Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (13)

Глава девета

В живота има моменти, когато зърваш Рая за миг и веднага след това потъваш в Ада. Точно така се случи с мен.

Тази вечер не дойде пратеник на Утанч. Не мигнах цяла нощ, без да се занимавам с нещо друго.

Сутринта, с червени от безсъние очи и разчорлена коса, страшно притеснен, реших, че само ако мога да поговоря с нея и да я питам какво й е, всичко ще се оправи. Поне ще знам.

Съзнавайки, че няма никакъв смисъл да почукам на вратата и да ми я затръшнат под носа, измислих хитър план. Ще легна във вътрешния двор и ще чакам, и когато някой влезе или излезе, ще се промъкна вътре и тихо ще й задам въпроса, който ме измъчваше.

Дори сега, като си спомня за това, ми изглежда много разумно. И все пак се оказа страшно необмислено.

Заех позиция зад един масивен люлеещ се стол с висока облегалка точно пред нейната врата. Високата вълнообразна линия на стола ме скриваше доста успешно, а аз, както бях коленичил, можех да надничам и да държа под око вратата.

Отвътре слабо се чуваше течаща вода и плисъци. След малко вътрешната решетка на вратата неочаквано се вдигна. Вратата се отвори. Едно от малките момчета, съвсем голо, излезе навън. Спря. Провикна се:

— Мелахат!

Отвътре долетя мелодичният глас на Утанч:

— Попитай я и за четка за гърба!

Момчето се втурна през градината, през двора и се провикна:

— Мелахат! Трябват ни още кърпи!

Моят шанс! Беше оставил открехната вратата към стаята й.

Подадох се иззад люлеещия се стол.

Промъкнах се на пръсти в стаята, като много внимавах да не издам някакъв шум и да я изплаша.

От банята хвърчаха пръски вода. Вратата беше отворена.

Безшумно продължих да се промъквам. Само да можех да й кажа няколко думи и да видя отново усмивката на лицето й, и всичко щеше да се оправи.

Ето я!

Беше легнала във ваната. Сапунената пяна я покриваше и стигаше точно под брадичката й. Само главата и връхчетата на пръстите й се показваха отгоре. Косата й бе вързана високо на тила, за да не се мокри. Беше с профил към мен. Гледаше ръцете си, в които държеше сапун.

Минах край ниска масичка, на която бе оставена малка книга. Сигурно съм я закачил с панталона. Тя падна и се чу лек шум.

Утанч сигурно чу, но не погледна в моята посока. Каза:

— Взе ли четка за гръб?

От гласа й ме полазиха тръпки на удоволствие. Колко беше сладка, макар че над водата се показваха само главата и ръцете й.

Гласът и видът й във ваната направо ме парализираха. Любовта ми към нея бликна. Опитах се да възвърна контрола над гласните си струни.

— Утанч…

Главата й светкавично се обърна към мен. Отвори уста шокирана. Стана ярко червена.

Направих крачка напред да я успокоя. Борех се да си възвърна гласа.

Тя се сви, опита да се скрие в пяната. Изведнъж извика:

— Не ме убивай!

Аз се заковах на място! Изпаднах в ужас, колко я бях уплашил! Излязох заднишком от банята. Друг глас:

— Не я убивай!

Беше другото момче. И той беше съвсем гол. Стоеше до една тоалетна масичка, засипана с отворени кутии. Неочаквано той се реши да действа.

С все сила хвърли една пудриера!

— Да не си посмял да я убиеш! — изкрещя той.

Грабна още една от шкафчето и я запрати с цялата мощ, на която беше способен. Тя изсвистя във въздуха.

Улучи ме в панталона и последва бяла експлозия.

— Не убивай Утанч! — изкрещя той, колкото глас имаше.

Ровеше из кутиите да намери друга пудриера.

Излязох от стаята.

Минах през градината напълно объркан.

Първото момче препускаше през двора. Беше захвърлило хавлиите. Носеше нещо — четка за гръб с дълга дръжка.

От спалнята зад гърба ми продължаваха да се чуват писъци.

Първото момче се втурна към мен в двора й ми препречи пътя.

— Да не си посмял да убиеш Утанч! — крещеше той с все сила. Посегна да ме удари с четката за баня.

Не беше едър на бой. Четката едва достигаа ръката ми. Но той я стовари с все сила.

Събра ми се достатъчно! В крайна сметка, всичко стана по негова вина. Остави вратата отворена.

Свих в юмрук дясната си ръка и с целия си яд я стоварих в лицето му. Той политна назад на около петнайсет стъпки. Стовари се на земята с тъп звук.

Прислугата започна да се стича от сградите. Сигурно бяха чули виковете от самото начало.

Видяха как момчето се сгромоляса. Видяха ме пред вратата на градинката. Спряха на място.

Бяха образували кръг на около двадесет стъпки от момчето.

То лежеше на една страна със затворени очи и се превиваше, а от носа му бликаше кръв.

Никой не го приближи. Бяха достатъчно разумни.

Само майката на момчето тръгна към него. Но Карагьоз я хвана за ръката и тя спря.

Турците кършеха ръце. Не знаеха какво да правят. Но познаваха мен.

Един по един коленичиха и бавно, с хленчене, започнаха да удрят глави в тревата на ливадата.

Аз стоях неподвижно и гледах лошо.

Зад мен се чу звук.

Нещо се плъзна покрай мен.

Беше Утанч.

Не ме погледна. Не спря да ме успокои.

Отиде на тревата. Беше наметнала бяло наметало с качулка и бе покрила лицето си с воал. Краката й бяха боси и долу по камъните останаха мокри следи. Запъти се право към момчето. Каза:

— О, бедно дете. Искаше да ме защитиш.

Премери пулса му. Погледна крайниците му. След това го вдигна и го понесе към мен. Подмина ме. Очите й за миг дори не ме погледнаха. Отнесе момчето в стаята си. Затвори вратата.

Прислугата незабелязано се разпръсна.

Не знаех какво да правя. Всичко ми се въртеше. Не можех да проумея какво става.

Запътих се към едно кътче от градината, където беше много тъмно, и седнах под храстите. Бях безчувствен, сякаш падах от скала и летях надолу.

След малко от града пристигна възрастен лекар с брада. Карагьоз го заведе до стаята на Утанч.

Докторът остана много време.

Най-накрая излезе.

Моментално се озовах пред него. Попитах:

— Как е Утанч?

Той ме погледна.

— Така ли се казва момчето? Странно име за момче.

— Не, не — казах аз. — Не момчето. Жената! Как е тя?

— А, много е разстроена. Виждате ли, тя каза, че момчето е имало много хубаво лице. Носът му е счупен и костта на бузата му е хлътнала навътре. Тя ми обеща голяма сума, за да го оперирам.

Сега разбрах за какво е всичко. Тя се ръководи от някакво странно женско естетическо чувство.

— Е, ще можеш ли, ще можеш ли?

Той се поколеба.

— Носът някак ще се оправи. Но костта на бузата…

— Закарай го със самолет в Истанбул!

Той поклати глава.

— Няма смисъл. Не могат да направят повече от това, което аз направих, с колкото и скъпо оборудване да разполагат.

Тръгна си.

Аз се върнах и седнах зад храстите в тъмния ъгъл. Опитвах се да мисля, да достигна до някакво заключение.

Чувствах се така, сякаш някой е умрял — онази постоянна и силна скръб, която по никакъв начин не можеш да преодолееш.

Ужасните последици на събитията ме пронизваха все по-силно и по-силно.

Утанч никога повече няма да ми проговори. Никога повече няма да танцува за мен. Никога няма да ме погледне. Усещах, че е откъсната от мен завинаги. Не можех да живея така.

Напразно се опитвах да изровя нещо от знанията си по психология, което би могло да поправи нещата. Нищо. Скръбта ставаше все по-силна.

През остатъка от деня не помръднах от там. Останах през цялата нощ.

На следващата сутрин командирът на базата Фахт Бей влезе в двора. Канеше се да дойде в градинката, но Карагьоз му показа къде съм и той се запъти към храстите.

— Султан бей — каза той, — моля те, не убивай новото момиче. Имаме си достатъчно неприятности, за да си навличаме още трупове. Аз вяло казах:

— Не съм се опитвал да я убия.

— Ами прислугата мисли, че си. И Карагьоз ми каза, че момичето се страхувало до смърт за живота си.

— За живота си? — казах аз.

Беше толкова далеч от това, което чувствах, че бе трудно да достигне веднага до съзнанието ми. Фахт Бей кимна:

— Карагьоз каза, че се страхува, че тук ще я нападнат. И наистина, според мен изобщо не сме добре защитени. Даже нямаме охранителни системи, които да ни предупредят в случай на атака.

Гледа ме за известно време и след това каза:

— Моля те, ще ми обещаеш ли, че няма да убиваш това момиче и да оставиш тялото й някъде наоколо. Ако искаш да се отървеш от нея, просто я отпрати, какво ти пречи?

Това беше последната му реплика. Тръгна си. Но със същия успех можеше да използва срещу мен и осемстотин киловатов бластер.

Мисълта, че Утанч може да си замине, смрази кръвта ми.

Точно тази мисъл се опитвах да отпъждам през цялото време!

Че тя ще си отиде!

О, едно беше да не ми говори, да ме отбягва. Но съвсем друго беше изобщо да я няма. Не бих могъл да понеса дори самата мисъл! Съвсем си губех ума.

Някак си в мен се промъкна идеята да действам.

Тя се чувства незащитена.

Може би, ако се чувства сигурна, няма да реши да си тръгне. Тласкан от тази мисъл, аз се втурнах към офиса. Извадих химикал и хартия. Започнах да чертая охранителна система.

Колкото повече работех върху нея, толкова повече се увличах. Щеше да стане много добре.

Започнах от портата. Една от цифрите отпред ще може да се натиска. Така целият персонал ще бъде свикван да отбранява входа.

Поставих звънеца за тревога в нейната стая, за да може да го натисне и повика прислугата, когато се страхува.

И после се замислих какво намекваше Фахт Бей като каза, че базата не била добре защитена.

Проектирах алармена система за базата, така че пелият персонал да се събира в хангара. По средата ще има скрито оръжие и ще могат да стрелят към всички входове.

Поставих звънеца в тайния ми офис. Трябваше само да настъпя една плочка и можех да събера цялата база в хангара, в готовност за стрелба.

Довърших системата. Отбелязах на проекта, че е спешен. Написах заповед за тренировки на прислугата и още една за тренировки на целия персонал на базата.

Тя ще разбере, че сега вече тук всичко е добре охранявано.

Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Пак ме обзе тягостното чувство за загуба.

Знаех, че съм разделен от Утанч и мислех, че е завинаги. Бях съкрушен.