припева.

… Да хванем лисица,

да я сложим в клетка

и никога да не я пуснем отново.

— Да хванем лисица, да я сложим в клетка и никога да не я пуснем отново — повтори Поаро.

Лицето му стана изведнъж сериозно и съсредоточено.

— Това е ужасно нещо, Хейстингс. — Той помълча малко. — Вие ходите ли на лов за лисици?

— Аз не. Никога не съм могъл да си позволя да ходя на лов. И мисля, че тук не се занимават много с лов.

— Исках да кажа, англичаните въобще. Странен спорт. Чакането на прикрито място, виковете, след това преследването през ниви, плетове, ровове… лисицата бяга, понякога се връща назад, но кучетата…

— Хрътките!

— … хрътките са по следите й, хващат я и тя умира бързо и ужасно.

— Мисля, че звучи жестоко, но всъщност…

— На лисицата и харесва ли? Не говори глупости, приятелю. Все пак по-добре тази бърза жестока смърт, отколкото това, което пеят децата. Да бъдеш затворен в клетка завинаги… Не, това е ужасно.

Той поклати глава. После каза с друг глас:

— Утре ще отида да посетя Къст — и каза на шофьора: — Назад, към Лондон.

— Няма ли да ходим в Истбърн? — извиках аз.

— Защо да ходя! Вече знам това, което ми трябва.