Йън Ървайн
Тъмна е луната (38)

38.
Книгата

Мейгрейт стана, задоволи се с оскъдна закуска и тръгна срещу течението на реката в мъгливото утро. Размишляваше за изкуството и науката, даващи възможност за отваряне на портали. Тенсор бе създал своя с метал и камък — вещества, над които аакимите имаха пълна власт. Порталът на Фейеламор пък зависеше от естеството на природата наоколо — изворът, от който фейлемите черпеха силата си.

Те обаче не правеха машини и спазваха забраната над магическите творения. На Фейеламор бяха попречили и липсата на опит, и угризенията. Затова бе взела късче от портала на Тенсор, с който да задейства своя. Нали бе казала: „Подобните неща се привличат“?

Мейгрейт се покатери по въжената стълба и стъпи на площадката, но не намери парчето. Сведе поглед към реката и проумя защо връщането им се бе объркало така. Камъкът, средоточието на портала, бе паднал във водата, а неопитната Фейеламор бе прехвърлила и себе си, и нея към опорната точка, а не към самия портал. Мейгрейт подръпна въжетата, площадката се разклати под тежестта й. „Фейеламор поиска да е такава. Но на мен не ми допада.“

Зае се да преправи портала, но накрая осъзна, че всичко носи отпечатъка на нейната господарка. Сряза въжетата и площадката падна в реката, която я отнесе и заклещи в камъните из бързеите. Скоро обаче я изтръгна и повлече нанякъде.

В този момент дойде Фейеламор.

— Не успя да го задействаш, нали? — попита тя ехидно, както винаги, макар че едва се влачеше, превила рамене.

— Не е мой! Ще създам свой портал — разпалено отвърна Мейгрейт.

— Няма време! — кресна Фейеламор.

Мейгрейт я загърби и продължи срещу течението.

Броди цяла сутрин, без да знае точно какво търси, но беше уверена, че ще го разпознае веднага. Нататък урвата се стесняваше и накрая оставаше тясна ивица гора между тъмнеещите канари, нацапани в червено и жълто от ръждивата вода. Тя се промуши между два остри камъка и усети хладен повей по тила си. Тутакси изви глава наляво — имаше отвесен жлеб, подобие на пещера, което се бе образувало от разцепване на скалите. Процеждащата се между листата светлина хвърляше особени шарки по земята. Ето го подходящото място.

Тя долепи ухо до единия, богат на желязо, камък. Искаше да се настрои към строежа му, както към заоблено късче от речно дъно, което би използвала за светлик. Наистина нямаше време, затова не се зае да оформя камъните, но наученото й стигаше да се захване с работата.

Подбра грижливо камъче от реката, отчупи парчета от върха на едната скална игла и основата на другата, също и от входа на пещерата. Приседна и ги издялка грубовато като четири части на яйце. После ги заглади така, че да пасват идеално, като напяваше в тон с природната им същност. Това занимание й отне остатъка от деня и началото на следващия, но Мейгрейт се трудеше търпеливо, нагласяше, проверяваше, полираше и пак проверяваше.

Фейеламор я навестяваше от време на време, раздразнена от бавенето и все по-хаплива в думите си. Мейгрейт се преструваше, че не я чува. Накрая остави четирите части, свали сребърната рамка на един светлик и я проточи в нишка, която прокара около парчетата, затегна я и ги съедини здраво. Стопли каменното яйце в дланите си, докато си представяше четирите съставки на своя портал — речното русло, прорязано в скалата, тясната паст на пещерата, двете игли от наситен с желязо лимонит.

За миг яйцето се търкулна в шепите й, после засия като светлик. Мейгрейт протегна ръка между иглите и усети как и двете придърпват косата й. „Ще успея!“

Не каза на Фейеламор, че е готова. Не смяташе и че е нужно да изпробва някак портала. Застана между камъните, загледана към шумящата недалеч вода, и почувства как кухината трепти и диша като жива. Какъв покой… Стисна яйцето и залюля ръце между двете игли. Открай време вникваше лесно в структурата на скалите и знаеше, че може да вземе от тези каквото й е необходимо. Тук беше като в свой дом.

Краткият ден избледняваше, от реката се надигаха изпарения. Около ръцете й мъждукаха червено-черни проблясъци. Призова в съзнанието си най-важния за нея образ от Хависард — спалнята, където бе намерила писеца и късчето хартия със загадъчното име Аелиор. Премина през мисловните действия, които Фейеламор бе споделила с нея толкова неохотно, отварянето на портала и задържането му. Всичко беше отчетливо като релеф върху камък.

„Мога да мина през този портал!“ Съсредоточи съзнанието си върху представата за Хависард и се опита да задейства портала. Нищо. Бе стигнала само до отделните му съставки.

В какво ли бе сбъркала? Започна отначало. „Може би не влагам достатъчно усилия?“ Повтори целия процес, но отново без резултат. „Или пък се престаравам…“ Появи се Фейеламор и я изпепели с поглед.

— За кой ли път се проваляш!

След миг се скри в гората. Мейгрейт си позволи да потъне във видения.

„Тръгнах в грешната посока, както би постъпила Фейеламор, но за моя портал това е неподходящо, разбира се. Нуждая се от нещо, с което да проправя път оттук до Хависард.“ Малките й съкровища — писецът и парчето хартия, бяха в джоба й, увити грижливо. Извади писеца, завъртя го с върха нагоре и докосна камъка. Призова картината от покоите на Ялкара, където този предмет бе лежал векове. В тази стая нямаше много следи от Фейеламор, нямаше да се надигнат свързаните с нея страхове, за да потиснат способностите й.

Пак си припомни начина за овладяване на портала. Сви пръсти около яйцето и повтори всичко наум. Готово! Затвори очи и пред мисловния й взор изплува спалнята на Ялкара. Мейгрейт потисна мимолетната неувереност и се опита да отвори портал. Никакво замайване, никакво изместване на реалността, никакво усещане за движение. Образът гаснеше във въображението й.

„Какъв провал… А не знам за порталите нищо повече. Изобщо не било лесно. Защо ли се присмивах на Фейеламор?“

Чак тогава забеляза, че около нея е топло… и прашно. Кихна. Отвори очи и се озова в непрогледен мрак. „Хависард! Успях!“ Прехвърлянето протече толкова плавно, че тя дори не се препъна, стъпвайки на пода.

Мейгрейт прибра яйцето и писеца, потърси в джобовете си светлик. Видя с радост, че е напипала онзи, който харесваше най-много — оформен от цял къс червен гранат, само с един мъничък недостатък в кристала. Тъкмо там бе вкарала сребърна тел до сърцевината. Червено-кафявата светлина подхождаше на настроението й.

Завари спалнята на Ялкара така, как я бе оставила. Можеше да скита из Хависард и да го разглежда колкото си иска. Да де, докогато издържи без храна, защото не носеше нищо. Ако й скимнеше, — изобщо нямаше да се върне в долината. Фейеламор нямаше да я докопа тук.

Стените, килимът и мебелите в спалнята бяха оцветени в тъмни оттенъци и сиянието на светлика сякаш потъваше в тях. Тя извлече с допир по-ярка светлина от него, но въпреки това беше принудена да напряга очите си. Докосна кълбо над вратата и за нейна изненада то грейна в бяло-жълто. По прашния под личаха ясно по-малките следи на Фейеламор и нейните.

До края на деня (всъщност нямаше представа дали тук беше ден или нощ) тя обикаляше из коридорите и помещенията на Хависард. Намери множество любопитни неща, защото всичко се бе запазило така, както е било изоставено, до последната чаша и лъжица, легло и покривка, гоблен и домакински съд. Мейгрейт обаче се поддаде на смътно разочарование. Долавяше някаква липса. „Очаквах прекалено много от Хависард. Колкото и да ме привлича, пак си е прастаро място, пълно с вехти вещи. А празнотата е в самата мен!“

Тя се застави да избистри ума си и тръгна към библиотеката, за да потърси книгата. Там намери отпечатъци от по-големи ботуши в прахоляка и парченце от светлик. Нямаше други следи от Мендарк. Заседя се още половин ден и в библиотеката, просто прелистваше неразгадаемите за нея дневници и се унасяше в мечти. Тук-там попадаше на скицирани набързо сгради, развалини и пейзажи. Имаха твърде странен вид. Явно Аакан беше неприветлив свят с черните си цветя и постройките, които изглеждаха като поникнали от земята. Планините напомняха за разтрошени стъкла върху ограда. Все пак откри и особено очарование в този свят.

Радваше се на спокойните часове, но от време на време си спомняше и лицето на Фейеламор, когато се бе загледала в малката книга — маска на ужас. Само че книгата я нямаше. Изгуби и следите на Мендарк в онази част на Хависард, където не се бе натрупал прах.

Прегладняваше, а искаше да спази обещанието, дадено на Фейеламор. Когато реши да я зареже, ще й го каже в лицето. Време беше да се върне.

Установи с възторг, че и обратният преходи се отдаде почти без усилия. Сега беше доволна, че Фейеламор я подтикна към това постижение, както преди това бе отстъпила пред волята на Ванхе. Бе научила нещо съвсем ново, още по-ценно заради факта, че Фейеламор няма да го овладее никога. Поредната крачка по пътя към новия живот.

Изскочи от портала между каменните игли, въздухът изпращя и тя тупна на колене. В долината минаваше полунощ. Изведнъж усети колко е изтощена и се запъти към бивака. Съблече всички дрехи освен ризата и се пъхна в своята колиба. Умората победи глада и тя се унесе.

Малко по-късно Фейеламор приклекна на входа и се загледа в спящата Мейгрейт. Протегна ръка и я погали по челото, но веднага се дръпна. „Ех, Мейгрейт, привързана съм към тебе по-силно, отколкото можеш да повярваш. Аз съм си чудовище, това е самата истина, а с тебе се отнесох най-зле. Но дългът е над всичко.“

Фейеламор сведе глава и се отдалечи.

 

 

Събуди Мейгрейт призори, като я раздруса.

— Къде е книгата? — изсъска в ухото й.

Мейгрейт, изтръгната насила от сънищата, се дръпна и потърка ухото си.

— Не беше там.

— Уверена ли си? Навсякъде ли претърси?

Мейгрейт протегна ръка в сумрака и бутна назад господарката си.

— Огледах всяка педя в библиотеката — занарежда ядосано, измъквайки се от колибата. — Както изглежда, Мендарк е прибрал книгата.

— Мендарк! — Лицето на Фейеламор отново се сковаваше от ужас. — Имаше ли следи от него?

— Стъпки и парче от светлик, нищо повече.

Фейеламор се сгърчи и сподави писъка си. Мейгрейт неволно се почуди дали господарката й не полудява.

— Защо да има чак такова значение? С какво е толкова важна една прастара книга?

По лицето на Фейеламор се преливаха червени и бели вълни. Тя впиваше нокти в дланите си, но се напрягаше да вдишва дълбоко в опит да овладее паниката си.

— Има значение! — натърти тя дрезгаво.

— Защо? — упорстваше Мейгрейт. — Какво криеш? Какво е написано за фейлемите в тази книга?

— Как се осмеляваш да ме разпитваш?! — избухна господарката й.

— Знам, че криеш нещо от мен — не отстъпи Мейгрейт, решена да научи отговора на всяка цена. — Затова ли те прогониха? Каква е причината за отказа на другите фейлеми да те приемат и до ден-днешен?

Оказа се, че е прекалила с последния въпрос.

— Безполезна, негодна глупачка! — разкрещя се Фейеламор. — Как те презирам…

Разтрепери се, залитна настрани и за изумление на Мейгрейт лицето й се сви като хартиена топка в стиснат юмрук. Златистите очи изчезнаха в гънките, устата зейна и нададе страховит писклив хленч:

— Няма време, няма време!

Мейгрейт се изправи уплашена, а другата жена врещеше неспирно и лицето й заприлича на алена гъба. Не проумяваше тази ненадейна промяна у господарката си. Фейеламор открай време си беше образец за самообладание. Понечи да я хване за ръката, но един малък юмрук се заби точно в гърлото й. Мейгрейт остана без въздух, струваше й се, че е с премазан гръклян. Свлече се на колене в напразни напъни да вдиша.

Когато отвори очи, Фейеламор се клатушкаше като пияница между дърветата край брега. „Да, полудяла е.“ Тръгна тихомълком подире й.

Небето позеленя, после стана червено, а накрая потъмня. Гъсти ръждиви капки колкото дини се носеха из въздуха — илюзии, разхвърляни диво от изтерзаното съзнание на Фейеламор. Тя ту се скриваше, ту се показваше и по нея пълзяха ивици във всички цветове на дъгата. Мейгрейт знаеше, че има скрита в себе си силата да отхвърли заблудите на сетивата, като откаже да повярва в тях. Напрегна волята си и безредната шарения изчезна.

Но не можеше да си позволи отпускане. Сега пък стволовете на дърветата сякаш се издуваха и свиваха, все едно дишаха. Докато притичваше край огромно дърво, един от клоните му я халоса и тя отлетя назад по гръб.

Този път не се надигна веднага. Боляха я гърдите. Но както си лежеше със затворени очи, до ушите й стигна чудато скрибуцане, последвано от глух удар. Втори прозвуча по-наблизо.

Тя се ококори. Назъбеният край на един клон сякаш душеше във въздуха, облепен с пръст и листа. Отново изскърца и се заби в земята недалеч от нея, изскочи тутакси и пак започна да я търси.

„Ако е илюзия, по-майсторска не съм виждала.“ Остана неподвижна още миг, за да си поеме дъх, и клонът се метна над нея. „Но ако не е илюзия… Дали Фейеламор го прави?“ Клонът се стрелна надолу, Мейгрейт се търкулна встрани и усети как острият край разпори ризата й. Тя се надигна мигновено и хукна.

Ако бе изправена пред всеки друг, щеше да го порази с помощта на Тайното изкуство. И сега понечи да го използва, но не намираше никаква сила в ръцете си. Фейеламор се бе погрижила Мейгрейт да бъде безпомощна срещу нея.

И други клони замахваха, затова криволичеше и се навеждаше, докато накрая се озова на поляна при брега. Фейеламор се щураше край каменен ръб над водата, воят й бе накъсан до прегракнало пищене. Облещените й очи като че не съзираха Мейгрейт, която обаче усещаше боцкането на тревните стръкове по глезените си, а камъните напираха да смачкат пръстите на босите й крака.

Мейгрейт грабна дебел клон от земята. Същинска вихрушка от камъчета и клечки изригна във въздуха и заудря по беззащитната й плът. Заслонила с длан очите си, тя се втурна към оголените скали до реката.

Бурята секна, но камъните незабавно започнаха да се цепят и събират като великански раковини. Успя да издърпа крака си в последната секунда. Фейеламор се въртеше на ръба и щом Мейгрейт надзърнеше в очите й, пронизваше я тежък страх от обезумелия свят, в който всичко я мразеше и желаеше смъртта й.

Скалите се разклатиха и нещо се стовари върху едното й стъпало. Чу хрущенето на счупени кости. Не можеше да потисне болката, но куцукаше упорито напред. Щом Фейеламор се обърна с гръб, Мейгрейт я цапардоса по тила с тоягата си колкото сили имаше.

Без да прекъсва призрачните си вопли, другата жена се катурна от ръба и се стовари в реката с главата надолу. Звуците заглъхнаха и течението я завлече под повърхността. Илюзиите изчезнаха мигновено.

Погледът на Мейгрейт я проследи до бързеите, където Фейеламор се заклещи, но главата и гърдите й останаха във водата. Чувството за дълг се пробуди ненадейно. Фейеламор се давеше! А докато Мейгрейт не се откажеше от дадената дума лице в лице с нея, тя си оставаше нейна господарка.

Още първата крачка й показа колко лошо е счупването в ходилото. Фейеламор щеше да умре много преди Мейгрейт да се довлече при бързеите. Нямаше какво да стори освен да цамбурне в реката.

Ризата се вдигна и полепна по лицето й, тя размахваше ръце неумело и се стараеше главата й да е отгоре, докато течението я носеше. Скалите се изпречиха внезапно и тя се блъсна в тях близо до Фейеламор.

Пропълзя и я дръпна за краката, но водата я засмукваше мощно. Сподави болката, изправи се и извлече господарката си от реката.

Цялото й лице беше насинено, от устата и носа й се стичаха струйки. Мейгрейт я просна по лице на камъните и се канеше да я удари безмилостно по гърба, но Фейеламор издиша хъхрещо и се обърна.

— Доста се забави! — изломоти тя.

Дори да беше привидно стара и крехка, Фейеламор си оставаше несломима като самата земя.

— Това ти е за последен път! — озъби й се Мейгрейт.

Двете се затътриха заедно през притихналата гора към бивака.

 

 

Фейеламор нито й благодари, нито обясни нещо за пристъпа на лудост.

— Каква беда — повтаряше до втръсване, докато Мейгрейт се занимаваше с раните и натъртванията й. — Същинска катастрофа! Обречени сме!

На Мейгрейт й омръзна. Защо да се грижи усърдно за това същество, което макар и обзето от необуздан бяс, се бе опитало да я убие?

— Ами заври се в някоя дупка и умри! — изрева в лицето й. — Колкото по-скоро, толкова по-добре!

Взе паницата, парцалите и ивиците плат за превръзки и заподскача към колибата.

— Какво ти е на крака? — рязко попита Фейеламор с прегракналия глас, който издаваше пълното й изтощение.

— Ти го премаза с камък! — троснато отвърна Мейгрейт. — И се опита да ме довършиш.

По очите на Фейеламор личеше, че споменът за случилото се се пробужда у нея.

— Съжалявам! Седни. Ще ти помогна.

Мейгрейт едва понасяше докосването й, но се застави да търпи. Не можеше да намести костите сама, а по света рядко се срещаха лечители с уменията на Фейеламор. След нейната намеса счупените кости щяха да зараснат бързо.

Мейгрейт седеше на земята и дялкаше патерици от дълги клони, докато Фейеламор наместваше костите и обездвижваше ходилото с дървена рамка вместо гипс. Пипаше безкрайно предпазливо. Дори погледът й беше угрижен, но щом забеляза, че Мейгрейт се е вторачила в нея, веднага си върна привичното намусено изражение.

— Ще носиш това три седмици. После го махни, но внимавай с крака още две седмици. Никакви скокове! След това ще бъде съвсем здрав.

Мейгрейт се опита да ходи с патериците. Рамката й пречеше отвратително.

— Как се чувстваш? — попита господарката й. — Имаш ли сили?

— Зависи какво ще поискаш от мен.

— Да отправим нов зов към фейлемите. — Отчаянието пак се мярна в очите й, но с напрежение, от което тялото й се разтресе, тя успя да възвърне желязната си воля.

— Мисля, че ще издържа — реши Мейгрейт.

Възстановиха мисловната връзка помежду си.

„Халал? Еламай? Гетрен, отговорете ми!“

Смаяха се, че отговорът стигна до тях след миг.

„Фейеламор — долетя като въздишка мисълта, — няма ли край твоята наглост?“

„Еламай, нуждая се от вас!“

„Нуждаеш се от нас… Това е нещо ново. Но ти не си ни нужна. Отричаме се от тебе, Фейеламор! Твоите престъпления посрамиха всички ни.“

„Еламай — примоли се тя, — ние сме необходими на Талалейм. Трябва да намерим пътя към своя дом.“

„Знаем. — Другият глас се засилваше, а Фейеламор отпадаше. — Но няма да е твоят път. Махни се!“

Фейеламор потръпна и ноктите й оставиха червени дъги по дланите.

„Еламай, чуй ме! Случи се беда. Огромна беда!“

„Нима?“

„Поредната й хитрина“ — намеси се друг глас.

Мейгрейт предположи, че е Гетрен.

„Аз проникнах в Хависард.“

„Отворила си портал!“ — невярващо възкликна вторият глас.

„Бях принудена, защото вие отказахте да ме подкрепите.“

„Не дръзвай да обвиняваш нас за злодеянията си.“

„Изслушайте ме. В Хависард намерих една страшна книга, написана от Ялкара.“

Дълга пауза. Първият глас попита остро:

„Що за книга? Какво е написано в нея за нас?“

Мейгрейт настръхна от любопитство. От какво ли се бояха толкова?

„Не мога… не можах да я разчета — призна Фейеламор. — Но и самите писмена ми вдъхват ужас. Напомниха ми за…“

„Не по мисловната връзка!“ — скастри я вторият глас.

Гласовете на Еламай и Гетрен заглъхнаха. Като че фейлемите обсъждаха какво да правят.

„Фейеламор, прибери книгата на най-безопасното място. Защити я с най-могъщата си илюзия. Не ни излагай на тази опасност.“

„Книгата я няма, Еламай. Изтървах я в Хависард и…“

„И?“ — подкани гласът смразяващо.

„Сега е в ръцете на Мендарк“ — изплака Фейеламор.

Отекна беззвучно проклятие. После глас, студен като лед, нареди:

„Чуй нашите заповеди. Не прави нищо, за да не стане бедата по-голяма. Изчакай ни.“