Йън Ървайн
Тъмна е луната (3)

3.
Сблъсък на умове

Неистов гняв бушуваше у Мейгрейт, задушаваше я ярост заради смъртта на Бинди, свит в краката й, заради всички невинни, които щяха да станат жертва на болните амбиции на Тилан. Трябваше да стъпче това чудовище, дори и с цената на живота си. Но как? Нямаше дори нож, а той бе вкарал двадесет свои войници в залата.

Докато умуваше, в залата влязоха и половин дузина от старшите му офицери, за да се насладят на победата. Значи се налагаше да се отърве някак и от тях.

Бойците на Тилан вече отнемаха оръжието на седящите около масата. Изведнъж тя осъзна, че само Ванхе пречи на врага да стигне до нея. Всичките му замисли бяха рухнали, той извади меча си, готов да загине.

Пръстите на Мейгрейт се впиха в рамото му.

— Отстъпи назад! — тонът й не допускаше неподчинение.

— Мой дълг е да браня командира си — възрази маршалът. — Няма да се крия зад гърба ти.

След миг обаче войниците го обезоръжиха.

— Хванете я! — изръмжа Тилан.

Мейгрейт си придаде най-нагло изражение.

— Предизвиквам те, Тилан. Ще ти стигне ли храбростта? Ще си премериш ли силите с една крехка жена, или твоите псета вършат всичко вместо тебе?

Лицето му поаленя. Озърна се крадешком към чакащите наоколо офицери. Не смееше да се изложи така пред очите им.

Без да продума, той се хвърли към нея. В светлината на фенерите острието на меча му очерта блестяща дъга. Мейгрейт протегна тънката си ръка към него и разпери пръсти в презрителен жест, който изглеждаше някак неуместен за елегантна дама като нея. Но изведнъж краката на противника й се оплетоха и той се стовари по лице на пода.

Възцари се тишина, после някой прихна и повечето хора в залата се разсмяха. Бойците на Тилан бяха сковани от гняв, макар че двама от офицерите му се подхилваха. Те го мразеха! Подчиняваха му се само защото беше по-силен от останалите.

Тилан побърза да се изправи. Устата му беше изцапана с кръв, при всяко издишване от едната му ноздра изскачаха червени мехурчета. Поколеба се. Объркващото заклинание на Мейгрейт беше толкова недоловимо, че той още не беше сигурен дали тя му бе показала силата си, или се бе препънал случайно. Но не можеше да си позволи да отстъпи. Грабна меча си от пода и се опита да я промуши, но този път си послужи и с Тайното изкуство, за да я отслаби и да и вдъхне страх.

Макар и не особено изкусна, магията му бе мощна. Силата й разтърси Мейгрейт, но не пося страх в душата й. Яростта й надделя, а и бе изтърпяла часове наред много по-страшна атака от Игър във Физ Горго. Тя отвърна с небрежно присвиване на другата китка и Тилан се просна повторно. Той отново се зачуди какво го бе сполетяло — дори не знаеше дали тя притежава такава сила, камо ли колко се е усъвършенствала.

Беренет му извика нещо на непознат за Мейгрейт език. Тилан отстъпи на безопасно разстояние и изрече словата на друго заклинание. Нападна нейната увереност, която всъщност винаги й бе липсвала.

Мейгрейт се вцепени нерешително. Тилан беше велик предводител и чародей, надделял над самия Мендарк. В сравнение с него тя беше нищожество. Немислимо беше да го победи. Цялата зала се смълча. Усещаше погледите им, знаеше, че виждат колко незначителна и слаба е. Надеждата се изцеждаше от душата й капка по капка.

А Тилан си бе научил урока. Стоеше с вдигнат меч и я дебнеше. Стичащата се по дръжката кръв петнеше ръката му. Кръвта на Бинди! Изведнъж гневът й се разпали отново и тя се изсмя в лицето му. Тилан се наежи и Мейгрейт в миг прозря колко е уязвим. Не му достигаше търпение, затова трябваше да го подлуди така, че да го лиши от самообладание.

— Ти си убиец, лъжец и мошеник — започна тя. — Жалките ти опити в Изкуството нямаше да ме смутят и в моето детство.

Подсилваше всяка дума със собствените си умения. Обърна се към офицерите му.

— Знаете ли как Мендарк го е унижил в пристанищния град? И как е побягнал като паленце?

Успя да го вбеси.

— Ти ще умреш като паленце! — кресна той и се нахвърли.

Остана неподвижна още миг, после тялото й сякаш трепна и тя се озова встрани от него. Тилан залитна покрай нея, върхът на меча му откърти дълга треска от масата, а Мейгрейт го цапардоса пренебрежително по гърба.

Този път се чу смехът не само на един от офицерите му.

Дори най-тъпите му войници започваха да схващат, че нещо не е наред. Тилан налетя отново, но бе изчерпал силата си. Мейгрейт го отблъсна с лекота, само с присвиване на устните. Той стоеше задъхан пред нея, страхът го обземаше.

Тя се усмихна насила и пристъпи към Тилан, който се отърси от замайването и отскочи назад с вик:

— Убийте я! Убийте я със стрели!

Единият от двамата войници до вратата опъна късия си лък. Алено-индиговите очи на Мейгрейт се вторачиха в неговите и стрелата литна към тавана. Другият — нисък хубавец с къдрава кестенява коса, пусна лъка си на пода и го настъпи. Тилан не постигна каквото искаше, но успя да отвлече вниманието й. В лявата му ръка се появи нож и той го метна към гърлото й.

Мейгрейт се изви, но бързината не я спаси напълно. Острието потъна в рамото й, върхът опря в кост. Болката прониза цялото й тяло, секна дъха й. Тя изгуби концентрация.

Тилан замахна да я изкорми с меча. Мейгрейт се метна наляво. Дългото острие се плъзна по хълбока й. Противникът й се блъсна в нея с цялата си тежест и я запрати по гръб на пода. Засмян до ушите, той стисна дръжката на оръжието си с две ръце, за да я прикове.

Тялото й сякаш виеше от болка, лявата й ръка беше безполезна. Но нали за това бяха изтощителните упражнения, в които упорстваше от толкова години? Разполагаше и с обученото си съзнание, контролираше всички останали мускули. Шепотът й се прокрадна в главата на Тилан: „Не бързай с удара. Тя е лукава. Първо се увери, че е безпомощна.“ Коленете й се опряха в корема. „Хайде, враг мой, по-наблизо…“

Мечът се забави с частица от секундата. Мейгрейт се търкулна назад, опря рамене в пода и когато Тилан се надвеси да я довърши, петите й се забиха светкавично между краката му и нещо изхрущя. Тилан се стовари с такъв вой, че ушите й звъннаха.

Мейгрейт се оттласна от пода. Раненото рамо беше същинско изтезание, но волята й надделя. Тя отново се усмихна, без да издава болката си, и тръгна към Тилан. Яростта така умножаваше силата й, че той се отчая. Вече не се съмняваше, че тя може да го смаже.

Присвиваше се, притиснал с ръце натъртените си слабини.

— Беренет! — изхриптя той.

В ума на Мейгрейт се мярна предупреждението на Ванхе и тя забеляза, че любителят на труфилата не е в креслото си. Но къде ли беше?

Беренет се провря под масата зад нея и опря нож в шията й. Мейгрейт се задави. Въпреки всичко се бе провалила и Туркад бе обречен.

— Да я довърша ли? — обля я ароматът, с който Беренет бе освежил дъха си.

— Дръж я — изграчи Тилан. Озърна се към офицерите си и срещна откровения присмех в погледите им. — Трябва да я погубя със собствения си нож.

Олюля се, но стана, провлачи крака към Мейгрейт и се смръзна.

Нещо хрясна като сатърче на месар. Ножът излетя от ръката на Беренет и кръв полепна по шията на Мейгрейт. Беренет се опули към ръката си. Палеца му го нямаше. Стрела, долетяла незнайно откъде, го бе отсякла като бръснач. Не можеше да проумее как е бил осакатен.

Тя също нямаше време да се чуди кой й бе помогнал и защо. Взря се в очите на Тилан и му прошепна:

— Вземи си ножа.

Той се сгърчи от злоба, но нямаше изход. Ръката му посегна и с конвулсивно движение издърпа ножа от рамото й, разкъсвайки още плътта. Кръв обагри ръкава на розовата й блуза чак до маншета. Друга струя се стичаше по ребрата й. Ножът се тресеше в ръката му. Зад гърба й Ванхе ахна, убеден, че обезумелият Тилан ще пререже гърлото й. За миг и на Мейгрейт й се стори, че той може да разкъса наложените му невидими окови, затова го притисна още по-неумолимо. Ръката се отпусна и ножът издрънча.

Тя бе силно пребледняла, но трябваше да стигне докрай. С окървавени пръсти откъсна медалите и извезания знак на пълководец от гърдите му и ги стъпка. От мъка и унижение лицето му пребледня като нейното.

— Вдигни меча си и го счупи. И ми се предай — на колене.

Гласът й бе дрезгав от напрежение. Дори сега Тилан още се бореше, но внезапно се прекърши. Затътри се към падналия меч замахна с все сила и го удари странично в близката колона. Острието се счупи при дръжката. Щом Мейгрейт го подкани с жест, Тилан опря коляно в пода и й поднесе парчетата. Държеше ги като щит над главата си от страх, че тя отново ще го порази. За него това беше неописуемо мъчение. Успееше ли пак да се издигне, щеше да бъде най-страшният й враг. Тя не намираше никакво удоволствие в победата, искаше само всичко да приключи по-скоро.

Огледа залата. Презрението, изписано по лицата на неговите офицери, беше очевидно.

— Кой от вас ще се осмели да заеме неговото място?

Никой не отвори уста. Колкото и високи чинове да имаха, те си оставаха обикновени войници и никому не би хрумнало да се изправи срещу нея в този сблъсък на умове.

— Върви си! — рече тя спокойно на Тилан. — И никога не се завръщай в Туркад, за да не се простиш с живота си.

Той изкуцука през зейналата врата. Втрещените офицери и гвардейци понечиха да тръгнат след него, но гласът й изкънтя в каменната зала:

— Хвърлете оръжията си! Войната свърши. Тилан е прогонен, не е вече предводител, нито Магистър. Който иска да му служи, ще бъде обявен извън закона. Закълнете се да служите на мен, а ако предпочитате да останете с него, ще си тръгнете без оръжие.

Повечето коленичиха и се заклеха — някои с желание и почит, други от страх или в търсене на нова изгода. Но двама захвърлиха оръжията си и невъзмутимо излязоха от залата. С тях си тръгна и останалият без палец Беренет. Мейгрейт изстискваше всичко от волята си, за да се задържи на крака, макар това вече да нямаше значение. Направи каквото трябваше. Дори да паднеше в несвяст, никой не би я упрекнал.

— Ела насам — нареди тя на къдравия стрелец, който я бе спасил. — Кой си ти и защо предаде своя командир?

— Аз съм Торгстед — представи й се мъжът с блага усмивка. — Изпълнявам тайна задача. И никога не съм се клел във вярност на Тилан.

— А ще се закълнеш ли на мен, Торгстед?

Тя изохка от болка и той притича да я хване.

— Бих искал, но не мога, госпожо — аз съм от хората на Мендарк.

— Тогава продължавай да правиш каквото ти е заповядал. Макар да сме в раздор с него, давам ти закрилата си, докато той се върне.

Торгстед се поклони и излезе, Мейгрейт бавно се върна на мястото си в челото на масата. Ванхе не се опита да й помогне. Зейнката Хения, която бе подскачала нагоре-надолу като на пружина по време на битката, пак се гърбеше в креслото си. И останалите в залата още не можеха да се опомнят след невъобразимия обрат.

— Май твоята марионетка може да ходи и сама — подхвърли Мейгрейт на маршала.

Той се изпъна пред нея.

— Офицерите заклеват ли се във вярност? — изрева той на залата. — Съветът дава ли подкрепата си? Събранието подчинява ли се?

Всички се изправиха и извикаха: „Мейгрейт!“.

— Ще проведем избор на Магистър. Аз предлагам Мейгрейт. Някой ще възрази ли?

Тя завъртя глава.

— Недей да ме предлагаш. Постът е зает, каквито и да бяха претенциите на Тилан. Тази чест все още се пада на Мендарк и единствено смъртта може да му я отнеме. Е, Съветът съгласен ли е с това? Хения, какво ще кажеш? Ще ми обещаеш ли своята преданост, сега, когато изходът е ясен?

Хения се подчини, макар и да личеше колко противна й е принудата. Смутните времена бяха разнебитили духа й. Неспособността й да заеме нечия страна беше като болест, а неспирните промени я подлудяваха.

Всички дадоха съгласието си, подписаха документите и разпратиха копия от тях за всеобщо оповестяване.

— Не предлагайте и да оглавя Събранието — предупреди ги Мейгрейт. — Не се стремя към никаква власт, но ще заема поста на Игър, докато се върне… или се случи нещо друго.

Изпратиха я с овации, когато Ванхе повика почетна стража и я съпроводи до покоите й. Той лично се погрижи за раните й, а неговите слугини я изкъпаха и облякоха. И тогава Мейгрейт се тръшна в леглото, простила се с мимолетната увереност. Да беше измислила нещо по-добро… и по-навреме.

— Защо не успях да спася Бинди?…

— Той умря като доблестен малък войник — отвърна Ванхе. — Така му било писано.

— Що за времена са нашите, щом и децата трябва да бъдат войници? — изфуча тя, но знаеше, че маршалът не би я разбрал.

Ванхе се опияняваше от радостта си. Техният ход на отчаянието бе донесъл успех отвъд всякакви надежди. И в момента хората му разнасяха вестта из града, а куриери препускаха към всички краища на империята.

— Нищо повече не би могла да сториш, освен да ни отървеш веднъж завинаги от Тилан. Той ще си остане наш враг, защото не му е по нрава да служи, стреми се само да е на върха, ако ще и да е жалък некадърник.

Маршалът тръгна към вратата.

— Ванхе, ще отидеш ли при майката на Бинди? — извика припряно тя подире му.

— И това е мой дълг, макар и печален.

— Осигури й някаква пенсия или й намерете работа.

— Разбира се. Няма да я изоставим.

Мейгрейт затвори очи. Прилошаваше й, както след всяка злоупотреба с нейните дарби. А този път щеше да е по-зле от всякога.

 

 

Два дни се мяташе в леглото и бълнуваше, жертва на побъркващи кошмари и чести пристъпи на призляване. Но сутринта на третия ден тя се събуди възстановена, макар и още слаба. Раната в рамото й смъдеше силно. Не бе спала толкова дълго, откакто Фейеламор я измъкна от Физ Горго.

Ванхе дойде, щом научи, че е в съзнание.

— Беше великолепна! — Усмивката почти разделяше лицето му на две. — Моля те да ме извиниш, че се съмнявах в тебе. Историята се разчу тутакси из целия град и вече имаш един милион приятели, ако ще да си ганджия — чужденка. Тук никой не харесваше Тилан освен безсъвестните наемници и използвачи.

Мейгрейт се усмихна отпаднало.

— Значи си свърших работата.

— Тепърва започваш! Моята армия ти е вярна безогледно, Четвърта армия също ще ти се закълне във вярност утре, ако имаш сили да излезеш пред строя им. Войските на Тилан вече се разбягват, няма да ни тормозят. Но извън Туркад едва ли нещо се е променило, а няма да е чудно, ако гашадите ни се нахвърлят още по-свирепо, за да те отстранят, преди мнозина да са се събрали под твоите знамена.

— Те не искат да ме отстранят — поправи го Мейгрейт. — Опитват се да ме замъкнат в Шазмак, за да поправят предишната си несполука.

— Трудничко ще им бъде да пробият през моята стража! — закани се Ванхе и разгъна донесената карта. — Мейгрейт, време е да помислим за империята. Каквито и чудеса да ти приписват слуховете, за другите земи в Ягадор ти си оставаш далечен лъч надежда. В Банадор се вършат големи жестокости.

— Горката Каран — изрече Мейгрейт. — Толкова обичаше родния си край. Често се питам каква е участта й. Е, ти ми даде власт и аз ще се възползвам. Нека из Банадор се разчуе, че Каран Фърн е моя близка приятелка и ако е необходимо, ще поведа армия, за да освободя нейната страна.

Маршалът изглеждаше стъписан.

— Аха… интересна стратегия. — Гласът му охладня. — Естествено подобни военни кампании изискват внимателно обмисляне, не моментни прищевки.

„Напомня ми да си знам мястото — помисли Мейгрейт. — Все пак ще бъда кукла на конци.“

Нямаше сили да се противопостави и се отпусна на възглавниците.

— Друго иска ли се от мен? — прошепна тя.

— Засега само да почиваш, да трупаш сили, да учиш изкуството на предводителя и да изслушваш нашите шпиони и съветници. Предстои ни упорит труд: да отблъснем гашадите, да разобличим лъжите им, да премахнем техните шпиони между нас и да внедрим повече свои шпиони. Всичко това го умеем. Не знаем обаче следващия им ход. Какви са замислите им? Как да им се противопоставим? Тези главоблъсканици се падат на тебе.

— Ами Тилан?

— Той избяга с шепа привърженици. И с онзи с отрязания палец. Тилан преживя голям позор, но умее да убеждава. Жалко, че го пощади.

„Нищо, направено от мен, не е достатъчно добро — отбеляза безмълвно Мейгрейт. — Същото както докато бях с Фейеламор.“

— Смъртта е твой занаят, не мой — остро отвърна тя.

— Така е и съм усърден в него. И ти трябва много да поработиш, ако ще водим война в Банадор или другаде.

Мейгрейт не отвърна. И на война би тръгнала, ако се наложеше, но имаше ли нещо по-плашещо от убеждението, че животът на стотици, дори хиляди ще зависи от капризите на нейния ум? И всяка грешка ще се заплаща с гибел. Нямаше сили дори да мисли за това.