Агата Кристи
Азбучните убийства (21)

Глава XXI
Описанието на един убиец

Именно в него момент, струва ми се това, което Поаро наричаше «човешки елемент», започна да избледнява отново. Сякаш съзнанието, неспособно да издържа повече ужаса на разказа на Фрейзър, отново се върна към първоначалната ни цел.

Всички ние виждахме невъзможността да предприемем нещо, докато не пристигне четвъртото писмо и не разкрие бъдещата сцена на Д убийството. Тази атмосфера на очакване беше довела до намаляване на напрежението.

Но сега, когато напечатаните думи ни се надсмиваха от твърдата бяла хартия, гонитбата започваше отново.

Инспектор Кроум беше дошъл от Скотланд Ярд и докато седеше при нас, влязоха Франклин Кларк и Меган Бърнард.

Момичето обясни, че и тя идва от Бексхил.

— Исках да попитам нещо мистър Кларк.

Тя сякаш бързаше да извини и обясни постъпката си. Аз само отбелязах факта, без да му придам голямо значение.

Писмото, естествено, до такава степен изпълваше съзнанието ми, че всичко друго се плъзгаше покрай мене.

Мисля, че Кроум не беше много доволен, като видя различните участници в драмата.

Той стана крайно официален и уклончив.

— Аз ще взема това с мене, мосю Поаро. Ако искате копие от него…

— Не, не е необходимо.

— Какво мислите да правите, инспекторе? — попита Кларк.

— Нима не е ясно какво?

— Този път трябва да го хванем — каза Кларк. — Мога да Ви кажа, инспекторе, че ние образувахме собствена група, която да се занимава със случая. Група на заинтересованите страни.

Инспектор Кроум каза с най-изискания си маниер:

— Нима?

— Виждам, че нямате високо мнение за аматьорите, инспекторе.

— Вие нямате под Ваша команда силите, които имам аз, нали мистър Кларк?

— Но ние сме лично засегнати, а това е вече нещо.

— Нима?

— Струва ми се, че Вашата задача няма да бъде лесна, инспекторе. Имам чувството, че старият ABC пак ще Ви победи.

Забелязал съм, че Кроум можеше много по-лесно да бъде предизвикан да говори по този начин, отколкото по някой друг.

— Мисля, че този път обществеността няма да има много основание да ни критикува — каза той. — Глупакът ясно ни предупреди. 11-и е чак следващата сряда. Това ни дава достатъчно време за една кампания в пресата. Донкастър ще бъде предупреден. Всеки, чието име започва на «Д», ще бъде нащрек — това ще ни помогне много. Освен това ще закараме доста полиция в града. Това вече е уредено чрез съгласието на всички шерифи в Англия. Целият Донкастър, полиция и граждани, ще се вдигне накрак, за да хване един човек, и ако имаме малко късмет, ще успеем.

Кларк каза тихо:

— Ясно е, че Вие не се интересувате от спорт, инспекторе.

Кроум зяпна.

— Какво искате да кажете, мистър Кларк?

— Човече, не знаете ли, че следващата сряда в Донкастър се празнува Сейнт Леджър?

Челюстта на инспектора увисна. Дори животът му да зависеше от това, той не можеше да произнесе своето «нима?». Вместо това той каза:

— Вярно. Да, това усложнява нещата…

— ABC не е глупак, дори и да е луд.

Минута-две всички мълчахме и обмисляхме положението. Тълпите на конните надбягвания, английската публика — тази страстна любителка на спорта, безкрайните усложнения.

Поаро промърмори:

— C'est ingenieux. Tout de meme, c'est bien imagine, ca.^[1]

— Мисля, че убийството ще стане, докато конните състезания са в разгара си, може би и на самия хиподрум — каза Кларк.

За момент той изпита удоволствие при мисълта за състезанията.

Инспектор Кроум стана и взе писмото със себе си.

— Надбягванията са голямо усложнение — позволи си да каже той. — Жалко, нямаме късмет.

Той излезе. В хола се чуха гласове. След малко влезе Тора Грей.

Тя каза възбудено:

— Инспекторът ми каза, че има ново писмо. Къде този път?

Навън валеше. Тора Грей беше облечена в черен костюм с кожена яка. На русата й глава беше кацнала малка черна шапчица.

Тези думи се отнасяха до Франклин Кларк. Тя се приближи до него, постави ръка върху неговата и зачака отговор.

— Донкастър, в деня на Сейнт Леджър.

Започнахме да обсъждаме положението. Излишно беше да се споменава, че всички имахме намерението да присъствуваме, но конните надбягвания несъмнено усложняваха плановете, които бяхме начертали преди това.

Чувство на отчаяние ме завладя. Какво можеше в края на краищата да направи нашата малка група от шест души, колкото и силно да беше желанието ни? Безброй много бдителни полицаи щяха да наблюдават цялата околност. Какво можеха да направят още шест чифта очи?

Като че ли в отговор на мисълта ми чух гласа на Поаро. Той говореше като някой учител или проповедник.

— Mes enfants^[2] — каза той, — ние не трябва да хабим силите си напразно. Трябва да подходим към случая методично и с ясно начертан план. Нека търсим истината вътре в себе си, а не вън. Всеки един от нас трябва да си зададе въпроса: «Какво знам аз за убиеца?» Така ще изградим цялостния образ на човека, когото търсим.

— Но ние не знаем нищо за него — въздъхна Тора Грей безпомощно.

— Не, не, мадмоазел. Това не е вярно. Всеки от нас знае нещо за него — само да знаехме какво е това. Аз съм убеден, че знанието е в нас, но трябва да го осъзнаем.

Кларк поклати глава.

— Не знаем нищо — дали е стар или млад, рус или черен. Никой от нас не го е виждал и не е говорил с него. Ние предъвкахме всичко, което знаем, вече неведнъж.

— Не всичко. Например мис Грей ни каза, че не е видяла, нито говорила с непознат човек в деня, в който сър Кармайкъл Кларк беше убит.

Тора Грей кимна.

— Това е така.

— Така ли? Лейди Кларк ни каза, мадмоазел, че от нейния прозорец Ви е видяла да стоите на прага и да разговаряте с някакъв мъж.

— Видяла е мене да говоря с непознат мъж? — Момичето изглеждаше искрено учудено. Този чист, прям поглед не можеше да не бъде искрен. Тя поклати глава. — Лейди Кларк трябва да е сбъркала. Аз не съм… о!

Възклицанието дойде внезапно; то просто се изтръгна от нея. Вълна от руменина заля лицето й.

— Сега си спомням. Колко глупаво от моя страна! Съвсем го бях забравила! Но това не е важно. Просто един от тези, които ходят по къщите да продават чорапи, знаете ги — разни демобилизирани. Много са натрапчиви. Трябваше да се отърва от него. Тъкмо минавах през хола, когато го видях да се приближава към вратата. Той ме заприказва, без да позвъни, но беше съвсем безобиден човек. Сигурно затова го бях забравила.

Поаро се люлееше напред-назад с ръце върху главата си. Той си говореше така ожесточено, че всички го зяпахме, без да посмеем да се обадим.

— Чорапи — мърмореше той, — чорапи… чорапи… sa vient^[3]… чорапи… чорапи… това е претекстът… да, преди три месеца… и онзи ден… и сега. Mon Dieu^[4], открих!

Той се изправи в креслото си и впери в мене победоносен поглед.

— Спомняш ли си, Хейстингс? Андоувър. Магазина. Ние се качваме горе. Спалнята. На един стол. Чифт нови копринени чорапи. Сега знам кое привлече вниманието ми преди два дена. Вие, мадмоазел — той се обърна към Меган, — говорехте за майка си как тя плакала, понеже била купила за сестра Ви нови чорапи същия ден, когато я убиха.

Той изгледа всички ни.

— Разбирате ли? Това е един и същ претекст, повторен три пъти. Не може да бъде съвпадение. Когато заговори мадмоазел, аз имах чувството, че това, което каза, има връзка с нещо друго. Сега знам с какво — думите на мисис Фаулър, съседката на мисис Ашър, относно разни хора, които продават разни неща, и тя спомена чорапи. Кажете ми, мадмоазел, вярно ли е, че майка Ви е купила тези чорапи не от магазин, а от някой, който е дошъл пред вратата ви?

— Да, да, така беше. Сега си спомням. Тя спомена нещо, за тези нещастници, които обикалят и се опитват да пробутат някоя и друга стока, и за това, че ги съжалява.

— Но каква връзка има това с убийствата? — извика Франклин. — Това, че е идвал човек и продавал чорапи, не доказва нищо.

— Казвам ви, приятели, че не може да бъде съвпадение. Три престъпления и всеки път един човек продава чорапи и разузнава обстановката.

Той рязко се обърна към Тора.

— A vous la parole!^[5] Опишете този човек.

Тя го погледна с празен поглед.

— Не мога… не си спомням… Имаше очила, струва ми се… и овехтяло сако…

— Mieux que ca, mademoiselle.^[6]

— Беше прегърбен… Не знам. Почти не го погледнах. Не беше от този тип хора, които правят впечатление.

Поаро каза натъртено:

— Права сте, мадмоазел. Цялата тайна на убийствата се крие във Вашето описание на убиеца, защото без съмнение той е бил убиецът. «Той не е от този тип хора, които правят впечатление.» Да, няма съмнение… Вие описахте убиеца!