Метаданни
Данни
- Серия
- Взор през огледалото (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dark is the Moon, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Зарков, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Йън Ървайн. Тъмна е луната
ИК „Бард“, 2006
Американска, първо издание
Превод: Владимир Зарков, 2005
Редактор Боряна Даракчиева
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006
Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова
ISBN 954-585-676-9
История
- —Добавяне
- —Редакция от Мандор според хартиеното издание
- —Редакция от Мандор според хартиеното издание
45.
Каркарон
— Наистина не съм правила по-страшна тъпотия — призна си Каран, щом нагазиха в снега.
Лесно прочете безмълвното потвърждение в очите му. Най-неочаквано бяха върнали близостта си. Лиан пъхна ръката си при нейната в подплатения джоб. Три часът през нощта. Небето беше закрито от ниски облаци както през целия месец.
Поеха по пътеката, излизаща нагоре от долината. Кучетата се разлаяха, но Каран им изшътка да млъкнат. Имаше малко нов рехав сняг, а под него — твърда кора от топенето преди няколко дни. Пътеката завиваше по северния рид и там вятърът бе издухал всичко, двамата можеха да стъпват по-уверено. Дори в тъмнината Каран знаеше накъде да вървят. Колко пъти се бяха качвали и слизали по тази пътека в неуморните усилия да се спасят от гладна смърт?
Докато се покатерят на билото, Лиан все залиташе. Каран беше склонна да се откаже, но как да го върне в дома си без съгласието му? Той изведнъж бе проявил желязна воля.
— Няма да се отделя от тебе и в живота, и в смъртта — спокойно изрече Лиан.
Поседя да си отдъхне и после тръгна по сравнително полегатия клон към подножието на канарите. След час обаче го налегна изтощението.
— Съжалявам, засега няма да продължа нататък. Позволяваш ли да поспя?
— Разбира се! — Тя избърса няколко снежинки от носа му. — Исках само да се отдалечим от къщата. Никой не знае, че сме тръгнали, а Рейчис няма да се тревожи излишно. Нали затова му оставих бележка?
Свряха се на завет до голям отломък, застлаха платнище и се напъхаха в единия спален чувал, а с другия се завиха. Стоплиха се бързо, Каран поднесе манерката със супата към устните му. Щом преглътна за последен път, той заспа.
Каран прехвърляше страховете в главата си, докато зората не откри пред погледа й малко поле с валчести камъни, а зад тях купчина натрошени скали стърчеше висока колкото храм. Кръглоока сова мигаше насреща й от хралупа на близко дърво.
Тя събуди Лиан.
— Време е да продължаваме, ако можеш да вървиш.
Краткият сън бе направил чудеса с него. Преди зимното слънце да изпълзи високо в небето, те се добраха до подножието на зъберите и започнаха изкачването. Пъплеха мудно, но отначало дори снегът не ги затрудняваше, защото аакимите бяха изсекли още стъпала.
— Написа ли на Рейчис къде отиваме? — промърмори Лиан.
Схванатият крак пак го подвеждаше. Взираше се със страх в последната, най-стръмна и тясна част от пътеката. Далеч под тях от комините на Готрайм се виеше пушек.
— Как да му напиша?! Пък и никога няма да му мине през ума накъде сме се отправили. Не споменах, че е важно, затова вероятно няма да каже нищо на Талия, ако тя не попита. Талия се скара с Мендарк заради тебе, но научи ли новината, и двамата ще тръгнат подире ни. Да вървим.
Подкрепяше го, докато се катереха на пресекулки. Каран имаше предостатъчно време за съмнения дали начинанието им не е пълна безсмислица. Лиан отново бе блед като смъртник. На какво можеха да се надяват?
По средата на утрото най-после се добраха до високото плато. Пред тях на север и на юг, докъдето стигаха погледите им, се бе ширнала Готраймската гора. На запад дърветата покриваха склон, нацепен от дълбоки проломи. Много по-нататък се извисяваха побелелите планини. Двамата се озърнаха. Никой не ги следваше.
Тук започнаха да газят в дълбок мек сняг. Не бързаха. Никой не би изгарял от желание да се добере до Каркарон. Лиан спираше по-често за отдих, но до вечерта стигнаха края на гората.
Близо до склона имаше малко езеро, наречено „Черното“ заради тъмната вода. Обкръжено от високи дървета, то явно се пълнеше от горещ извор, защото още не бе замръзнало. На брега бе издигнат малък каменен павилион, толкова древен, че гранитът, от който бе изграден, се ронеше, макар металният покрив да изглеждаше здрав. Откъм езерото имаше доста порутен парапет. Каменни стъпала се спускаха към къс пристан. Някога бяха връзвали малка лодка за бронзовата халка. Каран и Лиан си накладоха огънче в павилиона и седнаха на стъпалата да хапнат препечен хляб. Остатъкът от супата ги засити.
— Като малка често идвах тук — промълви тя.
Лиан не отговори, главата му вече клюмаше. Тя му помогна да се вмъкне в спалния чувал. Не я свърташе, мястото й навяваше твърде много спомени. Облегна се на оцеляло парче от парапета. Равната вода приличаше на черно огледало, толкова неподвижно, че отраженията на звездите се виждаха съвсем ясно.
Звезди! Облаците, застояли се толкова дълго над долината, бяха изчезнали. Това не беше ли знамение? За кого? Каран седна в края на пристана и провеси крака над водата. Замисли се колко ли добре е опознал Рулке душата на Лиан. Все пак бяха заедно в Нощната пустош само броени дни. Дали той долавяше колко близо са до него? Знаеше ли, че идват? Нямаше защо да гадае, към средата на нощта щеше да се увери. Тогава Рулке навестяваше мислите му. Но пък тя щеше да е там с отварата от маково семе.
Намерената карта с чертежа бе потвърдила онова, което тя вече знаеше от баща си. В Каркарон имаше таен вход. Колкото и безразсъдно да постъпваше, рискуваше само собствения си живот и не вярваше, че ще навреди на другиго… освен на Лиан. Предпочете да не мисли за това, залиса се в горските звуци и покоя на езерото. За последен път бе идвала тук дванадесетгодишна, на път за Шазмак. А преди това на осмия си рожден ден, последните щастливи мигове от детството й. Само два дни по-късно убиха баща и и зарязаха трупа му в снега. Безсмислено глупаво зверство, защото той не бе носил много пари у себе си. Но тя го загуби завинаги.
Каран потрепери и побърза да се стопли в спалния чувал.
Сутринта Лиан се събуди пръв. И в гората, и над езерото се сгъстяваше мъгла. Слънцето се показваше бледо над дърветата. Каран спеше непробудно, обвила ръце около него. А огънят още тлееше и пресеклива струйка дим се смесваше с мъглата. Лиан стисна рамото й.
— Каран…
Тя отвори очи веднага.
— Какво има?
— Огънят още тлее.
— Да, нехайство си е — промърмори тя недоволно. — Да се чудиш колко лесно си губя навиците за оцеляване. Преди година това щеше да е немислимо. Но не ми се вярва някой да го е видял. Пушекът се разнася, преди да се покаже над гората. Все пак да тръгваме. Сложи вода да кипне, моля те, и ми дай още пет минутки.
С тяхното тътрене имаха нужда от почти цял ден, за да стигнат от Черното езеро до Каркарон. След гората се отклониха от пътеката към Шазмак и поеха по толкова стръмен гол рид, че отначало лазеха по заледените скали, шибани от неспирния вятър.
Въпреки умората и слабостта Лиан не се предаваше. Каран току се оглеждаше дали някой не ги е последвал. Всъщност тайничко се надяваше нещо да им попречи да се доберат до целта. Никой обаче не се показваше и когато запълзяха към още по-трудното за катерене било, където стърчеше мразовитият символ на лудостта — Каркарон.
От двете страни на пътеката зееха дълбоки урви, пълни с паднали камънаци.
— Не мога да се сетя за по-нелепо място, където някой да си построи крепост — сподели Лиан. — Защо не е издигнал кулата някъде из платото?
— Защото тук било най-хубавото място да се занимава с Тайното изкуство. Нищо друго нямало значение за него.
— Но колко му е струвало?!
— Това не го е интересувало.
Продължиха да се влачат нагоре.
— Каран… — изхриптя Лиан няколко часа по-късно.
— Какво?
— Нали помниш как се плашех до полуда от високото?
Тя само стисна ръката му.
— Вече не се плаша, а направо умирам от страх.
Двамата се разсмяха.
— Голям напредък. Да си починем ли?
— След малко.
В късния следобед се добраха до издатина в билото.
— Оттук нагоре пътеката се вижда от Каркарон — промърмори тя. — Няма как да продължим, преди да се стъмни.
Лицето на Лиан беше бледо и изпито. Не можеше да откъсне очи от нея, зажаднял за доверие и привързаност.
Когато си отдъхна, той пропълзя до края на издатината в рида. Видя пред себе си равно място, в което бе изсечен малък амфитеатър с каменни седалки. Тук нагънатите скални пластове бяха кървавочервени, лилави и черни, а кварцовите жили в тях напомняха за спукани капиляри в око.
Каркарон беше на един полет на стрела. Кулата беше още по-уродлива, отколкото си я представяше, с нейните неравни девет стени. Стърчеше в долния край на издълбан в скалата полегат склон. Заобикаляше я продължаваща нагоре стена, която се спускаше обратно от другата страна.
Зидовете на Каркарон бяха изградени от стъписващ виолетово-сив лъскав камък. От стените стърчаха пръти и куки, неправилни кълба и блещукащи шипове, разпределени според незнаен замисъл. Вятърът фучеше и виеше между тях. Най-отгоре имаше островръх бронзов купол, между чиито арки бяха наредени зелени каменни плочи. Очертанията на кулата и стената се набиваха на очи с необичайните си извивки. В тях не личеше никакъв стремеж към съразмерност и красота.
Лиан се смъкна при Каран.
— Сега вярвам, че е бил безнадеждно луд.
— Вярно е. Родът отказал да му помага. Не дължим преданост на безумци, поне така смятаме в Банадор.
— Но как е успял да я построи?
— Довел зидари, дърводелци и работници от равнините. Разходите били неимоверни. Мнозина от строителите загинали. След смъртта на Басунез родът ни бил разорен. Пет поколения след него плащали дълговете му. И до днес си оставаме бедни, въпреки земите, които притежаваме.
— Не можеш ли да продадеш малко земя?
Но погледа й разбра, че го смята за по-побъркан и от Басунез.
— Да продам земя?…
Лиан припряно заговори за друго.
— Но защо точно тук?! Достатъчно е било да го обсади малък отряд, за да го умори от глад.
— Нали ти обясних, че разсъдъкът нямал място в начинанието му? Басунез се смятал за книжник, стремял се да вникне най-вече в делата на кароните. С остаряването му този интерес се превърнал в мания. Той вярвал, че могъществото на кароните се дължи на тайните им знания и смятал, че ако ги разкрие, ще им бъде равен. Бил убеден също и че тук-там има средоточия на сила, където реалността не е същата, а Тайното изкуство дава най-много на вещите в него.
— Като разломът под Катаза… — промълви Лиан. Каран беше равнодушна към такива подробности.
— Не знам дали се е заблуждавал, но той решил, че е намерил такова средоточие на сила точно тук. Построил Каркарон, за да я използва. Наистина има нещо в това място, долавям го при всяко идване. Кожата ми сякаш хлътва навътре и се сбръчква, усещам и боцкане в главата. Не ми се е случвало другаде.
Вятърът носеше гъста виелица и свиреше между скалите. Каран и Лиан се надяваха, че това ще ги прикрие, докато се промъкват. Но засега стояха закътани и не мърдаха от убежището си. Лиан свали ръкавиците си, за да разтърка премръзналия си нос.
— Какво има в Каркарон?
— Кулата, складове, бараки и още дребни постройки. В западната страна под скалите е издълбана цистерна за вода. Можехме да я отровим, ако имахме с какво… и ако бяхме склони да прибегнем до подобна мерзост. И врата, разбира се, през която се влиза от двора. Само това помня.
Лиан беше ужасно напрегнат, страхът му напомняше колко е безпомощен. Безумният им поход му се стори направо нелеп. Разтърси го внезапна болка, която бързо стихна. Кратко напомняне, което прогони всякакви съмнения относно начинанието им. Не можеше да има нищо по-лошо от мъката, която Рулке му причиняваше.
Каран също забрави колебанията си. Прегърна го силно, докато му мине.
— Глътни от това — подаде му шишенце, — но съвсем малко, иначе ще ти се доспи.
— Какво има вътре? — недоверчиво попита Лиан.
— Отвара от маково семе.
— Прибери го! Ще имам нужда от цялата си проницателност. Е, как ще влезем?
— В този край не забравяме да си осигурим таен изход. Има такъв и в Готрайм. Не знам дали Рулке го е намерил. По чертежа личи, че Басунез е бил голям хитрец. — Лиан изсумтя. — Не подценявай предимствата на изненадата! Нека Рулке помисли, че не сме съвсем безобидни, без да съзре заплаха в нас. По-добре ще е, ако ни подцени.
— Щом казваш — сви рамене той. — Но когато стигнем до кулата, искам аз да вляза пръв.
Каран застина. Лиан обикновено си пазеше кожата. Колкото и да се заричаше, недоверието й отново се пробуди. Защо ще влиза пръв.
Той разбираше какво означава мълчанието й.
— Чуй ме! Нима може да ми навреди повече от това? Вляза ли в Каркарон, дори ще ми олекне, каквото и да ме сполети. Но защо да докопа толкова лесно и тебе?
— Имаш план, така ли?
— Ще правя това, в което съм най-способен. Ще му отправя предизвикателство, в което залогът ще си ти… ако не ми забраниш.
— Забранявам, и още как! Не съм кокал, за който да се боричкат псета.
— Въпреки това ще го сторя. Аз навлякох тази беда на двама ни с моята самонадеяност и неутолима жажда за знания.
— Наистина си самонадеян! И аз мога да твърдя още по-уверено, че причиних бедата, като те изоставих, или посредством онази мисловна връзка преди година, или пък със самото открадване на Огледалото. Забранявам ти, каквото и да стане.
— Каран, бъди искрена с мен. — Той улови студените й ръце и я придърпа към себе си. — Обещаваш ли?
— Да — отвърна тя, като се постара да не мисли за някои тъмни кътчета в душата си, които винаги щяха да си бъдат само нейни.
— Ако влезеш вътре да се срещнеш с него… имаш ли поне някакъв зачатък на идея как да излезеш?
— Забрави ли, че му се изплъзнах веднъж?
— Това не е отговор. Той няма да те подцени повторно. Чакам.
Тя наведе глава и искриците в очите й от залязващото слънце угаснаха. Не бе свикнала да вижда Лиан такъв, но тъкмо затова го обичаше още по-силно. Притисна се към него.
— Нищо не съм измислила. Нищичко. Нямам и надежда.
— Но аз имам.
Думите му я жегнаха. Уж бе тръгнала към Каркарон да спасява него…
— Може ли да я споделиш с мен?
— Предпочитам да не знаеш, ако нещо не потръгне добре.
— Щом искаш. Тайният проход трябва да е там някъде…
Присви очи над картата, после погледът й зашари из околността, за да се ориентира в посоките сред сумрачните камънаци и снега. От билото стърчаха криви напречни ръбове.
— Тези издатини образуват същински лабиринт, но има само един начин да се провреш през него.
Успяха да открият началото на пътеката, преди да притъмнее напълно. Каран го държеше за ръката, докато стъпваха предпазливо по опасния наклон. В края на първия ръб започваше втори, малко по-надолу, стигнаха и до третия. Оттук Каркарон не се виждаше. Гънките в склона приличаха на замръзнали вълни. Каран поспря при стърчащ камък, подобен на сплескан морски фар, и след това тръгна по-уверено.
— Има тунел, чийто вход няма да откриеш, ако минеш встрани от него.
Озоваха се пред плосък отломък. След изтощително бутане и дърпане той се завъртя и зейна процеп, в който едва се напъхаха странично. Щом влязоха навътре, Каран извади малкия си светлик.
Спуснаха се по проход, осеян с нападали от тавана парчета. Нататък имаше нисък тунел, в който и на Каран се наложи да лази. Минаваше на зигзаг из вътрешността на рида. Неведнъж се катереха по стръмни шахти. Накрая попаднаха на дъното на най-голямата и дълбоката от тях, на чиято стена бе закрепена стълба.
— Сега сме под Каркарон — прецени Каран. — Внимавай. Всеки шум ще се разнесе чак до горе.
Изкачиха се до място, където в грубо изсечената скала имаше врата с противотежести. Механизмът бе клеясал, но я избутаха, колкото да се промушат.
— Ако са открили тунела… — прошепна Каран.
И без това нищо не можеха да направят. Продължиха по стъпала от дебели каменни късове, заклещени в кухина между вътрешната и външната стена на кулата. Спряха пред втора врата с противотежести. Бутаха я няколко минути, но не помръдваше. Накрая Каран забеляза двете задържащи я скоби. Не я отвориха веднага, защото Лиан нямаше никакви сили.
— Много ме тормози кракът — смънка той.
Тя разтри схванатите мускули. Хапнаха малко хляб и плодове.
— Толкова съм уморен… — смутолеви той и главата му клюмна. Каран го остави да дремне в прегръдката й. Тя пак не мигна от страх. Предчувствието й подсказваше, че тази авантюра няма да завърши добре.
След по-малко от час Лиан се стресна и се събуди. Гледаше измъчено.
— Каквото и да кажа или направя вътре — започна той, — обещай да не се отказваш от доверието си в мен. Няма да те предам.
— Ще ти вярвам.
„А ако ме предадеш, ще съжалиш, че си се родил“, продължи тя наум и го притисна към себе си за миг, после го побутна.
— Върви.
Не понасяше дългото сбогуване, макар да знаеше, че може и да не се видят повече. Той надигна предпазливо каменния люк и го затвори зад себе си. Каран го открехна съвсем леко, за да чува. Установи много предпазливо слабичка връзка със съзнанието на Лиан.
Той попадна в част от кулата, закрита от къса стена. Надникна над нея към просторна зала, заела поне половината от горния етаж. Осветяваха я глобуси по стените и тавана. Бе украсен с гоблени, някои изтъкани от най-фини метални нишки, гравюри върху черен метал и телени фигури със смайващо сложна изработка. Отсреща имаше работни маси, големи и малки машини и устройства. Вита каменна стълба се спускаше към долните нива. Колко ли пъти гашадите бяха изминали разстоянието до Шазмак и обратно, за да пренесат всичко това?
Не видя никого. Надникна иззад ъгъла и пред него, насред залата, изпъкна черно-синият силует на творението, създадено от метал, непривично и с цветовете, и с очертанията си. Същата машина, чийто невеществен образ бе разглеждал в Нощната пустош. Тази обаче беше истинска. Ако Рулке бе готов да я задейства, ето още една причина да приеме предложението му.
Чувстваше как го привлича. Творението висеше, без да докосва пода. Не устоя на желанието да го докосне и му се стори, че е масивно като планина, защото дори не трепна от плахото плъзгане на дланта му по твърдите извивки. Самият Лиан обаче се разтрепери и в главата му сякаш избухнаха фоейерверки. За миг забрави защо бе дошъл. Отдръпна ръката си и творението отново не беше нищо повече от странно оформен метал.
Изведнъж отдолу се разнесе врява. Зърна през прозореца ярката дъга на осветителна ракета. Какво ли ставаше? Отиде да погледне към двора. Тъкмо сиянието започна да гасне, когато той забеляза висока фигура да притичва край стената. Зачуди се дали не е Талия. Още една ракета огря небето. Значи ги бяха проследили от Готрайм.
Е, и тези няколко минути суматоха долу му бяха от полза, за да се овладее. Приклекна до стената, дишаше дълбоко и си наложи желаното състояние на духа — увереност, подобаваща за ненадминатия разказвач на своята епоха, обгърната от нрава, необходим за успеха. Дързост, стигаща до безразсъдство. И способност да убеждава.
Чу стъпки и напрегна волята си. Това беше, по-готов нямаше да стане.
Рулке се качваше бавно с усмивка на уста. Във всяко негово движение се спотайваше заплаха. Учудването му, че вижда Лиан, отмина светкавично. Нито спря, нито лицето му издаде нещо. А Лиан си спомни всичките му обещания, дадени в Нощната пустош. Най-съкровените знания за света. Каква съблазън…
— О, ти дойде накрая! Хитро ни отвлякохте вниманието. Талия е достойна помощничка на Мендарк. Може би накрая ще го надмине, щом успя да те доведе незабелязано пред прага ми.
Лиан също се бе научил да не показва емоциите си. Не реагира на думите му.
— Значи си довел и нея! Тъкмо навреме! Сутринта гашадите щяха да разпердушинят Готрайм, за да я измъкнат оттам.
Лиан пристъпи напред, навлякъл преструвката като втора кожа. Нагъл. Непоколебим.
— Не я доведох — натърти той и с пресметната небрежност се облегна на парапета до стъпалата.
Алените очи на Рулке се присвиха и с нехайно движение той протегна напред свит юмрук. Болка се разгоря в главата на Лиан, но след всичко преживяно, той не се поддаде. Беше се научил да я търпи. Разтревожи се обаче, че Каран ще я усети и ще изскочи от скривалището си. И той махна с ръка в недвусмислен жест: „Я стига!“
Успя да събуди любопитството на Рулке и болката изчезна.
— У тебе е настъпила някаква промяна за броени дни.
Лиан събра цялата си смелост и се постара да бъде още по-нахален.
— Имам предложение за теб.
Рулке прихна, искрено изумен.
— Или по-скоро облог — продължи Лиан. — Отправям ти предизвикателство.
— Аз не се пазаря. Бездруго ще ми я предадеш.
— Нищо няма да получиш от мен даром! Не съм чак такъв глупак, че да ти я доведа. Но бих могъл. Тя се е прехласнала по мен и ще направи каквото й кажа.
Говореше толкова убедително, че Каран се намръщи зад стената.
— Ти обаче няма да я намериш. Поне докато не стане твърде късно за тебе.
Лиан залагаше всичко на догадката, че Рулке иска веднага да добие власт над Каран, защото му е нужна за нещо, свързано с машината, а шансовете му са преходни. Но ако Рулке разполагаше с време…
— Мога да те довърша бързо със страдания, каквито никой не е изпитвал до този миг. Ще получа Каран, каквото и да стане.
— Знам на какво си способен. Всеизвестно е. Но и да ме погубиш, няма да я получиш. Каран си има хиляди скривалища из Банадор. Забрави ли, че твоите слуги неведнъж се проваляха в опитите да я хванат? Но аз обичам хазарта. Защо да не си бъдем взаимно полезни, а и да се позабавляваме? Бил си затворен цяло хилядолетие. Предлагам ти и малко разтуха. Притежаваш нещо, за което аз копнея. Най-изгодната сделка е онази, от която всички печелят.
— Най-добрата сделка е онази, от която аз получавам всичко, а тебе превръщам в покорен роб — неприветливо го поправи Рулке. — Но нека чуя какво предлагаш.
— Състезание на разказвачи! И двамата имаме своите способности. Победиш ли ме, ще ти я дам. Ако аз победя, знаеш какво искам — Тълкувателната плоча, за да чета каронските писмена. И ще премахнеш източника на мъченията, който заложи в главата ми.
— Наградите стават две. Не е ли прекалено за човек, който всъщност няма с какво да се пазари? Но ти ме развесели. Радвам се, че си тук. И все пак… Тълкувателната плоча е тайна, която няма да издам никому.
— Значи е още по-ценна за мен. Освен това ти вече ми я обеща. Сам каза, че тя принадлежи на миналото, а ти си бъдещето на Сантенар.
— Попадне ли в ръцете ти, няма връщане назад. А никой не знае какво може да му поднесе бъдещето. Така бих могъл да навредя неописуемо на своята раса. Впрочем… — Рулке се почеса по брадичката. — Но везните не са изравнени. Какво друго ще ми предложиш?
— И себе си, ако загубя.
— Везните дори не трепнаха! Ако загубиш, бездруго ще ми принадлежиш.
— Доброволният слуга е по-ценен от стотина роби.
— Прав си, но не съм склонен да издам тайната на нашата писменост в замяна на дребните ти услуги.
Лиан се канеше да направи и последното си предложение, най-доброто, но предпазливостта надделя. Досега Рулке бе определял насоката на пазарлъка. Не биваше да показва отчаянието си пред него. Лиан сви рамене.
— Мога и да почакам. Да разполагам с Тълкувателната плоча е най-силното ми желание, но мога и без нея. Що за облог е това, ако трябва да рискувам златен тел срещу меден грайнт?
— И аз мога да почакам още някое и друго хилядолетие. За никъде не съм се разбързал.
Впиха погледи един в друг. Можеше ли да чака Рулке? И би ли искал? Хилядолетието е цяла вечност, която или дава нерушимо търпение, или го отнема завинаги. А Лиан умееше да долавя настроението на своите слушатели. Увери се, че Рулке лъже. Явно не можеше да протака, защото изтървеше ли шанса си, щеше да чака твърде дълго да се появи друг.
— Ако се съмняваш в способностите си — подхвърли Лиан, — защо да не уговорим някакво предимство за тебе в състезанието?
— Не ми трябва предимство! — изръмжа Рулке. — Приемам предизвикателството. Чуй моите условия. Първо — съдници ще бъдат гашадите. Ще кажеш, че са мои слуги. Да, но никога не погазват своята чест. Ще бъдат справедливи. Избирам съдниците да бъдат трима. Доколкото знам, срещал си ги: Джарк-ун, Йеча и Идлис. Старши ще бъде Идлис, най-незначителният сред тях. Неговият глас ще се брои само ако другите двама не постигнат съгласие. Второ — ако победя, и тя, и ти ще ми принадлежите. Трето — ако загубя, имаш свободата си и всичко, което поискаш, дори Каран, макар че това ще ме изправи пред огромни затруднения. Ако обаче избереш Плочата, поставям условие да си платиш за тайната и цената с Каран от Банадор. Ето какво предлагам. Давам ти една минута да помислиш. Не приемеш ли, лично ще сляза в Банадор да я доведа. Поне толкова време имам.
Лиан прецени, че засега печели. Очите му за миг блеснаха тържествуващо и той припряно притвори клепачи. Започна да разсъждава на глас.
— Тя беше за мен утеха и забавление, привързах се към нея. Склонен съм да кажа, че искаш прекалено много.
— Не ме убеди, летописецо! Знам как жадуваш за знанията, които мога да ти дам. Ти сам отстъпи в Нощната пустош. Иначе нито ти, нито Каран щяхте да бъдете тук сега.
Лиан така се стъписа, че малко оставаше да издаде Каран. Дали Рулке знаеше, или само налучкваше?
— Тя не е тук — натърти той.
— Десет секунди! — озъби му се Рулке.
— Приемам условията! — избълва Лиан в последния миг, като се опитваше да изглежда уплашен. Рулке не се държеше според очакванията му. — Имам ли пари, лесно ще намеря други като нея, които да ме развличат. Никой не би могъл да ме укори, че не съм се опитал да я спася.
Каран трепна силно в скривалището. Не забравяше обещанието си, но Лиан прекаляваше…
— Заради Плочата бих ти дал и родната си майка. — Очите на Лиан вече проблясваха от неутолимата жажда. — Никой майстор-летописец не е получавал подобна награда. Ще създам собствена школа, пред която Чантед ще е като градинска барачка…
— Ти за глупак ли ме смяташ? — хладно го прекъсна Рулке.
С потока думи пресекна и увереността на Лиан. Той се почувства като уличено в беля момченце.
— Няма да ме залъжеш с това дърдорене — увери го Рулке. — Ако ти бях повярвал дори за миг, щях да те изпроводя оттук с ритници. Виждал съм ви заедно и не искам да ти слушам измишльотините, но признавам, че се преструваш добре. Може би все пак ще избера тебе, за да разкажеш Преданията на кароните. В състезанието ще си проличи имаш ли нужните достойнства. Да започваме!