Йън Ървайн
Тъмна е луната (50)

50.
Съблазняването на Каран

— Значи няма да ми помогнеш? — попита Рулке.

— Не мога!

— Дори заради Лиан?

Тя отдавна знаеше, че ще стигнат и до това.

— Ама че приятел, щом си позволява да говори за мен така.

Тя се препотяваше. Рулке пак й се озъби — усмихваше ли се, или заплашваше?

— Близък приятел — натърти той. — Не само историята, която той разказа, беше представление. Според тебе защо ви затворих за толкова дълго в онази стая?

Стори й се, че усеща мръсния ботуш на Рулке в душата си.

— Въпреки че не е тук, запазвам властта си над него. — Каронът чукна с пръст по слепоочието си. — И ти ще правиш каквото ти кажа. Върши си работата охотно, иначе ще откъсна съзнанието му от тялото пред очите ти. Принудиш ли ме, ще го направя!

— И няма да получиш никога онова, което искаш!

— Не ми губи времето! — изръмжа Рулке. — Мога да го изтезавам седмица, месец, година!

— Той не е тук! — ядоса се и Каран. — Ти сам го запрати някъде.

Каронът извади малък уред от джоба на наметалото си — две успоредни къси тръби с лещи в краищата.

— Допри това до очите си и погледни натам!

Каран се взря през лещите и тутакси зърна Лиан, който се препъваше в снега. Открояваше го чудата светлина, а спътниците му бяха само малко по-светли сенки в мрака.

— Но… това е амфитеатърът!

— Правилно. Машината ми не действа, както бих желал. Нуждае се от още настройване. Щом върна Лиан тук, ще проведа още едно изпитание. — Ръцете му се вкопчиха в раменете й, придърпа я към лицето си. — Тежко ти е да сте разделени, а?

Тя се напрегна, за да не отклони поглед.

— Ще понеса и това, ако така е недосегаем за тебе.

— Спомни си какво стана в Тулин, а и в Готрайм!

— Откъде да знам, че ми показваш истината, а не илюзия?

Рулке загуби търпение.

— Ами гледай!

Събра ръце до лицето й. Уредът незабавно показа как Лиан се сгърчи, устата му зейна в нечут писък и той заби нокти в лицето си. Каран вече не издържаше на тази гледка и припряно остави далекогледа.

— Такава ли истина е необходима, за да склониш?! — извика Рулке толкова отблизо, че дъхът му я опари.

— Хвалиш се с честта си, но се наслаждаваш на изтезанията.

Успя да го засегне.

— Не е вярно! Залогът е бъдещето на моята раса!

— Колко пъти ще ми го повтаряш?

— А ти какво би направила, за да избавиш от опасност свое дете?

— Нямам деца.

— Но искаш да имаш повече от всичко друго на света, нали?

— Да… — прошепна тя.

— И пред какво би се спряла, ако трябва да спасиш живота им?

— Пред почти нищо.

— И с мен е същото! Още какво е нужно, за да те убедя?

Каран поклати глава.

— Видях на какво си способен.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша.

— Стига си ми губила времето! — отсече каронът и повтори същото движение с ръцете.

Страданието на Лиан се стовари върху нея по мисловната връзка и Каран щеше да падне в несвяст.

— Остави ме на мира! — кресна тя и бясно замахна към брадичката му.

Изненада го, но той се дръпна навреме. Засмя се развеселен, разроши й косата, сякаш беше дете, и слезе по стълбата. Остави я да студува сама в голямата зала. За Каран нямаше изход. И двамата знаеха това.

 

 

Ако това продължаваше, смъртта щеше да е единственото избавление за Лиан. Какъв смисъл имаше тя да се инати и занапред? Впрочем дали Рулке не беше прав — ами ако Сантенар процъфти под властта му? Точно Каран ли можеше да предвиди? Дори най-мъдрите и учените не успяваха да предскажат бъдещето. Защо пък изборът да се пада тъкмо на нея? Не искаше този товар. Искаше Лиан.

Волята й се изчерпваше. Някога би се тревожила само за общото благо, но сега… Какво лошо имаше да държи на своя малък свят, на собственото си щастие?

И все пак някакво съмнение продължаваше да я безпокои. Рулке бързаше. Често изтъкваше, че разполага с време, а я притискаше безмилостно.

Застана пред прозореца. Вече не валеше, само вятърът виеше под покрива и разкъсваше плътните доскоро облаци. Луната се показваше понякога високо в небето, а на изток слънцето щеше да изгрее скоро. Тя преброи дните до хид. Точно седем. Ама че зима, ама че година! Дали следващата щеше да е по-лека? Не, можеше да потръгне далеч по-зле… И това зависеше от нейния избор.

Взря се нагоре — луната щеше да е пълна след броени дни. Отдавна не я бе виждала заради вечно начумереното небе. Пълнолуние през хид — може би добра поличба. Замисли се. Май имаше някаква прокоба? Спомни си старо стихче. Тъмната страна на луната се завърташе към Сантенар. Е, това беше лошо. Ако се вижда само тя при пълнолуние — още по-лошо, но се случваше само няколко пъти през живота на човек. Не обръщаше особено внимание на знаменията и въпреки това по гръбнака й плъзна тръпка.

Внезапно всичко в ума й се подреди. Игър и Мендарк бяха обсъждали нещо за тъмната страна по пълнолуние… Сега знаеше защо Рулке е толкова припрян. Пълнолуние след седмица. В средзимния ден. А след седмица щеше да се вижда само тъмната страна на луната. Доколкото знаеше, такова съвпадение се случваше по-рядко от веднъж на хилядолетие. Денят, в който според предсказанието Рулке щеше да си върне свободата.

Досега той само си бе играл с нея, но нямаше да я жали повече. Върнеше ли се по онази стълба, щеше да я застави, по един или друг начин. Нейното време свършваше.

Усети хладен повей по тила си. Обърна се, като знаеше кого ще види. Рулке стоеше близо до нея, огромен, величав и страховит. Как да се пребори с него? Та той сигурно знаеше и най-тайните й помисли. А и какво значение имаше?

Рулке не каза нищо, но сплете пръсти и изтерзаното лице на Лиан изплува в съзнанието й.

— Виж как си скубе косата. Защо допускаш да се мъчи?

„Премахна и последните ми колебания. Той е мой и няма да ми го отнемеш.“

— Съгласието ми си има цена — натърти тя гневно.

Рулке се намръщи.

— Пак ли тези игрички? И каква е цената ти, сянко на Елиенор?

— Край на игрите. Дай ми каквото искам, или нищо няма да получиш.

В миг пролича умората му.

— Каран, не протакай! Моите гашади го заловиха и скоро ще го доведат отново.

Каран потисна уплахата. За нищо на света Лиан не трябваше да става свидетел на сделката й с Рулке. Не би й простил това.

— Ако още веднъж си позволиш да го тормозиш, забрави за моята помощ. Ще издържа достатъчно дълго. След седмица пълната луна ще показва само тъмната си страна в средзимния ден. Сега е времето да се подготвиш. А няма да ме научиш да работя с машината за час-два. Ще платиш цената, която аз определя.

Рулке се изненада.

— Брей, ти си била проницателна! Но защо да не се примиря само с онова, което ще изтръгна насила от тебе?

— Насилието е безполезно. И аз минах през много премеждия. Мога да потисна дарбата си за секунда. Веднъж го направих след нещастието край Нарн и след това не успях да я пробудя месеци наред.

— Каква е цената?

— Ще премахнеш принудата от съзнанието на Лиан.

— Никога! Как да бъда сигурен, че ще ми се подчиняваш?

— Ако искаш, измъчвай мен, опустошавай земите ми, заплашвай хората ми. Но докато не го освободиш, не отстъпвам!

Нетърпението избиваше в погледа му.

— Така да бъде… Не е ли все едно? Той не ми е необходим, а имам твърде много грижи, за да се занимавам постоянно и с него. — Рулке махна с ръка. — Готово.

— Поддържам връзка с Лиан. Според мен ти не направи нищо.

— Хитруваш. Не усещам връзка.

— Защото не можеш — престраши се да налучка Каран. — Сега не си в Нощната пустош. Хайде!

Рулке се бореше с нежеланието си. Колко омразно му беше някой да надделява над него! Не биваше обаче гордостта да се превръща в пречка по пътя към върховната цел. Очите му помътняха, зашепна беззвучно, после се взря в нея. Всичко се разклати пред погледа й, но тя се съсредоточи упорито в пазарлъка.

— Готово — повтори Рулке.

— Не съм удовлетворена. Направи го пак.

Рулке се ухили.

— Щом сме към края на уговорките си и аз ще назова своята цена. Разкрий ми коя си ти.

Напипа единствената тайна, която тя не бе готова да издаде дори заради Лиан. Ако познаваше същността й, щеше да превърне и това в оръжие срещу нея. Струваше ли си да пожертва тайната си заради Лиан? Тя обърна гръб на Рулке и стисна юмруци.

— Е? — подкани я той кротко. — Няма да ти сторя зло.

Каран прехапа устните си. Кой беше достоен за такава всеотдайност? Може би все пак Лиан?

— Аз съм трикръвна — прошепна тя. — Сред прадедите ми има фейлем. Третото ми име е Мелуселда.

Реакцията му я смая. Рулке я прегърна силно.

— Толкова съжалявам… Наистина!

Пусна я и тя не пожела да попита какво е искал да каже. Той извърши трети път заклинанието за освобождаване и Каран почувства, че не е пропуснал нищо. Не надничаше в съзнанието на Лиан, но по връзката до нея стигна огромното му облекчение след мъченията, проточили се половин година.

— Как е?

— Сега съм доволна.

Той се усмихна и сякаш също си отдъхна.

— Ще върнеш ли тук Лиан? — попита Каран.

— Ти искаш ли? По-лесно ли ще ти бъде да ми помагаш?

— Десетократно по-трудно.

— Знаех си. Ще се простиш с доброто му мнение за тебе, ако види какво вършиш. Значи той става напълно безполезен за мен.

— Чудесно.

За всеки случай тя прекъсна мисловната връзка.

Замисли се за предсказанието, което Рулке бе изрекъл в Катаза, и за отговора на Шанд.

— В пророчеството се говори за тебе и за трикръвната, нали? Шанд ни го напомни:

„Пречупете златния рог,

пожелайте да се стопи стъклото,

бойте се от трижди родения

и се пазете от трижди предадения.“

Рулке се разсмя от сърце.

— Прастара каронска гатанка, само че той я обърка. По-уместно щеше да е, ако я бе изрекъл пред Фейеламор, не пред мен. А аз не се боя от тебе. Заеми се с работата си — посочи той машината.

Тя почти бе забравила за неговото творение. Изведнъж се сети за още нещо, което я озадачаваше.

— Защо понасяш тази замръзнала развалина, щом имаш Шазмак?

— Преди Възбраната се прехвърляхме през портали към малкото места, където беше възможно да ги отваряме. А откакто я има, създаването им е несравнимо по-трудно. Аакимите са изградили защита срещу портали и в Шазмак, и в останалите си градове. Докато не я премахнем, не мога да преместя машината там. Освен това Каркарон е превъзходно място за моите цели. Вероятно най-подходящото в цял Сантенар. Безумният ти предтеча е бил прав. Тук част по част превърнах в реалност онова, което измислих в Нощната пустош. Там машината не можеше да съществува. Ти пък си онази с дарбата на усета, която ще открие Пътя между световете и ще го насочи към моята цел.

— Нима искаш да се пренесеш между световете?

— Да, това искам. И ти ще намериш Пътя за мен. Ще те възвелича. Никой досега не е посмял да каже, че пренебрегвам верните си служители, както и да съм постъпвал с враговете си. Остави в миналото дребните си обвързаности и мечти и ме последвай.

— Но защо избра мен?

— Защото съм долавял, че си трикръвна, без да знам. Всеки трикръвен е като рядък скъпоценен камък, но ти си още по-необикновена. Владееш мисловната връзка! И имаш усета. Само ти ще откриеш Пътя. А иронията на съдбата е още по-силна подбуда за мен.

— Каква ирония?

— Ти си въплътеният образ на Елиенор, но ще ми поднесеш отново цялата вселена.

Очите му сияеха и за миг Каран се увлече по безграничните му мечти. Признава пред себе си, че всъщност иска да опознае дарбите си на трикръвна, каквито и да бяха те, още откакто Тенсор й бе признал истината. Вдигна глава и страшните очи на карона приковаха погледа й. Тя потръпна отново.

— Ще го направя. Покажи ми машината и ми обясни как действа.