Йън Ървайн
Тъмна е луната (28)

28.
Узаконена поквара

— Петдесет дни! — клатеше глава Талия. — Е, тъкмо ще имаме време да потърсим „Камата“, ще мога и да навестя семейството си.

Тя, Осейон, Ръждивия и Пендер закусваха заедно в сянката на едно от платната, защото още с издигането си над хоризонта слънцето бе напекло силно. Прекрасна влажна жега, с която Талия бе отраснала. Осейон си режеше парчета от цяла риба, сготвена в лютив червен сос — толкова голяма, че заемаше масата на ширина.

Пендер се обливаше в пот. Той изобщо не се изненада, че Мендарк се бе изсулил тихомълком.

— Потаен тип!

Опразваше с апетит чиния, в която имаше половин дузина яйца на очи. Въпреки че седмици наред се бяха засищали със суха храна, пикантната кухня на Крандор не му понасяше.

— Ти ако щеш се чуди какво да правиш, аз съм доста зает! — подхвърли той.

Талия го погледна учудено и Пендер обясни:

— Докато вие се размотавахте из града вчера, неколцина ме питаха за превоз на стока по крайбрежието, докъдето аз си избера. Приготвил съм и своя сделчица, от която и двамата можем да получим купища пари.

— Стига да не е от онези, заради които секат глави!

Пендер потърка късия си дебел врат, обрасъл с четинести косми, и се начумери.

— Докъде ти се иска да плаваш? — намеси се Осейон и попи соса в чинията с парче хляб колкото дланта на Талия.

— Ророс, Гъфионс, Госпорт… защо не чак до Максморд, ако ветровете ни помагат. Там мога да рина парите с кофи, ще намеря стоки и за връщането.

— Ще дойда с тебе до Ророс, където живеят майка ми и баща ми — реши Талия. — Но не те съветвам да продължаваш нататък, иначе няма да се върнеш навреме.

 

 

Екипажът вече товареше подправки, кокосови орехи, пушени миди и други дреболии, а Талия се върна в митницата, за да поразпита за останалите пет кораба в списъка. С малко сребро развърза езика на един младши писар и се увери, че три от тях — „Жълтият сатър“, „Сабята“ и „Камата“ — са регистрирани в крандорски пристанища. Прегледаха набързо дневника, но никой от трите съда не бе спирал в това пристанище през последната половин година.

— На ваше място щях да си пазя гърба — предупреди я сериозният пъпчив младеж.

— Тъй ли…

— Може да си навредите, ако прекалявате с въпросите.

— Но защо? — заинати се Талия.

В този момент обаче началничката на митницата се върна от обяд. Пухтящата дебелана изглеждаше родена за чиновничка.

— Ей, вие какво си позволявате?! — избоботи басово тя. — Тези архиви са поверителни.

Талия знаеше, че това не е вярно, но не се впусна в спор. Началничката явно искаше далеч по-голям подкуп, отколкото тя вече бе дала, и то без полза. Нямаше намерение да си прахосва парите тук. Поклони се и излезе безмълвно. Тепърва щеше да разбере каква грешка бе направила.

Сутринта продължиха на юг край брега, спряха в няколко малки пристанища на път към Ророс, главен град на най-богатата южна провинция на Крандор, по-голям дори от Туркад. Запълнил долина на речни разливи между две внушителни възвишения, Ророс беше хаос от канали и хиляди мостове, а крайбрежните му квартали се бяха проснали на цяла левга. Трудничко намериха къде да акостират, защото имаше някакъв местен празник. Пендер нае неколцина гмуркачи да остържат от дъното на кораба полепналите миди и водорасли. Зачакаха при тях да се качи служител на митницата. Облягаха се на фалшборда и зяпаха чайките, пикиращи да приберат огризките от водната повърхност.

— Да бяха се размърдали малко — изсумтя Талия, която нямаше търпение да се види с близките си.

Проверката беше бърза и делова. Веднага след това Талия отиде в митницата да продължи диренето си. Посрещнаха я дружелюбно, но само до мига, когато изреди имената на корабите.

— В Ророс сме свикнали да не издаваме търговски тайни — вирна нос поредната чиновничка. — Каква е причината за вашия интерес?

— Търся един моряк — отвърна Талия — от името на дъщеря му, която е от Туркад.

— Моряк… — сбърчи нос другата жена. — Ами потърсете го другаде.

— Аз също като вас съм гражданка на Крандор и си знам правата — не отстъпи Талия. — Дневникът за акостиралите кораби е общодостъпен.

— Не и в Ророс!

Тя опипа джоба си — недвусмислен жест преди подкупа, с който всичко се постигаше по-бързо в нейната родина.

Смая се, когато чиновничката срещу нея настръхна.

— Рушвет ли се опитвате да ми пробутате?

— О, не — припряно отрече Талия. — Просто… няма значение. Благодаря ви.

Щом се върна на „Хлапето“, разказа всичко на Пендер.

— И на мен не ми харесва — съгласи се той и задъвка посърнало сандвича си. — Има нещо нечисто в тази работа.

Екипажът беше твърде зает, за да умува. Талия отиде в града. По изгрев на другия ден край тях се плъзна дълъг лъскав кораб с жълти платна, чийто капитан огледа „Хлапето“ с изострено любопитство. Името бе изписано със златни букви на кърмата — „Кинжалът“.

— На тоя гледката доста му хареса — промърмори Осейон.

Пендер плю във водата.

— Пират, обирджия или контрабандист. Не привличайте вниманието му. Бърз е като нас, ако не и повече. Талия, как е семейството ти?

— Добре, доколкото можах да науча. Заминали са извън града за някаква сбирка на рода — въздъхна тя.

Половин час по-късно същият кораб мина наблизо. Този път нямаше никакво съмнение, че капитанът разглежда техния делово и преценяващо.

— Това хич не ми харесва — каза през зъби Ръждивия.

— Нахална гадина — охотно го подкрепи Пендер. — Ще имаме нужда от още предпазни мерки. Сбогом, моя печалба. Затова търговците тук плащали толкова много…

— Пендер, да не караме нещо… по-особено? — деликатно попита Талия.

— Скоро няма да е тъй — изломоти той.

При тях дойде друг митнически служител, провери старателно документите на кораба, плъзна поглед по всичко на палубата и нареди:

— Капитане, елате с мен.

Пендер се заклатушка подире му, а отзад по врата му избиваха едри капки пот. Преди другите на „Хлапето“ да си довършат закуската, се появи поредната чиновничка, която по ръст и мургавина се мереше с Талия, но беше много по-месеста.

— Вие ли сте Талия бел Сун?

— Да, аз.

— Ще ви бъда благодарна, ако ме придружите до митницата. Моля ви да вземете своите документи и личен печат, ако това не ви затруднява.

Въпреки учтивостта й Талия се разтревожи. Тази заповед щеше да бъде наложена с безмилостна сила, ако откажеше. Но нали се намираше в собствената си страна и знаеше реда тук.

Взе всичко и отиде в митницата.

— Нещо нередно ли има?

— В Ророс се отнасяме много сериозно към задълженията си — отвърна уклончиво чиновничката.

Пендер седеше срещу първия чиновник, а по масата бяха пръснати корабните документи и декларациите за натоварените стоки. Талия се настани до него.

— „Черният опал“ е и в нашия списък на подозрителни кораби — заяви мъжът. — Знае се, че е превозвал забранени вещества.

Талия лесно разгада безмълвния укор в очите на Пендер: „Нали ти казах, че ще си вземем белята с «Черния опал»? Ще ни тормозят, ще ни пречат, може дори да ни тикнат в затвора, защото има лоша слава.“

— Това е било, преди ние да го купим — отсече той. — А договора за покупка сключихме съвсем законно с митницата в Ганпорт. И сега корабът се нарича „Хлапето“. Вижте печата на митницата, ето го и печата на началничката на пристанището в Ганпорт. Всичко е изрядно.

— Никога не сме чували за Ганпорт — заяде се жената. — А документите се подправят лесно, но до този въпрос ще стигнем след малко. — Тя се вторачи враждебно в Талия. — Значи признавате, че корабът е носил в миналото името „Черният опал“?

— Ганпорт е рибарски град на стотина левги северно от Туркад — отговори Пендер на първия им въпрос.

Жената провери в огромен сборник с печати и гербове от всички известни държави.

— Тук не намирам нищо за Ганпорт.

— В онази страна митницата е в търговския регистър — поправи я Талия.

Двамата чиновници си зашепнаха, прегледаха няколко карти и прелистиха още книги, а Пендер се обливаше в пот. Накрая митничарите се съгласиха, че печатите са валидни. Време беше за следващото затруднение.

— Талия бел Сун… Спомням си името ви от едно съобщение — натърти мъжът.

Прехвърлиха още книжа.

— Знаех си! — зарадва се той и забоде пръст в страницата. — Талия бел Сун, арестувана за фалшифициране на документи, които е представила при покупката на „Черният опал“.

— Под какво име се е представила? — намеси се жената.

— Джалис Безун.

Чиновничката се разяри.

— Безун е бащината ми фамилия!

Митничарите развълнувано и придирчиво провериха наново всички документи. Талия се боеше Пендер да не умре от инфаркт.

— Признавам фалшификацията — невъзмутимо изрече тя. — Но аз сторих това, за да се избавим от опасностите на войната! Нито в Мелдорин, нито в Крандор е незаконно човек да се представя под друго име, стига да не се прикрива зад него с престъпни цели. А аз имам и право да използвам печата на Магистъра.

— Лесно е да се каже, но не и да се докаже. Искам да видя печата.

За щастие Талия не се разделяше с този печат, както и с пълномощното, издадено й от Мендарк. Щом спомена името му, положението стана по-заплетено, защото макар той да бе известен в цял Крандор, славата му беше противоречива. Но митничарите нямаше да посмеят да се разправят с негови хора, без да се допитат до някой от началниците си.

— Мендарк трябва да дойде тук лично и да обясни тази съмнителна история.

Талия отговори, че той дори не е в Крандор. Чиновниците пак се посъветваха шепнешком. За малко изглеждаше, че заподозрените ще бъдат пратени в затвора, докато Мендарк бъде призован, защото Талия нямаше намерение да обяснява къде е отишъл и с какво се занимава.

— Я почакайте! — отсече тя. — Мендарк дори не е собственик на кораба.

— Тъкмо той е бил собственик при подписването на спорните документи.

— А тепърва ще се занимаваме и с документите за прехвърлянето на собствеността към вас двамата — обеща жената.

— Нима? — ледено процеди Талия. — Търпението ми свърши. Според правата си настоявам да се намеси арбитър. Ще заявя пред него, че сте надхвърлили пълномощията си и възпрепятствате свободната търговия.

— Имате това право — призна чиновничката. — Посочете арбитър.

— Дасия бел Ранс.

Талия стискаше палци тя да е сред живите. Бяха минали десет години, откакто я бе видяла за последен път.

Корабният регистър се затвори с оглушителен шум.

— Заместник-губернаторката!

Чиновничката зяпаше ту Талия, ту колегата си.

— И моя леля — невъзмутимо допълни Талия. — Може би ще добавя, че ме тормозите, за да прикриете собствените си рушветчийски хитрини.

— Трябва да обсъдим това — смънка жената и двамата митничари се скриха зад съседната врата.

— Жалко, че не се сети какво да кажеш, още щом влязохме тук — разсърди се Пендер.

— Не знаех, че леля ми Дасия се е издигнала толкова. Пък и в Крандор дебелите връзки са нож с две остриета. Трябва да се възползваш от тях внимателно, в най-подходящия момент.

Скоро чиновниците се върнаха и се отказаха от претенциите си, но Талия и Пендер не се бяха отървали. Всички декларации за стоките трябваше да бъдат прегледани до последната завъртулка, а митата — платени. Най-сетне успяха да се върнат при крайно обезпокоения Осейон. Корабът също беше претърсен с похвално при други обстоятелства усърдие. Не бе намерено нищо незаконно, затова пък един ден се бе изнизал без полза.

Няколко минути по-късно корабът на пирата мина край тях за трети път.

— Хич не ми харесва тая работа — сумтеше Осейон. Стана и се загледа в натрапниците. — Кинжалът е оръжие на онзи, който издебва в гръб. Що за особняк ще даде на кораба си такова име?

— Твърде опасен особняк — увери го Талия.

 

 

Пендер не се отличаваше с храброст.

— Не! — отказа той тутакси, когато Талия го посъветва да разпита за „Кинжалът“ и неговия капитан. — Пазя си кожата и не искам да се набивам на очи в чужд град. Не знам на кого мога да се доверя.

— Аз на никого нямам вяра тук — изнерви се Ръждивия.

— Ще попитам моите близки — предложи Талия, — още щом се върнат.

— Аз ще отида — предложи Осейон. — Има си начин човек да понаучи това-онова.

Не се забави много. Корабът бил прочут във всяка кръчма по крайбрежната улица.

— Капитан и собственик на „Кинжалът“ е Аринда бел Горст. Много умен и обаятелен човек, а също и жесток хищник. Носи му се зловеща слава, но никой не иска да се впуска в подробности. Той е контрабандист, може би и пират, но май никоя от жертвите му не е оцелявала, за да се яви в съда и да го обвини.

— И защо толкова се заглеждаше в нас? — промърмори Талия.

— Бърз кораб, който не е от някое пристанище наблизо — сви рамене Пендер. — Нищо чудно да подозира, че сме в неговия занаят, или пък се опитваме да му вземем хляба, тъй да се каже. А изчезнем ли, никому няма да липсваме. Като гледам, навсякъде знаят що за кораб е бил „Черният опал“.

— По-скоро неговите доносници в митницата са му съобщили какъв товар носим — усъмни се Талия. — Пендер, я да чуя какво има в онези запечатани сандъци? Сребърни кюлчета ли? Забелязах, че се постара да не надникна в декларациите.

— Не е незаконно. Убедих се, че когато по-малко хора знаят, аз съм по-спокоен.

— Не забравяй и че съм ти съдружничка — остро изрече тя.

Пендер се смути.

— Ами далеч по-хубава стока е от среброто. Течен метал. Двайсет бидончета живак, всяко тежи колкото тебе и тук струва цяло състояние. Вложих в тях печалбите си.

— Значи стига да ни затрие стотина пъти, ако някое бидонче се разбие при буря! — сопна му гневно тя. — Да беше ми казал! Добре де… Отърви се веднага от товара и внеси парите в банкерска къща, преди нашето приятелче Бел Горст да ни хване за гушите заради този живак.

— Не мога — намусено възрази дебелакът. — Живакът е за алхимическата академия в Туисъл, на два дни плаване оттук. Осейон, май трябва да наемеш малко охрана, но първо гледай да си дяволски сигурен, че и тези хора не са пирати.

— Докато обикалям, ще задам още някой и друг въпрос за „Кинжалът“ — реши войникът.

— Побързай, моля те. Ако онзи докопа стоката, свършено е с мен.

— Ако я докопа — мрачно го поправи Ръждивия, — бездруго ще ни изколи.

 

 

В нощта тегнеше задух. Всеки се надяваше на буря, но времето остана тихо. Измъкнаха се от Ророс под прикритието на тъмата и поеха по криволичещия канал между скалите и рифовете.

— Убеден ли си, че така е най-добре? — подхвърли Талия, още преди да се отдалечат много от пристанището.

Навсякъде край рифовете прибоят вдигаше гейзери от пенливи пръски.

— Хич не е добре — отвърна Пендер, — но е за предпочитане, пред това да загубим и кораба, и стоката, а най-вероятно и живота си заради оня пират, нали така! Говорих с лоцман и купих най-новите карти на крайбрежието. Протокът не ми е голям проблем, но ветрецът хем е хилавичък, хем поема в различни посоки. Задуха ли от изток, няма да излезем в открито море.

— Да се върнем, вместо да рискуваме — настоя Талия.

Дебелакът се замисли. Поглеждаше небето и се чешеше по брадясалата челюст.

— Не, този бриз ще ни изкара от протока.

Той извика на моряците да опънат и по-голямото платно.

Нощта се проточи мъчително. По едно време ветрецът секна изведнъж и платната увиснаха на мачтите. Пендер ругаеше под носа си, но заяви уверено:

— Пак ще задуха. Още малко и се измъкваме.

До сутринта останаха закотвени, за да не ги блъсне в скалите отливът. Нямаше вятър. Измъчваха ги съмнения, че Бел Горст може да ги е подгонил. Чак призори платната се поизпънаха и корабът някак излезе в открито море.

— Най-после… — изпухтя Пендер. — Да се омитаме, преди да ни е намерил.

— Закъсняхме — безстрастно го осведоми Осейон, покатерил се на мачтата въпреки огромното си тяло. — Виждам жълти платна в протока. „Кинжалът“!

Пендер настръхна.

— Да, хванаха бриза и са по-бързи от нас.

— Какво ще правим? — попита Талия.

— Знам ли. Те са по-големички и по-чевръсти. Имат и пълен екипаж. Жалко, че не довършихме остъргването на дъното. Така сме по-мудни. Бел Горст познава тези води по-добре, а и ветровете. Молете се да има буря, макар че и при щорм „Кинжалът“ сигурно няма да изостане.

В синьото небе не се виждаше и едно облаче, нямаше шанс вятърът да се развилнее. Движеха се на зигзаг, за да използват североизточния вятър, защото след Ророс бреговата линия завиваше на изток. Другият кораб скъсяваше неотклонно разстоянието. Пендер се чумереше все по-напрегнато и сякаш се бе смалил от безнадеждното положение. Да загуби „Хлапето“ за него беше по-тежко, отколкото да се прости с живота си.

Подминаваха канари от мокра тъмна скала, прорязани от пукнатини и тесни проливчета, имаше и зейнали пещери, но нищо не можеше да им послужи за укритие.

Преследването беше дълго и мъчително — всичко в морето се случва бавно, а и двата кораба бяха еднакво бързоходни. „Хлапето“ ту се откъсваше едва забележимо, ту губеше спечеленото според вятъра. С всеки изминал час „Кинжалът“ ги доближаваше. Щеше да ги настигне още преди здрач. Впрочем и сега беше само на два полета на стрела и двама мъже стояха на носа, готови да опънат лъковете си и да надупчат платната им.

— Осейон! — подвикна Талия. — Ти си як човек, а и точен стрелец. Ще можеш ли да простреляш платната им от такова разстояние?

— Засега не, но скоро ще си опитам късмета.

Пендер видя през далекогледа си свирепата гримаса на Бел Горст, застанал до фалшборда на своя кораб.

— Вижте го как злорадства! — По устните на дебелака всеки миг щеше да избие пяна. — Осейон, надупчи го тоя мръсник!

Войникът опъна тетивата на дългия си лък, но се отказа.

— Стрелата няма да долети — изсумтя той недоволно.

— Засега не ни настига — съобщи Талия след малко. — Май сме му равностойни.

— Уви, не ми се вярва — отвърна Пендер. — Много хитро си е нагласил платната, за да ни заблуди. Играе си с нас, пази се от стрелите ни, а и иска да се отдалечим още от Ророс.

— И аз чух същото — сподели Осейон, — харесвало му да изтезава хората.

— Няма ли начин „Хлапето“ да ускори ход? — чудеше се Талия.

— Единствено ако изхвърлим товара зад борда.

— По-добре, отколкото да му падне в ръчичките.

— Знам, знам… — смънка дебелакът просълзен. — Тъй да бъде, но живакът ще е последен. Водата зад борда! — ревна той.

Талия се хвърли към помпата и започна да излива запасите им от прясна вода. Осейон скочи в трюма и изхвърли толкова камъни от баласта, колкото посмяха да махнат въпреки риска корабът да се преобърне при буря. Моряците от екипажа му помагаха припряно, после се заеха да вадят от трюма останалите стоки — чували зърно, огромни бурета с олио и вино, сандъци с порцелан и сушени кокосови орехи. Пендер посърваше с всяко тежко цопване във водата. След малко повече от час беше останал само живакът, имаха храна и вода за ден-два.

„Хлапето“ полека увеличаваше дистанцията.

— Успяхме! — развика се Ръждивия и удари с юмрук по дланта си.

Отначало повярваха в това, но на „Кинжалът“ опънаха платната и наваксаха. До смрачаване имаше много време.

— Отървете се от котвите — с мъртвешки глас заповяда Пендер. — Запазете само най-леката.

С често пъшкане и непосилни напъни стовариха двете големи котви във водата. Дръпнаха напред, но едва доловимо. И тогава видяха как екипажът на пиратския кораб издърпва на борда нещо, което се бе влачило зад кърмата — голямо платнище с метални тежести. Стройният морски съд отново започна да ги догонва.

— Този изверг ни се подиграва! — кресна Пендер, а по небръснатите му бузи плъзнаха сълзи на ярост. — През цялото време го е дърпал на буксир, за да се забави. Няма надежда. Изхвърлете и живака!

Осейон хлътна в трюма, но излезе с мъка оттам, опрял на рамото си внушително желязно бидонче. Стигна с олюляване до фалшборда и го бутна навън. То потъна с мощен плясък. Пендер се вторачи във водата, избърса сълзите и се развика:

— По-чевръсто де!

По-яките моряци се заеха разпалено със задачата. „Кинжалът“ беше толкова наблизо, че виждаха как им се зъби Бел Горст. Щом зърна обаче първото бидонче от скъпоценния товар да изчезва към дъното, той изрева на стрелците си и към „Хлапето“ засвистяха стрели през няколко секунди. Пендер размаха ръка в непристоен жест. Стрелите падаха зад кърмата на кораба.

— Не му се вярваше, че ще изхвърлим живака — поклати глава Талия.

— И аз още не мога да повярвам — унило призна Пендер.

Осейон грабна великанския си лък, опъна тетивата толкова назад, че мускулите на ръцете му се издуха, и пусна стрелата. Бел Горст припряно се сниши.

— Ха! Това хареса ли ти?! — кресна Пендер.

— Страхотен изстрел — обади се Талия. — Улучи ли го?

— За малко — обезсърчи ги дебелакът, вдигнал далекогледа пред окото си. — Проби ръкава на куртката му. Вече няма да ни се перчи.

„Хлапето“ сякаш запълзя по-надалеч от преследвача.

— Смешно ли ти е сега, гадино окаяна! — съскаше Пендер. — Хващам се на бас, че ти е много криво, задето не ни сгащи, докато можеше.

Носеха се стремително покрай бряг, където много от кухините бяха рухнали частично и образуваха арки, стърчащи зъбци и разкривени островчета. Този коварен район бе отбелязан в картите с простичката дума „непроучено“. А „Кинжалът“ влезе малко по-навътре в морето.

— Иска да ни пресрещне, ако отпрашим в открито море, или го е страх от плитчините? — мърмореше дебелакът.

— Какви са шансовете ни? — пак се обади Талия.

— Ами товара го няма, а той струваше повече и от „Хлапето“. Но той иска да докопа кораба, а и да се разправи с нас заради загубата.

— Да, за пиратите в Крандор не са се чули ласкави думи до днес. Но като ще умираме, да му дадем урок, който ще запомни.

— Осмина сме — напомни грамадният войник. — А те са поне двайсетина.

— Хрумна ми нещо — изсумтя Пендер, — стига да ми се доверите…

— Ще ти поверя и живота си — отсече Талия. — Казвай.

— Когато плаваме по вятъра, ще имаме предимство. Ако завием още тук, той тутакси ще ни налети. Но ей там… — посочи няколко скупчени островчета по-напред — …минем ли между тях, ще ни загуби от поглед, колкото да се отправим назад към Ророс. Тогава ще си проличи кой е по-бърз.

— Пендер, аз не съм моряк, но… няма ли да загубим вятъра в платната, докато се промушим между островчетата?

— И това го има — почеса се той. — Мисля да отбием навътре, все едно ще ги заобикаляме, и в последния момент да се пъхнем между двете най-големи скали. Той мина към дълбоките води и ще му е по-трудно да повтори нашия номер. Онези отдалечени островчета ще му попречат. А после ще има да се чуди към Туисъл ли сме продължили или се връщаме в Ророс, нали така!

— Ако налучка и веднага обърне?

— Тогава е свършено с нас. Ей, Ръждивия, ела насам.

Двамата се впуснаха в спор за прилива, вероятността вятърът и теченията да са по-силни или по-слаби между островчетата, газенето на „Хлапето“ в сравнение с това на „Кинжалът“ и други тънкости, които Талия не схвана.

Навлязоха между скалите, обърнаха по вятъра и корабът се втурна напред като пришпорен. Талия се взираше в противника — „Кинжалът“ също зави, но заобикаляше широките канари от външната страна.

Непоносимото очакване сковаваше хората на борда. Всичко зависеше от следващия ход на Бел Горст. Талия виждаше колко прозорлив се беше оказал Пендер. Зад двете по-големи скали стръмният бряг се извиваше право на юг и позволяваше да скъсят пътя към Туисъл, а и вятърът щеше да е благоприятен. Пиратът сигурно вече се опасяваше, че ако ги пусне да се промушат първи, могат да се върнат или да се откъснат далеч напред, докато той заобиколи отдалеч или също тръгне да криволичи между островите.

— Ще завие… — извика Ръждивия и Талия посърна. — Не, продължава в същата посока, ще заобиколи.

Пендер нададе победен вопъл. Навлязоха откъм подветрената страна на едната канара и вятърът стихна отведнъж. Инерцията ги доближи опасно до стърчащите подводни скали. Осейон и Ръждивия се приготвиха да отблъскват кораба с дълги весла. Дори когато стигнаха до края на протока, нямаше вятър — спираше го следващата групичка островчета.

— Рекох си, че течението ще ни изнесе — намуси се Пендер.

„Хлапето“ спираше, платната провиснаха.

— Ей там ще хванем вятъра! — развика се Ръждивия от мечтата. — Ама ще е страшно напъване.

На триста-четиристотин разтега от тях вятърът наистина набръчкваше водната повърхност, насочен като по тунел.

— Хайде! — изврещя и Пендер. — Спускайте лодката, вържете я с по-яко въже. Осейон, скачай вътре да гребеш. Агрис, ти също — посочи той най-мускулестия от моряците.

След минута двамата мъжаги натиснаха с все сила веслата.

— Раздайте се докрай — подканяше ги Пендер гръмогласно, — иначе сме трупове!

Въжето се опъваше, пръскайки капки, „Хлапето“ запълзя към вълните. Тогава „Кинжалът“ се появи в източния край на протока с издути от вятъра платна.

— Фарш! — изруга Пендер и млъкна.

Толкова бяха загазили, че нямаше смисъл да си хаби думите.