Йън Ървайн
Тъмна е луната (7)

7.
Черният басейн

Насред портала ръцете на Лиан я пуснаха по принуда и той отлетя нанякъде, после се скри от погледа й. Каран също не виждаше и не чуваше, затова пък знаеше точно накъде се е понесла, защото подобно на Мендарк притежаваше дарбата на усета. С мисления си взор откриваше направлението толкова отчетливо, сякаш гледаше павиран път в небето. Нямаше представа обаче къде се е запилял Лиан. За нея той просто изчезна.

Тя хлътна в черна яма, криволичеща като тирбушон, която накрая я изплю в мастилено черен басейн. Каран изскочи на повърхността и се помъчи да доплува до ръба. Още първият замах с ръка повдигна цялото й тяло, а след нея се проточи ивица от черни капки, приличащи на сапунени мехурчета. Цопна отново, опря крака в дъното и се изправи. Тук течността й стигаше до кръста, Каран заджапа към сухото. Главата й туптеше тежко след полета през портала.

Незнайното вещество в басейна беше студено, обаче не я намокри. Стичаше се устремно по дрехите й на малки кълба и се пръскаше на локвички и зрънца по пода. Напомняше за живак, но беше леко. Тя се отръска, потрепери, изля остатъка от веществото от джобовете и ботушите си и затърси с поглед портала, за да се измъкне. Но нямаше портал, освен ако не беше под басейна. По-неотложно беше да открие Лиан. Тръгна накъдето се бе обърнала, защото тук всички посоки бяха еднакви — черна основа под краката, черен небосвод отгоре. Дали Лиан също се бе озовал тук? Нямаше как да разбере, ако не се размърдаше.

Крачи или по-скоро подскача цял ден и цяла нощ, както й се стори, но нямаше промени в сумрака и трудно налучкваше колко време е минало. Броди през безброй стаи, всички до една пусти, безмълвни и студени.

Прекоси нехайно тронна зала, извървя величествен коридор. Надничаше навсякъде и често викаше Лиан. В края на коридора попадна в спалня, достойна за император, макар и мрачна и потискаща. Под от червен мрамор, драперии от коприна и кадифе по стените, а леглото стърчеше върху висок подиум. Балдахинът върху шест опори от гравиран абанос беше толкова дълъг, че се губеше в тъмата под тавана. Пламъци бучаха в камината от едната страна, но и тук въздухът смразяваше.

Каран постоя пред огъня, протегнала ръце, и се сгря колкото от свещичка. Дали този огън бе само украса или заблуда… Или пък Рулке не се нуждаеше от топлина. А може би Нощната пустош беше прекалено невеществена, за да гори огънят по-силно.

Угнетена от умората и студа, тя дори не се плашеше от мисълта за Рулке. Издърпа килим пред камината, нагъна го и седна колкото се може по-близо до пламъците. Накрая свали ботушите и чорапите, за да опре премръзналите си ходила върху самата решетка на камината.

Остана така часове наред — малка покрусена фигурка, опряла брадичка върху юмруците си. Къдриците й, червени като залез, стърчаха оплетени. От време на време тя прокарваше пръсти по решетката и тогава от тях се отделяха мънички, изкрящи черни сферички, които политаха нагоре като сапунени мехури.

Накрая все пак се сгря. Изведнъж й се доспа като от сънотворна отвара. Дори права трудно задържаше очите си отворени. Не бе спала от цяла вечност. Покатери се на леглото, смъкна мърлявите си дрехи, в които се бе катерила по кулата преди няколко дни, и се тръшна между ледените копринени чаршафи. Заспа дълбоко, без сънища. Нощната пустош бездруго беше като сън наяве.

 

 

— Каран!

Печалният вопъл я събуди неочаквано. Чувстваше се освежена като след дълъг отдих. Името й бе прозвучало така, сякаш човекът, които го бе извикал, отдавна е загубил надеждата да чуе отговор.

— Тук съм! — кресна тя.

Дълго мълчание. Когато зрението й се проясни, познатият силует на Лиан се очертаваше на входа. Той влезе, накуцвайки. Изглеждаше на ръба на лудостта. Дългата кестенява коса стърчеше разрошена, по челото и бузите му имаше засъхнала кръв, единият крачол на панталона му се развяваше на парцали. Той огледа стаята и понечи да се затътри навън.

— Лиан… — тихо го повика Каран. Той обиколи леглото и пак не я откри. — Горе съм, празноглавецо!

Тя се наведе над края на леглото и прекрасните й гърди се люшнаха над лицето му. Лиан отметна глава и видя разперените й за прегръдка ръце. Лицето му се менеше от такава смесица на облекчение, яд и похот, че тя прихна. Помогна му да се покатери и той потъна в обятията й.

— Собственото легло на Рулке! — промърмори, проснал се по гръб. — Ама че си нахална.

— А ти къде си се излегнал? — сопна се Каран с не съвсем престорено възмущение. — Що за комплименти ръсиш!

— Толкова съм изтощен, че ми е все тая къде лежа. Искам да спя и толкова.

— Ще почакаш малко. — Тя трескаво разкопчаваше ризата му, за да изпревари натежаващите му клепачи. — Намислила съм нещо още по-нахално, но не мога да го направя сама.

Когато до насита се погавриха с Рулке, двамата се отпуснаха задъхани, с долепени тела.

— Никой никога не го е правил тук — измърка Каран и го погали по бузата, — освен ако Рулке не сътворява призраци за собствено удоволствие.

Лиан не отговори. Спеше непробудно. Скоро и тя се унесе. Сънуваше дома си.

 

 

Лиан се събуди и не откри Каран. Дали не е било видение, внушено му от Нощната пустош? Облече се и по навик посегна към торбата с дневника и безценните записки за сказанието. Нямаше я. Сърцето му за малко не спря — едва сега се сети, че не я е виждал след изчезването си от Катаза. В портала ли се бе загубила?

— Каран… — В паника се спусна от леглото, отскочи нагоре и се хвана за глезена. — Каран!

— Чух те и първия път.

Спокойният й глас долетя откъм входа. Тя претича боса през стаята и се хвърли на шията му. Болният глезен не издържа и двамата тупнаха на пода.

— Какво има?

Каран погали лицето му, покрито със съсиреци. И кафявите му очи бяха кръвясали.

— Вчера си изкълчих глезена. Ти къде си ходила?

— Потърсих нещо за пиене. Жадна съм.

Тя опипа предпазливо глезена му и той изохка, без да се преструва.

— Толкова се радвам, че се намерихме, макар да сме тук.

Пак го прегърна и го целуна по челото. А за Лиан невидимото присъствие на Рулке беше като буреносен облак, закрил слънцето.

— Ние сме в Нощната пустош.

— Че къде другаде да сме?

— И какво ще ни направи той, когато се върне?

— Не знам. — Тя подръпна крака му по-предпазливо. — Не е счупен. Обуй си ботуша, за да го крепи, докато е подут.

— Хъм…

— Добре ли си?

— Загубих си торбата с дневника, записките… всичко. И сега какво ще правя?

— Още си е в Катаза, глупчо, виси на стената в залата на последния етаж.

На Лиан му прималя от облекчение.

— И аз много ожаднях… Намери ли някаква вода?

— Още не. Върнах се за ботушите си.

— Е, натресохме се тук заради тебе. Казвай как ще се измъкнем.

— Де да знам. Очаквах порталът да ни прехвърли в Туркад, да последваме Фейеламор.

— Та ние дори не знаем дали е попаднала в града. Може пък Рулке да ни е пратил тук.

— Докато обикаляше, натъкна ли се на нещо, което да прилича на портал?

— Нищо не видях. Стоварих се насред огромна зала.

— А аз — в басейн. Не знам дали това е порталът. Но как е възможно да съществуват два входа?

— Не ми е ясно, а и главата ми не я бива в момента. Нали чу какво каза Рулке? Имал нужда от нас. Ще се върне.

— Ако успее — промърмори Каран.

— Значи най-добре да намерим портала преди това.

— Ще можеш ли да се върнеш в залата, където си се озовал?

Но тя не се надяваше много на това. Лиан изобщо не беше способен да се ориентира в посоките.

— Вероятно не.

— Тогава да отидем там, където цопнах аз.

Повлякоха се в сумрака, а той се чудеше как Каран намира пътя в толкова лишено от отличителни белези място. И все пак накрая стигнаха до басейна. Тя нагази в блестящата течност, която не мокреше.

— Усещаш ли нещо? — подвикна Лиан.

— Не…

Каран кръстосваше из басейна, по средата се потопи цялата. Излезе и лъскавите черни топчици още дълго се стичаха от нея.

— Значи сме в капан. Върне ли се Рулке, трябва да му покажем колко се страхуваме и да сме сговорчиви.

— Първото условие хич няма да ме затрудни — изсумтя Каран на връщане.

— Ами ако се е разправил с всички в Катаза?

— Хайде да съхраним здравия си разум и да чакаме сгоден случай.

— Аз не…

— Лиан, той е омаломощен. Не видя ли колко мудно реагира срещу мен?

Лиан не бе забелязал нищо подобно. Предположи, че Каран преувеличава, за го ободри, но той само посърна повече. Как дръзваше тя да се мери по ум с Рулке? Това го озадачаваше и плашеше.

— Той не разполага с пълната си сила — продължи Каран, — но май още не го е проумял. Непременно ще имаме своя шанс и тогава ще му отвлека вниманието, за да влезеш в портала. После и аз ще скоча след тебе.

— Накрая и той ще ни последва. Просто ще се върнем, където бяхме, или ще се напъхаме в още по-гадна дупка, а Рулке ще ни гони по петите.

— Слушай, преминаването през портала изцежда, не се ли убеди?

— О, да, главата още ме наболява.

— Насочването на портала пък съсипва още повече — ти видя с очите си колко изтерзан беше Тенсор. Рулке го поддържа отворен толкова дълго, което дори за него е тежко бреме. Няма как да не е пострадал и от борбата с неколцина корави противници. Ако изобщо се върне, ще е изтощен. И защо да ни гони, като знае, че може да се пренася насам-натам, когато си пожелае?

— Добре де, ако имаме шанс, да се пренесем с портала другаде… да речем, в Готрайм.

— Не знам как да насочвам портали. А ти?

— Не…

Лиан се почувства неловко. Какво ли знаеше за порталите? От Преданията и от Тенсор научи колко е трудно да ги овладееш, а и твърде малко места бяха подходящи за отварянето им. Всеки портал можеше да бъде прехвърлен към повечето останали портали, както и към доста оскъдни на брой други точки по света, но това беше почти неосъществимо и неимоверно опасно. Когато порталът се отплесне или изчезне, човекът в него умира. Откакто била наложена Възбраната, никой преди Тенсор не успявал да отвори портал. Старите ограничения не важаха ли вече?…

Каран бутна вратата към спалнята на Рулке.

— Всичко, свързано с порталите, е риск… Ох, умирам от глад. Отивам да търся вода и нещо за ядене. Идваш ли с мен?

— Не мога да стъпя на изкълчения крак. Май предпочитам да остана.

— Ами добре.

Когато болката отслабна, Лиан закуцука из съседните помещения, стараеше се да запомни всичко, за да го предаде в своето сказание. На входа на поредната зала замря — пред него беше стряскащата машина, но осветена по-ярко… и неприятно позната. Чудатите извивки на тъмния метал, зловещите издутини, странните лостове и остри шипове… Това беше творение! Същото неразбираемо нещо, което бе зърнал в съня на Каран, докато бягаха от Сит с лодката на Пендер. Въпреки че нямаше представа за предназначението на устройството, Лиан долавяше в очертанията му грозна практичност.

Протегна ръка към объркващата сетивата му синкавочерна повърхност, но пръстите му проникнаха в нея и той отскочи. Машината не беше тук! Съзнанието на Рулке я бе сътворило в завършен вид, но й липсваше вещественост. А може би подобно начинание беше неосъществимо в Нощната пустош.

Отново се опита да докосне устройството и ръката му потъна, без срещне никаква съпротива. Любопитството надделя, той напъха главата и раменете си вътре. В миг загуби досег със сетивата си, после вътрешността на машината се открои в неприятна тъмночервена светлина. Всичко се размиваше начесто пред очите му и щом мръднеше глава, му се завиваше свят. Различи две седалки с непривична форма, какви ли не ръчки, бутони и множество наглед стъклени плочи, по които пробягваха пъстри линии. Вътре съставните части бяха още по-сложни и невероятни, отколкото тези отвън.

Усети повей, после нечие присъствие. Каран се бе върнала по-скоро, отколкото очакваше. Той подхвърли през рамо:

— Натъквала ли си се на нещо подобно в Шазмак?

Смехът зад гърба му беше толкова басов и звучен, че и залата сякаш затрептя в хармония, а очертанията на машината се замъглиха. Цялото тяло на Лиан потрепери, косъмчетата по ръцете му щръкнаха. Той измъкна припряно главата си, зави му се свят, протегна инстинктивно ръце да се подпре на творението, и падна в него.