Йън Ървайн
Тъмна е луната (46)

46.
Сказанието

Рулке се втурна надолу по стъпалата, за да свика своите гашади. Лиан се поддаде на безпокойството. Дали бе увеличил шансовете си, или ги бе пропилял? Беше се убедил, че и Рулке има своя представа за чест и достойнство, но щеше ли да се придържа към нея сега? Спомни си думите на Каран, че уелмите във всичко се подчиняват на господаря си. Дали това важеше за тях и след като си бяха върнали същността на гашади?

Какво ли си мислеше Каран зад каменната стена? Той беше длъжен да победи в това състезание…

 

 

Съдниците седнаха на табуретки, още една дузина гашади се наредиха зад тях. Приличаха си по мършавите лица, само набитият кръглолик Джарк-ун не беше като другите. Всички мълчаха. Рулке се бе преоблякъл в панталон и риза от индиговосиня коприна, носеше яркочервен пояс и широка пелерина в същия цвят. Извисяваше се величествено.

— Моето сказание не е от Сантенар — започна той. — То е от далечното минало, когато бях млад, от времето, когато се пренесохме на Аакан. Някога имахме свой свят, но го загубихме, прогониха ни в пустотата. Известно ли ти е нещо за пустотата, летописецо?

— По-малко, отколкото бих искал да знам — промърмори Лиан.

— Тя е сбъднат кошмар на жестокостта. Обитават я милион видове твари и всеки се стреми да оцелее за сметка на останалите, променя се неспирно в неистов стремеж да съхрани своя вид. Има и надарени с разум същества, и обикновени зверове. Могъществото на кароните ти е познато, летописецо, но ние се оказахме негодни да се приспособим към пустотата. Измирахме в нея, докато от милионите не останаха жалки стотици. Едва не изчезнахме! Настървихме се да завоюваме, да поваляме врага с първия удар. Никаква податливост, никаква доверчивост.

Ще научите как си намерихме друг свят и как го завоювахме. Дебнехме шанса за спасение и изведнъж се отвори път към непозната планета. Някой надничаше към вселената и неговата любознателност остави следа.

Лиан си спомни как Тенсор бе проклел в Сухото море името на своя сънародник Зеспър.

— Впуснахме се по тази нишка и открихме… Аакан. Знаехме, че втора възможност няма да получим. Аакан! — въздъхна Рулке с присъщата си хищна чувственост. — Мрачен, но плодовит, изкусителен свят. Как го желаехме!

В пустотата се бяхме отказали от предишното си име. Нарекохме се карони, за да не забравяме мразовития къс скала, на който се бяхме приютили за малко. За да не забравяме как доближихме до ръба на гибелта и към какво се стремим.

Като един се хвърлихме през пустотата. Пронизвахме нереални измерения. Гмурнах се в черен въртоп и той ме изхвърли в гъст като катран ефир, който изгаряше, задавяше и заслепяваше.

Разтърках си очите и бях възнаграден с ширналия се пред мен Аакан. Нашият, моят Аакан. Аакимите бяха единственото препятствие пред завоеванието ни.

Преди да се надигна, малкото слънце вече галеше небето, листата над мен сякаш се окървавиха. Всичко наоколо беше закръглено в меки извивки. В душата ми напираше такава похот, можех да обладая дори дърво или камък.

Споменът за младежкото настървение да покорява освети лицето му като пламък. Лиан размърда рамене неловко. Уелмите наглед оставаха безстрастни.

А Каран, скрита зад стената, усети кожата по ръцете й да настръхва. Откога не се бяха любили с Лиан? Толкова месеци…

— Надеждата за победа не беше голяма. Бяхме малцина, трябваше да ги изненадаме, да ги прекършим с необуздано насилие. Изведнъж се смразих — къде бяха останалите карони? Ако не се бяхме пренесли през пустотата всички заедно…

Изскочих от блатото и хукнах в хладното утро. Стъпихме на Аакан голи и без оръжие. За какво ли ни бяха дрехи? Оръжие обаче бяхме длъжни да си намерим, защото този свят изобилстваше от обитатели.

Пред мен се проточваше дълъг затревен склон, а най-отгоре се издигаше постройка, вероятно жилище, защото не беше особено голяма. Куполи, преливащи се един в друг. Прокраднах се натам, без да вдигна повече шум от струйка дим в небето.

Не беше заключено. Чудесно, значи нямаха от какво да се боят. Но в коридора висяха оръжия. Трябваше да ги грабна и да избягам, но надделя любопитството, исках да науча повече за тази раса. Зрението ми се нагоди към сумрака вътре. В единия край имаше множество стаички като кошер. Фучах из тях и носех смърт на мъже, жени и деца. — В очите му се разгоря сияние, от което Лиан се извърна. — Защо го направих ли? Сега не бих постъпил така. Не бих посегнал на невинни. Помня обаче онова чувство — жаждата да убивам, неотделима от другата похот, пробудила се у мен след безкрайните опасности на пустотата. Аакимите бяха горд народ, но несвикнал със смъртта.

След минута тази част от къщата заприлича на касапница. Едва тогава спрях задъхан и се взрях в жертвите си. Силни същества, надарени с хубост, която не повяхва с годините и дори смъртта не я заличава веднага.

Обиколих постройката, минах край място, където се въртеше огън между стъклени стени. Имаше прекрасни килими на пода, скулптури от метал и камък, релефи и картини. В тази къща имаше повече красота, отколкото на цялото онова опърлено парче скала, където се бяхме сврели преди това. Казах си, че дотук всичко е минало лесно и Аакан ще бъде наш.

Преходът в пустотата ме бе изтощил или пък трудно понасях по-гъстия въздух в този свят. Тежеше ми умората, прегладнявах. Но бях направил голяма грешка — една бе останала жива. А може и да е влязла след мен. Не знам. Изведнъж се появи отсреща, в откритата част на къщата. Дребничка и прелестна, колкото и да разкривяваше скръбта лицето й. Каран прилича на нея — обърна се Рулке към Лиан. — Дори по цвета на косата. Нейната мъка ме трогна, макар че аз я бях причинил. Елиенор…

С ъгълчето на окото Лиан забеляза как Идлис се понадигна от табуретката с отворена уста.

— Държеше в ръка метален лист — едно от техните огледала, както научих по-късно — и говореше забързано. Нима се свързваше с други техни общности? Излагах цялата си раса на риск. Непознатата трябваше да умре. Нахвърлих се и я съборих, но тя беше невероятно пъргава, а зад гърба си държеше нож с дълго, широко, извито в края острие. В мига, когато я ударих, тя заби ножа и дръпна с все сила, разпори целите ми гърди. Острието се заклещи в ребрата ми, а тя се метна встрани и избяга.

Не се съмнявах, че ме е погубила. Въздухът свиреше в срязания ми бял дроб. Залитнах и се стоварих на една скамейка. Раната гореше като полята с киселина. Лежах и гледах как кръвта ми очертава фигурки по белия под.

Припаднах, но се сепнах незабавно. Не знам колко дълго съм останал така. Под мен се бе събрала много скръб. Не мога да ви опиша какво преживях. Врагът беше предупреден. Бях прахосал толкова време, за да утоля жаждата си за смърт. Кароните бяха обречени заради моята глупост, заради моята похот! Как двеста биха могли да надделеят над цял милион?

Завладя ме най-непоносимият ужас — в този ден кароните щяха завинаги да изчезнат от вселената. Но ние никога не се предаваме. Докато у мен мъждукаше и искрица живот, щях да изпълнявам дълга си. Трябваше да помогна на другите. Щяхме да съхраним своята раса само ако повечето от нас оцелееха. Аз обаче бях лишил всички ни от предимството на изненадата.

Изтръгнах ножа и шурна кръв. Макар че щях да падна в несвяст, разтворих краищата на раната, за да видя колко съм пострадал. Гледката беше ужасна. Вътре имаше парчета от ребра, толкова остър и тежък беше ножът. Бръкнах, и ги извадих. Отдолу съзирах отпуснатите розови останки от дроба.

Рулке се разгърди с рязко движение. Дебел грозен белег тръгваше от гърдите му, минаваше през подмишницата и стигаше почти до гръбнака.

— Какво бяхме научили за аакимите и техния свят? Знаехме само, че най-важният им град, средището на властта им, се намира някъде наблизо. Насочихме се натам, доколкото ни позволяваха изменчивата пустота и оскъдните сведения, с които разполагахме. Нещо обаче ме бе отдалечило от моите сънародници. Може би склонността ми да се бия сам? Смътно долавях, че другите карони са в опасност. Срещу тях се събираха сили, готови да ги смажат. Не можех да допусна това — страданието беше по-силно от болката в раната.

Нашият замисъл бе да превземем техния град и да пленим водачите им, но аз го провалих. Рекох си, че трябва да постъпвам така, сякаш съм единствената надежда за моята раса. Нищо не биваше да ме спре. Нищо!

Първо се заех с раната. Нямаше какво да направя за срязания си бял дроб, надявах се времето да го излекува. Исках да зашия раната и да спра кървенето. Нямах под ръка игла и конец, но нали неволята учи? В голямото помещение имаше някаква скулптура от фини като паяжина златни нишки. Разкъсах ги и усуках по-дебела тел от тях. Надупчих кожата си с остро парче метал и заших ръбовете. Стегнах раната с ивици плат, докато кръвта престана да се процежда.

Сред мъртъвците имаше и такива, които можеха да се мерят с мен по телосложение. Взех широка роба и ботуши, вързах на крака си ножа, с който жената ме прободе. Не се обремених с други оръжия, защото нямаше да имам сили да ги нося.

Излязох на хълма и се огледах. Ех, да бях направил първо това! Под мен беше техният най-голям град, макар и не многолюден като вонящите клоаки, в които се скупчват хората на Сантенар. Все пак в него живееха хиляди аакими. На възвишението в града имаше открита площадка с пет страни, а зад нея — голямо здание. Не бях виждал място с такава странна, изтънчена красота. Но и вие на Сантенар вече познавате дарбите им на строители.

Кароните имат зорки очи. Докато се спусках по склона, забелязах сражения тук-там. Значи ни бяха разпръснали на отделни групички, всяка обкръжена от многократно превъзхождащ враг. Аакимите бяха предупредени навреме. Избиваха ни. Ами ако посичаха и пленниците? Прогоних непоносимата мисъл от главата си.

Спуснах се по хълма колкото се може по-бързо, без да привлека вниманието към себе си. На външност не се различавам много от ааким, макар и да съм по-едър, пък и носех роба и ботуши, направени от тях. Никой не се загледа в мен дори по улиците на града. И през цялото време до мен достигаха предсмъртните стонове на мои сънародници. Макар че нямаха врагове, жителите на този свят не тънеха в безгрижие. След тревожния сигнал се бяха стекли към предварително уговорени места, а повечето от нас бяха още голи и невъоръжени.

Често в този ден долавях последния вик на някой приятел и сякаш частица от мен се губеше с всеки убит карон. Най-сетне стигнах центъра на града. Крачех и усещах бълбукането на кървавата пяна в гърдите си. Струваше ми се, че се давя бавно. Колкото и да се напрягах, не можех да вдишам достатъчно въздух.

Всичко наоколо почервеняваше пред очите ми, виждах хората като ивици и линии. Поседнах, но другите карони загиваха един по един. Не биваше да почивам. Насилих се и направих крачка, после и втора. Във всяка се събираше целият ми свят, миналото и бъдещето ми.

Само по себе си ходенето беше изтезание, но да продължавам напред, без да изглеждам като опулен безумец, като кукла с откъснати конци, беше неимоверно тежко. Но аз вървях плавно и разтривах бузите си, за да не побеляват.

Чух яростни гласове пред себе си. Опълчението на аакимите бе притиснало натясно оцелелите си противници. Ако се канеха да изколят сънародниците ми, щях да умра заедно с тях. Няма по-страшна скръб от тази да си последният от своята раса. Аакимите обаче се придържаха към правила… или ритуали, ако щете. Предстоеше съд. Поне това успях да схвана, макар и да не разбирах речта им. По двама стражници поведоха всеки пленник към огромната зала. Последвах ги.

Там у мен угасна и последната искрица надежда. Събраха се над хиляда аакими, още няколко хиляди се тълпяха отвън. А ние бяхме останали едва стотина. В цялата вселена имаше само някакви си сто карона! Умората и болката се вкопчиха в мен безжалостно. Притиснах се до стената в сенчеста ниша и въздухът засвири в гърдите ми. Ако в залата нямаше и аакими в подобно състояние, щяха да ме разобличат веднага.

Още дълго не се случи нищо, после гневната гълчава в залата стихна. Над главите на тълпата зърнах мъж и жена, които излязоха на подиума зад пленниците. Нямаха свита, но се появиха тържествено. Разбрах каква почит изпитва към тях множеството. И двамата бяха възрастни, но имаха царствени движения. Никой не смееше да гъкне в тяхно присъствие.

Заговори жената, после мъжът, накрая пак тя. Ненадейно си върнах надеждата. В преклонението на аакимите към тези двамата открих слабост и нов шанс за себе си. Не знаех как да се възползвам, но щях да оставя това на щастливата случайност.

Извеждаха сънародниците ми отпред един по един. Прочитаха им обвинение, излизаха свидетели. Мнозина от кароните отвръщаха дръзко, макар че техните думи не означаваха нищо за аакимите. Двамата на подиума разменяха по някое изречение, жената даваше знак с ръка и осъденият биваше преместен отсреща под стража. Пресметнах, че цялата церемония ще им отнеме към три часа. Дадох си два часа да успея.

Измъкнах се навън и заобиколих огромната постройка от метал и камък. Отзад към нея бяха долепени по-малки сгради. Чак когато направих опит да се покатеря на покрива, открих колко ме е изцедила раната.

Единствено волята ме тласкаше напред, подхранвана от първобитни подбуди, които само смъртта можеше да потисне. Когато стъпих върху покрива на по-ниското здание, сърцето ми биеше толкова лудешки, че очаквах да изскочи през раната. Тупнах по гръб и отново ми се стори, че светът е някак далечен и прозирен. Наблюдавах безразлично как свалям единия си ботуш и изтръсквам от него големи съсиреци. Не можех да проумея, че са били моя кръв, изтекла от тялото ми.

Изпълзях върху покрива на високата постройка, загубил всякаква представа за време. Все едно умът ми бе предал властта си на друго, скрито надълбоко, безсловесно, но непреклонно „аз“.

Превръщах се в машина, изпълнявах слепешком поредната задача и се заемах със следващата. Най-сетне бях над подиума, или поне така мислех. Плочите бяха излети от дебел метал и нямаше как дори да ги помръдна. Но в улеите между тях имаше олово. Него можех да издълбал с ножа.

Промъкнах се под покрива, пълзях по дебелите греди и накрая наистина спрях точно над подиума. Таванът на залата също се състоеше от метални плочи, образуващи сложни рисунки. Избутах една встрани с острието и надзърнах.

Осъждането беше към своя край. А аз трябваше да се преместя един-два разкрача, за да бъда над масата.

Внезапно болката се върна страховита и ми отне способността да мисля. Дори не знаех кой съм. Щом стихна, бях безсилен до пропълзя до избраното място. Ботушът ми отново се пълнеше с кръв. Осени ме вдъхновение и аз го смъкнах припряно. Излях кръвта на плочата, наклоних я и от тавана започнаха да падат червени капки върху масата, книжата и двамата предводители на аакимите.

Не надникнах, но мъртвешката тишина, последвана от шумотевица, ми подсказа каквото исках да знам. По-късно научих колко ги е потресла гледката — видели в кръвта прокоба за ужасна беда.

Имах минута-две да се опомня. Издърпах се там, където трябваше да застана, и изчовърках оловото, свързващо плочите.

Пак премерих на око скока — пет-шест разтега. Падането можеше да ме довърши. Не се съмнявах, че ще си потроша костите.

Пуснах се и полетях надолу като камък към средата на дългата маса. Тя се нацепи под тежестта ми, крачетата й се счупиха. Новата болка беше неописуема. Погледнах — от бедрото ми стърчаха назъбени парчета кост. Шевовете от златна тел на ребрата ми се бяха разкъсали и червени пръски оплискаха масата. Двамата възрастни аакими зяпаха втрещено човешката развалина, стоварила се пред очите им. Не успяха да шавнат, когато напрегнах волята си за последен път, приклещих ги с едната си ръка и поднесох острието към гърлата им.

Аакимите впиха погледи в нас и ми се струваше, че мъката им е още по-непоносима от моята. А аз се взирах в едно-единствено лице — червенокосата жена, която ме бе ранила сутринта. Очите й бяха хлътнали, бузите й белееха. Аз бях изтребил нейния род. Изхрачих кръв на пода и заговорих колкото на нея, толкова и на останалите:

— Хвърлете оръжията! Кароните дойдоха на Аакан и този свят е наш.

И да не ме разбраха, за моя неимоверна изненада те се подчиниха. После настъпи блажената забрава.

Рулке откъсна съзнанието си от миналото и се обърна към Лиан.

— Ето как стотина от нас завоюваха цял свят. Кароните оцеляха. Това е моето сказание и всяка дума в него е самата истина.