Агата Кристи
Азбучните убийства (18)

Глава XVIII
Поаро произнася реч

Франклин Кларк пристигна в 3 часа на следващия ден и пристъпи направо към въпроса, без заобикалки.

— Мосю Поаро — каза той, — аз не съм доволен.

— Така ли, мистър Кларк?

— Не се съмнявам, че Кроум е много способен офицер, но той ме дразни. Този негов маниер като че ли знае всичко! Аз намекнах някои неща на Вашия приятел Хейстингс, когато той беше в Карстън, но трябваше да уреждам работите на брат си и не можах да се освободя по-рано. Искам да кажа, мосю Поаро, че не бива да се бавим…

— Точно това, което Хейстингс винаги казва.

— … а да вървим право напред. Трябва да бъдем готови за следващото убийство.

— Значи Вие мислите, че ще има още убийства?

— А Вие не мислите ли?

— Разбира се.

— Много добре тогава. Аз искам да организираме нещо.

— Изкажете по-точно мисълта си.

— Предлагам, мосю Поаро, един вид специален отряд под Вашата команда и който да бъде съставен от приятелите и роднините на убитите.

— Une bonne idee.^[1]

— Радвам се, че одобрявате. Чувствувам, че с общи усилия можем да постигнем нещо. Освен това, когато дойде следващото предупреждение и отидем на мястото, не твърдя със сигурност, но един от нас може да познае някого, който да е бил близо до мястото на едно от предишните убийства.

— Разбирам мисълта Ви и я одобрявам, но не забравяйте, мистър Кларк, че роднините и приятелите на другите жертви не са хора от вашия кръг. Те работят и макар че може да им дадат малка отпуска…

Франклин Кларк го прекъсна:

— Точно така. Аз единствено съм в състояние да финансирам мероприятието. Не че самият аз съм толкова добре материално, но брат ми умря като богат и по всяка вероятност всичко ще остане на мене. Както вече казах, предлагам да се образува специална група, членовете на която ще получат редовните си заплати плюс извънредните разходи, разбира се.

— Кои предлагате да влязат в състава на групата?

— Мислил съм и по този въпрос. Дори писах на мис Меган Бърнард и това е отчасти нейна идея. Предлагам себе си, мис Бърнард, мистър Доналд Фрейзър, който е бил сгоден за момичето. Освен това жената от Андоувър има една племенница; мис Бърнард знае адреса й. Не мисля, че мъжът й ще ни бъде от някаква полза; доколкото разбрах, той обикновено бил пиян. Мисля също, че Бърнардови — бащата и майката — са малко стари за такова начинание.

— Някой друг?

— И… ъ… мис Грей.

Произнасяйки името й, той се изчерви леко.

— О! Мис Грей?

Никой на света не може да вложи само в две думи толкова ирония като Поаро. Като че ли от плещите на Франклин Кларк паднаха тридесет и пет години. Той изведнъж заприлича на срамежлив ученик.

— Да, виждате ли, мис Грей работи при брат ми повече от две години. Тя познава мястото, хората и всичко наоколо. Лично мен ме нямаше около година и половина.

Поаро го съжали и промени темата.

— Бяхте на Изток? В Китай?

— Имах нещо като поръчение да купувам предмети за колекцията на брат ми.

— Трябва да е било много интересно. Eh bien, мистър Кларк, много ми харесва Вашата идея. Точно вчера казах на Хейстингс, че е нужно едно сближаване на засегнатите. Необходимо е да се разказват спомени, да се съпоставят факти, enfin^[2], да се обсъдят нещата основно, да се говори, говори и пак да се говори. Просветлението може да дойде от някоя съвсем невинна фраза.

Няколко дни по-късно «Специалният отряд» се събра в квартирата на Поаро.

Докато те седяха и послушно гледаха Поаро, заел мястото си начело на масата като някой главнокомандуващ, аз ги разглеждах и затвърдявах първоначалните си впечатления от тях.

И трите момичета бяха много интересни — изключителната красота на русата Тора Грей, напрегнатият израз на чернокосата Меган Бърнард с нейната странна индианска неподвижност на лицето и симпатичната и с интелигентно лице Мери Драуър, скромно облечена в черен костюм. Двамата мъже — едрият, загорял и приказлив Франклин Кларк и сдържаният и необщителен Доналд Фрейзър — странно си контрастираха.

Поаро, разбира се, не можа да се сдържи да не използува случая и произнесе малка реч.

— Mesdames et Messieurs^[3], вие знаете за какво сме се събрали. Полицията прави всичко възможно да влезе в дирите на престъпника. Аз също — по свой начин. Но, струва ми се, един съюз на тези, които лично са засегнати от случая (и които, тъй да се каже, лично са познавали жертвите), може да постигне резултати, недостъпни за едно официално разследване.

Станали са три убийства — на стара жена, младо момиче и възрастен мъж. Само едно нещо свързва тези трима души — това, че са убити от един и същ човек. Това значи, че един и същ човек е присъствувал на тези три различни места и неминуемо е бил видян от голям брой хора. Това, че той е луд в напреднал стадий на болестта, се разбира от само себе си. Също така е сигурно, че външността и държанието му не издават никакви признаци на лудост. Този човек (и макар че аз казвам той, запомнете, че може да бъде и жена) притежава присъщата на душевно болните хитрост. Той е успял напълно да заличи всички следи. Полицията има някакви смътни представи, но няма основа, върху която да започне да действува.

Въпреки това трябва да съществуват някои следи, които да не са смътни, а напълно определени. Да вземем например един конкретен факт: в случая в Бексхил той не може да е пристигнал там в полунощ и да е намерил на плажа младо момиче, чието име да започва с «B»…

— Трябва ли да разискваме това?

Това беше Доналд Фрейзър и думите се изтръгнаха от него с някаква вътрешна болка.

— Трябва да разнищим всичко, мосю — обърна се Поаро към него. — Вие сте тука не за да пестите чувствата си, като избягвате подробностите, а дори, ако стане необходимо, да се измъчвате, като разглеждаме случая au fond^[4]. Така че, както казах, не случаят е помогнал на ABC да избере Бети Бърнард за своя жертва. Трябва да е имало съзнателен избор от негова страна, а следователно и предварително обмисляне на нещата. Това значи, че той предварително е разузнал обстановката. Има дребни факти, за които той се е осведомил — най-удобния час за извършване на убийството в Андоувър, mise en scene^[5] в Бексхил, навиците на сър Кармайкъл Кларк в Карстън. Аз веднъж завинаги отказвам да вярвам, че няма и най-малка следа, най-леко загатване, които да ни помогнат да установим самоличността му. Предполагам, че някой от вас — а нищо чудно и всички вие — знае нещо, за което не знае, че го знае.

Рано или късно от общуването ви един с друг нещо ще се изясни и ще придобие такова значение, за което сега не можем и да сънуваме. Това е като игра на кубчета с картинки — всеки един от вас може да притежава картинка, на пръв поглед без значение, но която, сложена на мястото си, ще покаже част от цялата картина.

— Думи — каза Меган Бърнард.

— А? — Поаро я погледна въпросително.

— Това, което Вие казахте, са само думи без значение.

Тя говореше с тази нейна напрегната съсредоточеност, която аз вече свързвах с нейната личност.

— Думите, мадмоазел, са външната обвивка на мислите.

— Аз мисля, че това, което каза мосю Поаро, е разумно — каза Мери Драуър. — Наистина така мисля, мис. Често човек вижда по-ясно нещата, когато ги изказва. Понякога се оформят мисли, без човек да е осъзнал това. Разговорите, по един или друг начин, водят до много неща.

— Ако поговорката, че колкото по-малко се говори, толкова по-добре, е вярна, тогава ние се нуждаем точно от обратното — каза Франклин Кларк.

— Какво ще кажете Вие, мистър Фрейзър?

— Съмнявам се в практическото приложение на това, което казахте, мосю Поаро.

— А Вие какво мислите, Тора? — попита Кларк.

— Мисля, че обсъждането на нещата винаги е резултатно.

— Да предположим, че всеки един от вас си спомни времето непосредствено преди убийството. Може би ще започнете Вие, мистър Кларк?

— Момент, да си припомня. Сутринта на деня, в който убиха Кар, аз излязох с лодка в морето. Хванах осем скумрии. Беше много приятно в залива. Обядвах вкъщи. Спомням си, че беше задушено овнешко с картофи. Спах в плетената люлка. После пих чай. Написах няколко писма, но изтървах пощата и отидох в Пейнтън, за да ги пусна оттам. След това вечерях и — не се срамувам да кажа — препрочетох една книга от Несбит, която много обичах като малък. След това иззвъня телефонът…

— Достатъчно. Сега помислете, мистър Кларк, не срещнахте ли някого сутринта по пътя за морето?

— Много хора.

— Можете ли да си спомните нещо за тях?

— В момента абсолютно нищо.

— Сигурен ли сте?

— Е… спомням си една изключително дебела жена. Беше облечена в раирана копринена рокля, чудя се защо, и държеше две деца за ръцете… двама млади мъже с един фокстериер, които му хвърляха различни предмети и го караха да им ги носи… а, да, едно момиче със златистожълта коса, което се къпеше и пищеше… интересно как нещата прииждат в паметта… като при проявяване на снимка…

— Вие сте добър източник. Сега, по-късно през деня — градината, отиването до пощата…

— Градинарят поливаше… Отиването до пощата? За малко не сгазих един велосипедист — глупава жена, която се разправяше с някакъв приятел. Боя се, че това е всичко.

Поаро се обърна към Тора Грей.

— А Вие, мис Грей?

Тора отговори с ясния си, категоричен глас:

— Сър Кармайкъл и аз се занимавахме с кореспонденцията сутринта… давах нареждания на прислужницата. Следобед писах писма и бродирах. Трудно ми е да си спомня всичко. Беше един съвсем обикновен ден. Легнах си рано.

За мое учудване Поаро не й зададе други въпроси.

— Мис Бърнард, можете ли да си спомните кога видяхте сестра си за последен път?

— Беше около две седмици преди смъртта й. Бях си отишла за събота и неделя. Времето беше хубаво. Отидохме на плувния басейн в Хастингс.

— За какво си говорехте повечето време?

— Посъветвах я някои неща — отговори Меган.

— И какво още? Тя за какво говореше?

Момичето набърчи лице, напрягайки паметта си.

— Говореше, че не й стигат парите… за някаква шапка и две-три летни рокли, които току-що си беше купила. И малко за Дон… Също каза, че не обичала Мили Хайли — момичето от кафенето… И се смяхме на Мериън — притежателката на кафенето… Друго не си спомням.

— Тя не спомена ли някой мъж, простете ми, мистър Фрейзър, с когото да има среща?

— Тя не говореше с мене такива неща — каза Меган сухо.

Поаро се обърна към червенокосия млад мъж с четвъртита брадичка.

— Мистър Фрейзър, искам да си припомните миналото. Вие казахте, че през фаталната вечер сте отишли пред кафенето. Първоначалното Ви намерение е било да чакате и наблюдавате кога ще излезе Бети Бърнард. Можете ли да си спомните дали сте забелязали някого, докато чакахте там?

— Много хора минаваха. Не мога да си спомня никого.

— Извинете, но опитвате ли се изобщо? Колкото и да е било заето съзнанието Ви, очите автоматично забелязват, несъзнателно, но точно…

Младият мъж повтори упорито:

— Не си спомням никого.

Поаро въздъхна и се обърна към Мери Драуър.

— Предполагам, че си пишехте с леля си?

— О, да, сър.

— Кога получихте последното писмо?

Мери помисли малко.

— Два дена преди убийството, сър.

— Какво пишеше?

— Пишеше, че старият дявол пак се навъртал наоколо и че му завъртяла един по ухото, извинете за израза, сър, че ме очаква в сряда (това е почивният ми ден) и че ще отидем на кино. Щеше да бъде рожденият ми ден тогава, сър.

Нещо, може би мисълта за малкото тържество, предизвика сълзи в очите на Мери. Но тя ги преглътна, а след това се извини за слабостта си.

— Трябва да ми простите, сър. Не искам да съм глупава — от сълзите полза няма. Просто мисълта за нас двете, очакващи нашия празник… Това някак си ме разстрои, сър.

— Много добре разбирам какво чувствувате — каза Франклин Кларк. — Човек винаги се трогва от малките неща, особено от неща като почерпка или подарък, от нещо мило и непринудено. Спомням си, веднъж видях една прегазена жена. Тя току-що си беше купила нови обувки. Видях я там простряна, до нея разкъсания пакет, от който се подаваха малките, нелепи чехли с висок ток. Това ме потресе — изглеждаше толкова трогателно.

Меган каза с неочаквана разгорещеност:

— Това е вярно, ужасно вярно. Същото нещо се случи и след Бетината смърт. Мама й беше купила някакви чорапи — същия ден, когато се случи. Горката мама беше така разстроена. Намерих я да плаче над тях. Непрекъснато повтаряше: «Купих ги за Бети, купих ги за Бети, а тя дори не ги видя.»

Нейният глас също потрепери. Тя се наведе напред и погледна Франклин Кларк право в очите. Помежду им се породи някаква внезапна симпатия, нещастието ги сближи.

— Знам — каза той. — Точно знам какво е. Тези неща е най-мъчително да се помнят.

Доналд Фрейзър се размърда неловко.

Тора Грей промени темата.

— Няма ли да направим някакъв план за по-нататък? — попита тя.

— Разбира се — Франклин Кларк се върна към нормалното си държание. — Мисля, че когато дойде моментът, че, когато пристигне четвъртото писмо, ние трябва да обединим силите си. А дотогава по всяка вероятност всеки трябва да действува индивидуално. Не знам дали мосю Поаро има да допълни нещо.

— Мога да дам някои предложения — каза Поаро.

— Много добре. Аз ще ги запиша. — Той извади едно тефтерче. — Продължавайте, мосю Поаро. Първо…?

— Смятам, че не е изключено келнерката Мили Хайли да знае нещо.

— Първо — Мили Хайли. — Записа Франклин Кларк.

— Предлагам два начина да се подходи към нея. Вие, мис Бърнард, можете да опитате това, което аз наричам «груб подход».

— Намирате, че това е повече в моя стил? — каза Меган сухо.

— Предизвиквате кавга с момичето — казвате, че Ви е известно, че тя никога не е обичала сестра Ви и че Бети Ви е разказала всичко за нея. Ако сметката ми излезе вярна, това ще предизвика поток от контраобвинения. Тя ще Ви каже всичко, което мисли за сестра Ви! И може да научите някоя важна подробност.

— А вторият начин?

— Мога ли да предложа, мистър Фрейзър, Вие да покажете интерес към момичето?

— Необходимо ли е това?

— Не, не е необходимо. Това е само един възможен за разследване път.

— Може ли да опитам аз? — попита Франклин. — Аз имам… ъ… доста голям опит, мосю Поаро. Нека да видим какво мога да постигна.

— Ти си имаш друга работа — каза Тора Грей остро.

Лицето на Франклин леко помръкна.

— Да — каза той, — имам.

— Tout de meme^[6], не мисля, че можете да свършите голяма работа там сега — каза Поаро. — Мадмоазел Грей е много подходяща…

Тора Грей го прекъсна:

— Виждате ли, мосю Поаро, аз напуснах Девон завинаги.

— А? Не можах да разбера.

— Мис Грей, беше много любезно от нейна страна, остана, за да ми помогне да оправя работите — каза Франклин. — Но, разбира се, тя предпочита служба в Лондон.

Поаро отправи проницателен поглед от единия към другия.

— Как е лейди Кларк? — Попита той.

Аз се любувах на слабата червенина по лицето на Тора Грей и за малко не изтървах отговора на Кларк.

— Доста зле. Между другото, мосю Поаро, мисля си, дали ще можете да прескочите до Девон да я посетите? Преди да тръгна, тя изказа желание да Ви види. Понякога тя не може да приема хора по няколко дена, но ако рискувате, естествено, на мои разноски…

— Разбира се, мистър Кларк, какво ще кажете за вдругиден?

— Може. Ще уведомя сестрата, за да има предвид, когато й дава дозата морфин.

— А Вие, мое дете — каза Поаро, като се обърна към Мери, — мисля, че ще свършите добра работа в Андоувър. Опитайте с децата.

— Децата?

— Да. Децата не бъбрят с готовност пред непознати. Но на улицата, където живееше леля Ви Вас Ви познават. Сигурно много деца са играели там. Може да са забелязали кой е влизал и излизал от магазина.

— А мис Грей и аз? — попита Кларк. — Искам да кажа, ако не отида в Бексхил.

— Мосю Поаро — каза Тора Грей, — откъде беше пуснато третото писмо?

— От Пътни, мадмоазел.

— Клон 15, Пътни, така ли? — попита тя замислено.

— Като по чудо вестниците го отпечатаха правилно.

— Това показва, че ABC живее в Лондон.

— На пръв поглед, да.

— Трябва да го подмамим някак си — каза Кларк. — Какво ще кажете, мосю Поаро, ако дам обявление. Нещо от рода на: «ABC. Спешно. Е. П. е по следите Ви. Сто лири за мълчанието ми. XYZ.» Не чак толкова наивно, но нали разбирате какво искам да кажа. Може и да се хване.

— Това е една възможност…

— Може да го предизвика и да се опита да ме ликвидира.

— Смятам, че това е опасно и глупаво — отсече Тора Грей.

— Какво ще кажете, мосю Поаро?

— От опит глава не боли. Лично аз мисля, че той е прекалено хитър, за да се хване. — Поаро се усмихна леко. — Виждам, мистър Кларк, ако мога да кажа, без да Ви обидя, че сте все още с момчешко сърце.

Франклин Кларк малко се смути.

— Добре — каза той и погледна в тефтерчето. — Можем да пристъпим към действие:

1. Мис Бърнард и Мили Хайли.

2. Мистър Фрейзър и мис Хайли.

3. Децата в Андоувър.

4. Обявлението.

Мисля, че нито едно от тия неща няма да ни свърши голяма работа, но поне ще има какво да правим, докато чакаме.

Той стана и няколко минути след това заседателите се разпръснаха.