Агата Кристи
Азбучните убийства (19)

Глава XIX
«По пътя през Швеция»

Поаро се върна на мястото си и започна да си тананика някаква мелодия.

— Жалко, че е толкова интелигентна — промърмори той.

— Кой?

— Меган Бърнард. Мадмоазел Меган. Чу ли само как ме отряза с нейното «Думи»! Веднага й стана ясно, че говоря празни приказки. Всички други се хванаха.

— Звучеше много правдоподобно.

— Да, правдоподобно. Точно това е разбрала и тя.

— Нима не си мислил това, което говореше.

— Всичко, което казах, можеше да се изрази с едно късо изречение. Вместо това аз повтарях едно и също нещо без край и само мадмоазел Меган разбра това.

— Но защо?

— Eh bien, за да дам начален тласък на нещата. За да оставя всеки с впечатлението, че трябва да се върши работа! За да започнат, тъй да се каже, да говорят!

— Мислиш ли, че това ще даде някакъв резултат?

— О, такава възможност винаги съществува.

Той се изсмя.

— Посред трагедията ние започваме комедия. Така се получава, нали?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Човешката драма, Хейстингс! Помисли малко. Пред нас са хора от три различни обществени кръга, свързани от една обща трагедия… И веднага започва втора драма, tout a fait a part^[1]. Спомняш ли си първия ми случай в Англия? Беше толкова отдавна. Аз събрах тогава двама души, които се обичаха, просто като арестувах единия от тях за убийство. Нищо друго не би помогнало. Животът и смъртта вървят ръка за ръка, Хейстингс… Забелязал съм, че смъртта е голяма сватовница.

— Прекаляваш, Поаро — извиках аз скандализиран. — Сигурен съм, че на никого от тях и през му не му минаваше…

— О, скъпи приятелю! А какво ще кажеш за себе си?

— За себе си?

— Mais oui, нима когато те си заминаха, ти не започна да си тананикаш?

— Човек може да си тананика и без да е коравосърдечен.

— Положително е така, но мелодията ми показа за какво си мислиш.

— Така ли?

— Да, да се тананика е много опасно. Това разкрива подсъзнанието на човека. Мелодията, която ти си пееше, е, ако не се лъжа, от времето на войната. Comme ca^[2]. — Поаро запя с отвратителен фалцет:

Понякога обичам брюнетка,

понякога обичам блондинка

(която иде от рая по пътя през Швеция)

Какво друго може да е по-показателно? Mais je crois que la blonde l'emporte sur la brunette.^[3]

— Глупости, Поаро — извиках аз и се изчервих леко.

— C'est tout naturel.^[4] Ти не забеляза ли как Франклин Кларк изведнъж се присъедини към мнението на мадмоазел Меган. Как се навеждаше към нея и как я гледаше. И не ти ли направи впечатление колко се дразнеше от това мадмоазел Тора Грей? А мистър Доналд Фрейзър, той пък…

— Поаро, ти си непоправимо сантиментален — казах аз.

— Това е най-малкото, което съм. Ти си сантименталният, Хейстингс.

Тъкмо щях да започна разгорещен спор по въпроса, когато вратата се отвори. За голямо мое учудване влезе Тора Грей.

— Извинете, че ви безпокоя отново — каза тя спокойно, — но има нещо, което ми се иска да Ви кажа, мосю Поаро.

— Разбира се, мадмоазел. Заповядайте, седнете!

Тя седна и се поколеба малко, като че ли подбираше думите си.

— Само това мосю Поаро, че мистър Кларк беше така любезен да Ви осведоми, че аз напускам Коумсайд по мое собствено желание. Той е много мил и дискретен човек. Но в действителност нещата не стоят така. Аз исках да остана, понеже във връзка с колекцията има много работа за вършене. Но лейди Кларк искаше да се махна! Аз мога да я извиня. Тя е много болна и умът й е замъглен от лекарствата, които приема. Това я прави мнителна и подозрителна. Тя ме намрази по някаква необяснима причина и настоя аз да напусна къщата.

Не можех да не се възхитя от смелостта на момичето. Тя не се опита да замаже истината, както много на нейно място биха се изкушили, а пристъпи направо към въпроса с удивителна откровеност. Веднага ми стана мила и симпатична.

— Мисля, че е чудесно от Ваша страна, че дойдохте да ни кажете това — казах аз.

— Истината е винаги за предпочитане — каза тя със слаба усмивка. — Не желая да се крия зад благородното държание на мистър Кларк. Той е голям кавалер.

В думите й имаше топлина. Тя явно много се възхищаваше от Франклин Кларк.

— Много сте откровена, мадмоазел — каза Поаро.

— Това беше голям удар за мене — каза Тора печално. — Не бях предполагала, че лейди Кларк толкова ме мрази. Дори си мислех, че съм й приятна. — Тя направи кисела физиономия. — Човек се учи, докато е жив.

Тора стана от мястото си.

— Това исках да Ви кажа. Довиждане.

Аз я изпратих надолу по стълбите.

— Според мене, тя постъпи много честно — казах аз, след като се върнах в стаята. — Не й липсва смелост.

— И пресметливост.

— Какво искаш да кажеш с това «пресметливост»?

— Искам да кажа, че притежава способността да гледа в бъдещето.

Погледнах го с недоверие.

— Тя наистина е чудесно момиче — казах аз.

— И чудесно се облича. Този креп марокен и яката от сребърна лисица са последна дума на модата.

— Ти си роден за шивач, Поаро. Аз никога не забелязвам как са облечени хората.

— Тогава трябва да станеш нудист.

Докато мислех да отвърна възмутено, той каза, като смени внезапно темата:

— Знаеш ли, Хейстингс, не мога да се отърва от мисълта, че по време на следобедния ни разговор беше казано нещо важно. Странно, не мога да разбера какво точно беше… Просто едно неясно впечатление… което ми напомня за нещо вече видяно или чуто…

— Нещо във връзка с Карстън?

— Не, не Карстън… Преди това… Няма значение, ще се сетя по-късно.

Той ме погледна (изглежда, че не съм слушал достатъчно внимателно), изсмя се и отново си затананика: «Тя е ангел, нали? От Рая по пътя през Швеция».

— Върви по дяволите, Поаро!