Йън Ървайн
Тъмна е луната (29)

29.
Островът на фукльото

— Дали не можеш да опиташ някоя от твоите илюзии? — плахо се обърна Пендер към Талия. — Или пък някакъв ветрец — направо ще е чудесно…

— Боравенето с времето е сред най-трудните умения в Тайното изкуство — напомни тя. — И най-непредсказуемото… досущ като самия климат. Никога не ми се е удавало. А дори Фейеламор не би опитала да скрие „Хлапето“ в толкова ясен ден. Те бездруго ни виждат.

„Кинжалът“ явно губеше скорост от подветрената страна на островчетата, но изглеждаше, че ще ги догони. И то преди двамата в лодката, които бъхтеха по-здраво от роби в галера под бича на надзирателя, да издърпат кораба към ивицата, до която стигаше вятърът. Всички наблюдаваха смълчани доближаването на враговете. Това бе най-дългият час в живота на Талия.

Различаваха мургавата физиономия на Бел Горст, чуваха воплите и подигравките на екипажа му.

— Това не се понася! — удари Пендер с юмрук по щурвала.

— Имаш ли катран? — нехайно попита Талия.

— Една или две бъчви, ако не сте изхвърлили и тях, нали така!

— Не сме.

Той я позяпа и се ухили.

— Ръждивия, катранът да е на палубата, ама на секундата!

Скоро оплешивяващият моряк дотича с бъчонката, стовари я на дъските и ловко изби капака.

— Потопи две стрели в катрана, моля те. — Талия се съсредоточи със затворени очи. — И донеси кофа жарава от камбуза.

Тя седеше, скръстила крака, потънала в мислите си. Изгради последователно всички части на илюзията и ги събра в едно цяло. Никой не продумваше, Пендер стискаше щурвала, така, все едно се опитваше да вдълбае в него пръстите си. Съвсем малко разстояние ги делеше от пиратския кораб.

Изведнъж Талия отвори очи.

— Лъкът!

Сложиха големия лък в ръцете й. Тя опита тетивата и кимна.

— Стрела!

Подадоха й стрела, чийто връх бе намазан с катран. Тя я претегли на длан и доразмаза чернилката по острието.

Изправи се пъргаво, опря върха за миг в жаравата, пристъпи към фалшборда, опъна силно тетивата и пусна стрелата. Тя описа висока дъга, спусна се към „Кинжалът“ и се заби в платното точно над тиковете. Плъзнаха пламъчета. Талия подхвърли лъка на Ръждивия.

— Стреляй пак!

Тя занарежда думи, като цялото й тяло се поклащаше.

Огънчето облизваше платното, появи се друго от стрелата на Ръждивия и изведнъж пламъците с глух рев подскочиха чак до върха на мачтата и се прехвърлиха към другите платна. Моряците се щураха безцелно. Талия размаха ръце и огънят като че обхвана такелажа, щурвалната рубка, дори дъските на палубата. Половината пирати тутакси се метнаха във водата, другите се скупчиха на носа. Бел Горст тичаше напред-назад, ругаеше ги яростно и заливаше пламъците с кофи вода.

Талия ненадейно се стовари на палубата и илюзията изчезна. Едното платно и въжетата му горяха, но всичко друго беше незасегнато. Пендер крякаше въодушевен. Всички зяпаха пожара втрещени.

— Ей, вие! — избумтя гласът на Осейон откъм лодката. — Какво правите бе?! Размърдайте се!

Гребците бяха издърпали незабелязано „Хлапето“ към достъпния за вятъра проток. Платната трепнаха и започнаха да се издуват. Още преди Пендер да е отворил уста, моряците бяха по местата си. Осейон и Аргис се покатериха на борда, облени в пот. Скоро издърпаха лодката от водата.

— Така не съм се трудил през целия си живот — изхърка Осейон и преглътна на един дъх цял черпак вода.

Пожарът на пиратския кораб бе угасен. В най-голямото платно зееше огромна дупка, такелажът и рейките бяха овъглени, но другите платна, макар и опърлени тук-там, бяха годни за плаване.

Бел Горст сдържаше кипящия си гняв, прибираше моряците си, които бяха скочили зад борда, налагаше свирепо всички наред с камшика и ги пришпорваше да сменят въжетата и платното. Но сега беше ред на „Кинжалът“ да замре в зоната на пълно безветрие. Капитанът му гледаше безпомощно как на „Хлапето“ опънаха платната и се отдалечиха, а щом излязоха от завета край островите, набраха скорост и се устремиха към Ророс.

Чак тогава хората на борда отделиха време да вдигнат Талия, която сякаш бе повалена от удар в главата, и да я сложат в хамак на сянка. Добраха се до пристанището преди изгрев, акостираха, уговориха се как ще пазят поред и свободните потънаха в сън. По тъмно седнаха да вечерят и да се посъветват.

— Съсипан съм — изломоти Пендер, които наистина имаше вид на смъртник. Възторгът от спасението на косъм отдавна се бе изпарил. — Вложих всичките си печалби в това начинание с живака, до последния грайнт!

Преви рамене и бутна чинията настрана. В тази покруса дори яденето не му се услаждаше.

— Може и да е останало едно бидонче — опита се да го ободри Талия.

— Не стига дори да възстановя другите товари, камо ли пък нашите припаси и котвите.

Дебелакът кършеше пръсти.

— Все пак да го продадем и да купим нови стоки, преди да са ти поискали сметка за предишните.

— Никой нищо няма да ми продаде. Бел Горст ме е нарочил — няма да посмеят! Пълна съсипия!

Той се затътри към подвижното мостче. Приличаше на опечалено буре.

— Пендер, сигурна съм, че ще можем да…

— Не ми говори, сега не мога да мисля! Оставете ме на мира!

Той се заклатушка по улицата. Талия го изгледа и се обърна към Осейон и Ръждивия.

— Е, какво ще го правим тоя Бел Горст?

— Ние ли? — облиза си устните Ръждивия. — Не сме бойци. Поне аз не съм. Оплачи се на градските пристави.

— Обзалагам се, че и тях е подкупил! — троснато каза Талия. — Вчера ние го унижихме и той ще иска да си отмъсти. Отделим ли се от кея, ще ни подгони отново.

Умуваха половината нощ, но не стигнаха до никакъв план. Талия се събуди със зората и откри, че Пендер не е на кораба.

— Може да е препил и да се е тръшнал на пода в кръчмата — предположи Осейон и се измъкна от своя хамак.

— Нищо чудно! Тъкмо за това се бе настървил, когато тръгна да се шляе.

И все пак тя се безпокоеше. След пладне реши, че е време да го потърси. Още в първата пивница узна какво е станало.

— Вашият приятел така се накърка, че не можеше да стои прав — осведоми я кръчмарят, нисичко и жизнерадостно човече. — Горкото пиянде, все едно му бяха потънали гемиите. Добре че го прибраха, негови приятели.

— Приятели?… — Тя едва не издаде паниката си. — Кои бяха те?

— Най-добрите, които можеш да си намериш тук! — изкикоти се джуджето. — Силни приятели. Предвождаше ги не друг, а Аринда бел Горст.

— Пендер с него ли тръгна? — уточни Талия с престорено хладнокръвие.

— Снощи щеше да тръгне подръка и с някой демон, ако онзи му бе подложил рамо да се облегне.

— Къде да намеря Бел Горст?

— Май не сте от тоя град, а? — намигна й кръчмарят.

— Родена съм в Ророс, но ме нямаше много години.

— А, знаех си. Никой от местните хора нямаше да ме попита.

— Но аз питам — потисна тя раздразнението си.

— Той си има свой остров. Малко след пристанището, точно срещу кланиците. Наричат го Острова на фукльото.

„И мястото, и името му подхождат“ — рече си Талия.

 

 

Пендер се опомни във възтясна килия и веднага му се догади от вонята на мърша. Въпреки изпитото вино си спомняше предишната вечер — кана след кана евтин бълвоч, мъката от отнетите му печалби, а накрая някакви дружелюбни моряци му помогнаха да излезе от кръчмата. Помнеше и мургавото лице на Бел Горст, който му се хилеше заплашително, макар че в онзи момент пиянското замайване пречеше на страха. Сега всичко му стана ясно до болка.

Пиратът нито му каза нещо, нито му стори зло веднага, докато моряците влачеха Пендер по кейовете и корабът прекосяваше пристанището. Но Пендер не се залъгваше. Не след дълго Бел Горст щеше да се появи, за да го изтезава и да го убие колкото се може по-мъчително и бавно. За да си отмъсти, а може би и заради самото удоволствие.

Беше буден от около час, когато двете резета изскърцаха и вратата се открехна. Първо се подаде глава, после се вмъкна и мъничката фигурка. Тъмнокожото момиче май също беше робиня, съдейки по оръфания къс панталон и туника. Късите стегнати плитчици по главата й стърчаха като дръжки на тиган.

— Гариш ха! Плогит! — сопна му се тя без никакво притеснение от обстановката или затворника.

— Не разбирам вашия език — отвърна Пендер и много предпазливо седна на пода.

Главата го болеше до полуда. Момичето заговори на общата реч в западното полукълбо.

— „Светло утро“, туй ти рекох.

Подаде му дървена паница с тъмна коричка по ръба. Вътре имаше сивкаво месиво, може би преварена каша от някакво смляно зърно. От паницата се носеше и силна задавяща смрад на риба, загнила преди да бъде изсушена на слънце. Дори вечно гладният Пендер се отврати.

— Какво е това?!

— Ами варен бъркоч, какво друго! — възкликна тя, смаяна от невежеството му.

— Задръж си го. Не ми се яде.

Вторачиха се един в друг.

— Какво търсиш тук? — почуди се дебелакът. — Робиня ли си?

Детето загребваше с пръсти от паницата и макар че не се наслаждаваше на вкуса, нямаше нищо против гадната храна.

— Не съм, то се знае! — осведоми го презрително. — Баща ми и аз сме водоносци.

Изрече думата с гордост, която повече подобаваше на „майстори-летописци“, макар че занятието й беше окаяно и зле платено, а и в повечето страни почти по нищо не се различаваше от робството.

— Не те ли е страх да живееш на този остров с толкова зли пирати?

— В цял Крандор никой няма да посегне на хлапе — отсече тя с непоклатима увереност.

— Ами аз? — процеди свирепо Пендер. — Не съм от Крандор, ами от порочния Туркад, дето е в другия край на света.

Надигна се стремително с дрънчене на вериги, като се мъчеше да пренебрегне тежестта в главата и присвиването на стомаха.

Момичето кротко поглъщаше „бъркоча“. Вонята в задушната килия беше нетърпима.

— Личи ти, че си добър човек. Пък и пред вратата има пазач.

Пендер пак се тръшна на пода.

— И защо си тук, дете? Как ти е името?

— Викат ми Туилим и ме пратиха да се сприятеля с тебе, та да науча кой си — сподели тя откровено, вперила в него погледа на големите си кафяви очи.

— Да не би да крия? — изсумтя дебелакът. — Моето име е Пендер. Аз съм морски капитан от Туркад и търгувам из всички места, където мога да отида.

— А защо си подпитвал в митницата?

— Търся един моряк, казва се Джевандер, който изчезнал от Туркад преди седем години.

— Ама защо? — изфъфли детето, докато си облизваше пръстите.

— Защото дъщеря му, която е горе-долу на твоите години, ме помоли да го намеря.

— А-а… — Тя се подпря на пети. — Е, не познавам човек с такова име.

— Случило се е отдавна. Обещах да го потърся. Нищо лошо не бях намислил.

— Не ми позволяват да отговарям на твоите въпроси — рече му момичето и се изправи.

— Сега какво ще ме правят? — все пак попита Пендер.

— Страх ме е, че ще те подложат на мъчения, когато се върне Бел Горст. За да знаят, че им казваш истината. Жал ми е за тебе, господин Пендер, ти си симпатяга.

Тя излезе, отнасяйки паницата, и отвън пак залостиха вратата. Пендер прекара деня вцепенен от уплаха. Не понасяше болка. Казано направо, беше си страхливец.

В късния следобед на другия ден вратата се отвори и влезе причината за всичките му страхове — Аринда бел Горст. Висок и строен, с тъмнокестенява дълга коса, сплетена на плитки, тънък, остър нос и твърде дебели бърни. Държеше кинжал.

— Хайде, капитане — подкани той и отключи оковите. — Искам да видиш какъв огън ще накладем за тебе. После ще вечеряш с мен… за последен път в живота си, уверявам те.

Наложи се Пендер да бъде побутван с острието. Лицето му лъщеше от пот. Предстоеше му жалка, гнусна гибел.

 

 

Талия не се спря цял следобед — издирваше стари познати, за да научи колкото се може повече за Бел Горст, а и да проумее защо му се позволява да върши пиратските си набези толкова безнаказано. Наближаваше полунощ, когато тя се върна на „Хлапето“. Завари Осейон и Ръждивия да крачат от носа до кърмата, без да знаят какво да сторят.

— Вече си мислех дали не е спипал и тебе — усмихна се от облекчение войникът.

Тя отвърна с доста по-бледа усмивка заради умората.

— Внимавам повече, след като ме сгащиха последния път. — Намекваше за злополучното си залавяне в Ганпорт. — Ще съм ви благодарна за малко кафе, ако печката още е гореща.

Ръждивия отскочи до мъничкия камбуз. Талия седна на сгъваем платнен стол и си събу сандалите. В просмуканата от влага нощ над планините отвъд града се трупаха буреносни облаци.

— Поговорих си с леля Дасия… заместник-губернаторката. Най-добре е да се допитваш до близки роднини, ако ще разнищваш такава повсеместна поквара. Замесени са и високопоставени хора. Може би дори губернаторът. — Осейон обикаляше из кораба и наглед я слушаше съвсем разсеяно. — Какво ти е?

— Ще ти кажа, когато свършиш.

— Бел Горст е богат и влиятелен, а митницата е царство на рушветите. При градските пристави е горе-долу същото. За да бъде предприето нещо срещу него, са нужни неопровержими доказателства.

— Значи ще разчитаме само на себе си. Какво научи за неговия остров?

Ръждивия донесе чайник кафе и три големи чаши, а Талия разгърна карта на пристанището.

— Ето го Острова на фукльото. Около него има широк пояс водни шубраци, в които гъмжи от змии и чакалоти. Бел Горст разполага там с великолепно имение, казарми, робски колиби, складове и наблюдателница.

— И аз научих нещо — подхвана Осейон. — Тук е бил регистриран кораб на име „Камата“, но никой не го е виждал от години. Според човека, с когото се разприказвахме, сигурно е продаден в някое по-далечно пристанище. Носела му се страшна слава, като на „Кинжалът“. Защото собственикът им е един и същ!

— Охо! — сепна се Талия. — Вече знаем кого да питаме какво е сполетяло бащата на Лилис, но се опасявам, че новините няма да ни харесат. Горката… Стига сме дърдорили. Я да огледаме Острова на фукльото.

Ветрецът ги тласкаше полека край шамандурите. След час отляво се откроиха множество големи, скупчени нагъсто сгради, осветени от силни фенери. От тях се носеше възможно най-противният полъх — гниещи съсиреци и мърша.

— Това пък какво е? — изгъгна Ръждивия, който бе побързал да си запуши носа.

Отекна единична гръмотевица и от небето се изля порой.

— Там са кланиците — сви рамене Талия, — до тях пък са колбасарските цехове. Изхвърлят отпадъците във водата на залива, затова те съветвам дори кутрето си да не потапяш в нея.

Заобиколиха острова отдалеч, макар че в този мрак и дъжд нямаше опасност някой да познае кораба. „Кинжалът“ се оказа вързан в края на дълъг кей, от който започваше настлана с дъски пътека на подпори през гъсталаците в плитчините. От другата страна на острова имаше по-къс пристан, до който също стигаше пътека.

— Не можем да се проврем от другаде заради чакалотите — промърмори Талия.

Пуснаха котва встрани от острова и се опитаха да измислят нещо.

— Ще успеем или с цяла армия, или ако някой се промъкне сам — заяви тя. — И понеже нямаме армия…

— Не ми харесва — прекъсна я Осейон. — По-добре да отида аз.

— Нужно е лукавство и умение да се прокрадваш, а може би ще се наложи да прибягна и до Тайното изкуство, ако ни очакват. Осейон, ти си прекалено едър и тежък, не те бива за съгледвач. Ще доближа малкия пристан призори и ще се покатеря на някое от дърветата в плитчините, за да огледам къде какво има.

— Доста ще е опасно за тебе, както те слушам — отбеляза Ръждивия.

— Нищо по-разумно не ми хрумна. Вие сещате ли се за друго?

Уговориха времето, мястото на срещата и сигналите и Осейон я откара с лодката до пристана. Там не се мяркаше никой. Талия му помаха с ръка и се скри в мъглата.

Денят се проточи, отмина и часът, когато трябваше да я вземе от пристана, но тя не дойде.

 

 

— Трябва да са спипали Талия — омърлуши се Ръждивия, когато разбраха, че тя няма да дойде на срещата.

— Ще ида да я търся — каза Осейон. — Трябва обаче да им отвлечем вниманието. Жалко, че няма начин да вкараме няколко от тия чакалоти право в спалнята на Бел Горст.

— Хубавичко щеше да заподскача! — ухили се Ръждивия. — Като гледам, събрали са се хиляди в залива заради кланиците. И островът няма нужда от друга охрана.

— Я да помисля… Има ли някаква надежда да потопим „Кинжалът“ до пристана?

Морякът завъртя глава.

— Пазят го добре. През цялото време има двама-трима на борда, пък и винаги е готов за отплаване.

— Май се захванахме с невъзможни неща.

— Тъй си е — печално потвърди Ръждивия.

— Сетих се нещо… — отрони Осейон след няколко минути.

— Каквото ще да е, няма да свърши работа — още по-мрачно го увери морякът. Облягаше се на фалшборда и зяпаше тъмнеещия остров. — Нищо не можем да направим за тях.

— Хич не ми се иска да се оправдавам с това пред Мендарк — призна войникът. — Ти стой тук и си отваряй очите. Аз ще се поразходя с лодката. Аргис, ела да ми помогнеш.

— Къде ще ходиш? — разтревожи се Ръждивия.

— Ще ти кажа, ако успея!

Двамата в лодката загребаха към отсрещната страна на залива. Кланиците бяха ярко осветени, защото кървавата работа тук продължаваше денонощно. Осейон отиде да си пошушне малко с нощния майстор и срещу щедър рушвет нае до сутринта малкия шлеп с отпадъците, който почти преливаше. Изтеглиха го до Острова на Фукльото, като през цялото време пускаха по малко кръв и карантия. Невидими в нощта зверове се биеха свирепо за плячката и разпенваха водата.

— Кое време е? — прошепна Аргис.

— Май остават два часа до зазоряване.

Спряха при късия пристан, Осейон се прокрадна по дъсчената пътека към наблюдателницата и повали в несвяст единствения часови. Потършува из краищата на шубраците, дори се осмели да повика тихо Талия, но нямаше и помен от нея. Той и Аргис нарамиха по едно буре с боклуци и се дотътриха до верандата на голямата къща. Вратата беше отворена заради горещата нощ. Там не пазеше никой.

Осейон лисна отпадъците през входа. В тежкия задух вонята беше убийствена. Двамата прокараха следа обратно към пътеката и доизпразниха второто буре по калния скат на брега, недалеч от мятащите се, осеяни с шипове опашки и зейналите огромни челюсти.

Един чакалот се хвърли пред останалите, преплува шеметно плитчините и защъка през гъсталака към брега, привлечен от миризмата. След минута огромна глутница зверове се втурна след него. Скоро нахлуха през вратата, но намериха храна, само колкото да се разлюти гладът им. В къщата обаче имаше предостатъчно жертви, вече ги надушваха.

Двамата се върнаха на „Хлапето“, където Осейон обясни на другите какво е направил. В нощта проехтя писък и секна внезапно. Огромният войник се засмя.

— Ха така! — Отново скочи в лодката и подвикна оттам: — Отивам да прибера Талия.

— Не се бави — заръча му Ръждивия, застанал на щурвала. — Тия гадини направо ще залеят острова след малко. Ей! Как ще стигнеш през тях до пристана?

Настана дълго мълчание.

— Няма как, ще отидем на другия пристан — доста стъписано промърмори Осейон.

— Изобщо няма да се промъкнеш покрай „Кинжалът“ и пазачите! — Ръждивия поскубваше нервно редките си кичури. — Защо не ми каза по-рано какво си намислил?

Осейон изпсува.

— Тоя ваш капитански занаят бил по-мъчен, отколкото си представях. Е, какво да се прави, първо ще превземем „Кинжалът“.

— Кой — ние ли? Аз не съм държал оръжие в ръка през живота си.