Агата Кристи
Азбучните убийства (24)

Глава XXIV
(Не лично от капитан Хейстингс)

Мистър Лидбетър изруга тихо, когато съседът му се препъна, неловко минавайки покрай него, изтърва шапката си върху предното място и се наведе да си я вземе.

И всичко това в кулминационния момент на филма «Нито едно врабче», тази вълнуваща драма, преливаща от патос, красота и филмови звезди, която мистър Лидбетър беше очаквал с нетърпение цяла седмица.

Златокосата героиня в изпълнение на Катрин Роял (според мистър Лидбетър, най-голямата артистка в света) тъкмо надаваше вик на възмущение: «Никога! По-скоро ще умра от глад! Но аз няма да гладувам. Запомнете тези думи: нито едно врабче няма да падне…»

Мистър Лидбетър раздразнено обърна глава от дясно наляво. Тези хора! Защо, дявол да ги вземе, не могат да почакат до края на филма? Напускат в такъв покъртителен момент!

Впрочем по-добре. Досадният господин вече си излезе. Сега никой не пречеше на мистър Лидбетър да гледа как Катрин Роял стои до прозореца в къщата на Ван Шрайнер в Ню Йорк.

А сега тя се качва във влака с детето в ръце… Колко са интересни влаковете в Америка, съвсем различни от английските.

А ето го отново Стив в колибата му в планината…

Филмът се приближаваше към емоционалния си и полурелигиозен край.

Мистър Лидбетър доволно въздъхна, когато светнаха лампите. Той бавно се изправи, като присвиваше очи. Никога не бързаше да напусне киното. Бяха му необходими няколко минути, за да се върне към прозаичната действителност на сивото ежедневие.

Той се огледа. Нямаше много хора този следобед. Естествено, всички бяха на надбягванията. Мистър Лидбетър не одобряваше нито надбягванията, нито пиенето, нито картите, нито пушенето. Това му даваше възможност да хвърли всичката си енергия в киното.

Всички бързаха към изхода. Мистър Лидбетър се приготви да ги последва. Човекът пред него спеше, отпуснат като чувал на стола си. Мистър Лидбетър се възмути при мисълта, че някой може да заспи на филм като «Нито едно врабче».

Един мъж раздразнено се обърна към спящия човек, чиито крака препречваха пътя му:

— Извинете, сър.

Мистър Лидбетър стигна до изхода и се обърна назад.

Беше настъпило някакво раздвижване. Един разпоредител… малка група хора… Може би онзи човек не е заспал, а мъртво пиян…

Той се поколеба и излезе. Така той пропусна най-голямата сензация на деня, по-голяма дори от тази, че състезанието спечели Нот Хаф с 85 към 1.

Разпоредителят казваше:

— Мисля, че сте прав, сър. Той е болен. Но какво има, сър?

Този, към когото той се обърна, отдръпна ръката си с вик и втренчи поглед в червеното лепкаво петно върху нея.

— Кръв…

Разпоредителят извика сподавено. Погледът му се беше спрял върху ъгъла на някаква жълта книга, която се подаваше изпод стола.

— Боже мой? — каза той. — Та това е «ABC».