Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 117гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2008)
Допълнителна корекция
hammster(2022)

Издание:

Агата Кристи. Азбучните убийства

Библиотека „Лъч“, № 27

За криминални разузнаватели повести и романи

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Превели от английски Радка Лафчиева, Жечка Георгиева

 

Редактор Иван Иванов

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Маргарита Маркова

 

Дадена за печат на 23. VIII. 1968 година. Излязла от печат на 30. XI. 1968 година. Формат 1/32 70/90. Печатни коли 17,25 Поръчка № 177.

Печат: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

 

Agatha Christie. The A.B.C. Murders

Pan Books, London, 1965

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

Глава XXXI
Еркюл Поаро задава въпроси

Беше ясен ноемврийски ден. Доктор Томпсън и главният инспектор Джап бяха наминали да запознаят Поаро с резултатите по делото Александър Бонапарт Къст.

Самият Поаро беше настинал и не беше присъствувал на разглеждането на делото. За щастие не беше настоял да му правя компания.

— Предава се в съда — каза Джап. — Това е решението.

— Не е ли малко необикновено да се предлага защита в този стадий на делото? — попитах аз. — Мислех, че винаги обвиняемите определят кой да ги защищава.

— Обикновено е така — каза Джап. — Лукас мисли, че може да го претупа набързо. Бих казал, че той е човек, който винаги опитва. Лудостта е най-добрата му защита.

Поаро сви рамене.

— Не могат да го оправдаят заради лудостта му. После едва ли е за предпочитане затвор по време на кралските празненства, отколкото смърт.

— Предполагам, че Лукас си мисли, че има шанс — каза Джап. — С едно солидно алиби за бексхилското убийство цялото дело може да се измени. Както и да е, Лукас иска да бъде оригинален. Той е млад и иска да направи впечатление в очите на публиката.

Поаро се обърна към Томпсън.

— Какво е вашето мнение, докторе?

— За Къст ли? Честна дума, не зная какво да кажа. Той играе ролята на разумен човек забележително добре. Но, разбира се, той е епилептик.

— Колко изумителна беше развръзката — казах аз.

— Неговият припадък в андоувърската полиция ли? Да, беше много подходящ драматичен край на трагедията. ABC винаги подбираше много добре момента, когато да произведе ефект.

— Възможно ли е да се извърши престъпление и престъпникът да не съзнава, че го е извършил? — попитах аз. — Неговото отричане звучи доста искрено.

Доктор Томпсън се усмихна леко.

— За бога, не трябва да се хващате на театрални пози. Мое мнение е, че Къст знае много добре, че той е извършил убийствата.

— Когато са толкова ревностни, те обикновено знаят — каза Кроум.

— Що се отнася до вашия въпрос, напълно възможно е за един епилептик в състояние на сомнамбулизъм да извърши нещо и въобще да не осъзнае, че го е направил. Но е общоприето, че такова действие «не е в противоречие с желанията на този човек в нормално състояние».

Той продължи да обсъжда въпроса, говорейки за grand mal[1] и petit mal[2], и да си кажа правата, ме обърка напълно, както често става, когато някой учен започва да говори надълго и нашироко по тема от неговата специалност.

— Във всеки случай аз съм против теорията, че Къст е извършил тези убийства, без да знае за това. Това можеше да се приеме, ако не бяха писмата. Писмата направо разбиват теорията. Те показват предварително обмисляне и внимателно подготвяне на престъпленията.

— А за писмата все още нямаме никакво обяснение — каза Поаро.

— Това интересува ли ви?

— Естествено, тъй като те бяха писани до мене. А по въпроса за писмата Къст упорито мълчи. Докато не разбера цялата причина защо тези писма бяха написани и изпратени на мене, аз няма да смятам случая за решен.

— Да, разбирам ви, като се погледне от ваша гледна точка. Изглежда, че нямаме никакво основание да вярваме, че този човек някога се е изпречвал на пътя ви.

— Абсолютно никакво.

— Може ли да направя едно предположение? Вашето име!

— Името ми?

— Да. Ясно е, че Къст е обременен от каприза на майка си (не бих се учудил, ако страда от Едипов комплекс) с две крайно бомбастични собствени имена: Александър и Бонапарт. Виждате ли какво искам да кажа? Александър — непобедимият, който се стреми да завладее света. Бонапарт — великият император на французите. Той търси противник, противник, така да се каже, от неговия калибър. Е, и тука сте вие — Херкулес, силният.

— Думите ви са показателни, докторе. Те навяват идеи…

— О, това е само едно предположение. Трябва да си тръгвам вече.

Доктор Томпсън си излезе. Джап остана.

— Това алиби не ви ли тревожи? — попита Поаро.

— Да, малко — съгласи се инспекторът. — Но запомнете, че аз не вярвам в него, защото знам, че е фалшиво. Но ще бъде много трудно да го оборим. Този човек, Стрейндж, е упорит.

— Опишете ми го.

— Мъж на около четиридесет години. Здрав, уверен и с високо мнение за себе си, минен инженер. Останах с впечатление, че той беше този, който настояваше да даде сведения сега. Иска да отиде в Чайл. Надява се, че нещата може да се оправят.

— Той е един от най-симпатичните хора, които съм срещал — казах аз.

— От този тип хора, които никога няма да приемат, че са сбъркали — каза замислено Поаро.

— Придържа се към показанията си и не се обърква. Той се кълне във всичко свято, че е бил с Къст в Истбърн в Уайткрос хотел вечерта на 24-ти юли. Бил самотен и искал да говори на някого. Доколкото виждам, Къст се е оказал идеален слушател. Въобще не го е прекъсвал. След вечеря те двамата играли домино. Изглежда, че Стрейндж е бог на домино и за най-голямо негово учудване Къст се е оказал доста добър противник. Странна игра е това, доминото. Някои хора подлудяват по нея. Могат да играят с часове. Така са направили и Стрейндж и Къст. Къст е искал да си легне, но Стрейндж не искал дори да чуе за това и се закле, че са останали поне до полунощ. А ако Къст е бил в Истбърн в хотел Уайткрос, десет минути след полунощ, сутринта на 25-ти, той не би могъл да души Бети Бърнард на плажа в Бексхил във времето между полунощ и един часа сутринта.

— Проблемът наистина е непреодолим — каза Поаро замислено. — Решително кара човек да се замисли.

— Това накара Кроум да се замисли — каза Джап.

— Този човек Стрейндж положителен ли е?

— Да. Упорит дявол. И малко е трудно да се разбере. Представете си, че Стрейндж бърка и че човекът, с когото е играл, не е бил Къст. Защо той казва, че неговото име е Къст? А почеркът в адресната книга на хотела е негов. Не можем да кажем, че е съучастник: вманиачените лунатици нямат съучастници! Да не би момичето да е умряло по-късно? Докторът беше абсолютно уверен в твърдението си, а освен това на Къст би му трябвало доста време да се измъкне незабелязано от хотела и да отиде в Бексхил, който се намира на около четиринадесет мили по-далече.

— Да, труден проблем — каза Поаро.

— Но всъщност това не е от решаващо значение. Нали го хванахме на донкастърското убийство — изпръсканото с кръв сако, ножът, — няма начин да се измъкне. Никой съд не може да го оправдае. Но ни разваля едно хубаво дело. Той е извършил донкастърското убийство. Извършил е карстънското убийство. Също и андоувърското. В такъв случай, дявол го взел, той трябва да е извършил и бексхилското. Но не виждам как.

Той поклати глава и стана.

— Сега вие имате думата, мосю Поаро — каза той. — Кроум е в мъгла. Впрегнете на работа тези ваши сиви клетки, за които толкова много съм слушал. Открийте по какъв начин го е извършил.

Джап си отиде.

— Какво ще кажеш, Поаро? — попитах аз. — Ще се справят ли малките сиви клетки със задачата?

Поаро отговори на въпроса ми с въпрос.

— Кажи ми, Хейстингс, смяташ ли делото за приключено?

— Ами… да, практически. Човекът е хванат. Голямата част доказателства са налице. Трябват ни само някои подробности.

Поаро поклати глава.

— Делото било приключено! Делото! Делото е самият човек, Хейстингс. Докато не научим всичко за него, мистерията ще си остане все така дълбока. Не е победа да го пъхнеш в затвора.

— Но ние знаем много за него!

— Ние не знаем нищо. Знаем къде е роден. Знаем, че е участвувал във войната и е получил леко раняване в главата и е бил освободен от армията заради епилепсията си. Знаем, че близо две години е бил наемател на мисис Марбъри. Знаем, че бил тих и затворен в себе си — от този тип хора, които никой не забелязва. Знаем, че е замислил и изпълнил една изключително сложна серия убийства. Знаем, че е извършил няколко невероятно глупави грешки. Знаем, че е убивал без милост и по един жесток начин. Знаем също, че е имал добрината да не допусне вината за убийствата да легне на чужд гръб. Ако е искал да убива безнаказано, много лесно е можел да хвърли подозрението върху други хора. Виждаш ли, Хейстингс, той е една маса от противоречия. Глупав и хитър, безмилостен и великодушен — и трябва да има някакъв решаващ фактор, който да примирява тези две различни натури.

— Разбира се, ако погледнеш на него като на психологичен случай… — започнах аз.

— Какво представлява това дело от самото начало? През цялото време аз търсех слепешката — опитвах да разбера кой е убиецът. И чак сега ми стана ясно, Хейстингс, че си нямам представа кои е той. Аз съм в абсолютно неведение.

— Жаждата за влас… — започнах аз.

— Да, с това могат да се обяснят много неща… Но това не ме задоволява. Има неща, които не са ми ясни. Защо е извършил тези убийства? Защо е избрал именно тези хора?

— По азбучен ред… — започнах аз.

— Да не би Бети Бърнард да е единствената в Бексхил, чието име да започва с Б? Бети Бърнард — една мисъл ми се върти из главата… Сигурно е така — трябва да е така. Но в такъв случай…

Той помълча известно време. Не ми се искаше да нарушавам мълчанието му.

Предполагам, че съм заспал. Събуди ме това, че Поаро ме беше хванал за рамото.

— Mon cher ami[3] — каза той с чувство, — моят добър гений.

Аз се обърках от този внезапен изблик на признателност.

— Така е — настоя Поаро, — ти винаги, винаги ми помагаш. Ти ми носиш късмет. Ти ме вдъхновяваш.

— Как съм те вдъхновил сега? — попитах аз.

— Като си задавах сега въпроси, си спомних една твоя забележка. Една забележка, която изяснява много. Не съм ли ти казвал неведнъж, че имаш чудната способност да изказваш очевидното? А аз пренебрегнах именно очевидното.

— Коя е тази моя забележителна реплика? — попитах аз.

— Тя прави всичко ясно като бял ден. В нея са отговорите на всички мои въпроси. Причината защо именно мисис Ашър (нея аз прозрях отдавна), причината за сър Кармайкъл Кларк, причината за донкастърското убийство и накрая, което е много важно, причината за Еркюл Поаро.

— Моля те, би ли обяснил? — помолих го аз.

— Не сега. Първо имам нужда от още няколко сведения. Но тях ще получа от нашия «специален отряд». И тогава — тогава, щом получа отговор на един въпрос, ще отида да видя ABC. Най-после ще бъдем лице срещу лице — ABC и Еркюл Поаро — двамата противници.

— И тогава? — попитах аз.

— Тогава — каза Поаро — ние ще поговорим. Je vous assure[4], Хейстингс, няма нищо по-опасно от разговора за човек, който крие нещо. Както ми каза един мъдър стар французин на времето, човек е изобретил речта, за да се предпази от мислене. Освен това тя е един безпогрешен начин да разбереш това, което той иска да скрие. Човек, Хейстингс, не може да устои на изкушението да не разкрие личността си по време на разговора. Той се издава винаги.

— Какво очакваш да научиш от Къст?

Еркюл Поаро се усмихна.

— Една лъжа — каза той. — И от нея ще науча истината!

Бележки

[1] Голямо нещастие (фр.). — Б.е.ред.

[2] Малко нещастие (фр.). — Б.е.ред.

[3] Скъпи приятелю (фр.). — Б.е.ред.

[4] Уверявам ви (фр.). — Б.е.ред.