Йън Ървайн
Тъмна е луната (20)

20.
Бой с кал

През деня бурята изчерпи мощта си. Преди здрач пътешествениците събраха снаряжението си и потеглиха, издърпаха шейните с олекналите мехове по зърнестото дъно на каньона и излязоха на полето с кристална сол, която пак захрущя и заскърца под плъзгачите. Три седмици, откакто напуснаха Катаза, и дванадесет дни след последното пълнене на меховете в подножието на планината. Имаха вода за около седем дни, а до езерата щяха да се мъкнат осем-девет дни.

В благоприятни условия те напредваха по-успешно, особено в последните часове на нощта, когато изгряваше сърпът на луната, въпреки че по пълнолуние щеше да се вижда злокобната й тъмна страна.

Дните ставаха непоносимо горещи и трудни. Избухваха свади с повод и без повод. С потъмняването на луната, което сякаш отразяваше нарастващия мрачен страх в душите им, караниците се ожесточаваха. От ударите на Каран по главата на Игър зрението му отново се влоши и той изпадна в студен неистов гняв към нея, Лиан и целия свят.

Тя обаче не му обръщаше особено внимание, толкова се бе улисала в признанието на Тенсор и онова, което й бе причинил.

 

 

Един ден обаче забеляза, че Селиал се е състарила плашещо. Сребристата й коса добиваше мътнобял оттенък, дрехите й провисваха по тялото.

— Какво й е на Селиал? — подхвърли Каран на Малиен, докато се тътреха по безкрайната солена равнина.

— Ще умре скоро. Пречупи се.

— Нищо ли не може да се направи за нея?

— Нима би я заставила да страда още?

Каран се озърна. Селиал се тътреше отделно от другите, навела глава, с безволно отпуснати ръце.

— Тя беше толкова добра с мен в Шазмак…

— Отвърни й със същото. Намери думи на утеха и благодарност, най-милите, които ти идват на ум, или я остави на мира.

Вечерта преди тръгване Селиал свика аакимите, покани и Каран.

— Времето ми свършва — изрече тя с присъщото си достойнство. — Но мястото, където ще намеря покой, е далеч оттук, затова напрягам силите си. Избрах да легна в земята при Железните порти на Бясната вода, в самия край на Фошорн. Мостът на небесната дъга беше най-величавото ни дело, извършено на Сантенар. Искам да споделя вечния си сън с моята прабаба, която е била начело в изграждането на моста. Погребана е от другата страна на канала. Дано се срещнем, когато Фаранда и Лоралин отново се слеят.

— Ще дойда с тебе да те изпратя — промълви Каран със сълзи на очи.

 

 

Нямаше много за описване в този поход — жега, солен прах, жажда и преумора. Миражи обещаваха вода всеки ден, но пътниците не намираха друго освен спечена от слънцето сол. Имаше поне една промяна към добро — след сблъсъка на волята между Каран и Тенсор май желанието на Баситор да тормози Лиан бе изчезнало.

На седмата вечер водата свърши.

— На какво разстояние сме? — попита Игър, докато изстискваха последните капки от меховете.

— Поне един ден — пресметна Осейон.

Напрягаха се да продължат през нощта и в края й вече страдаха от сериозно обезводняване.

— Невъзможно е да сме далеч от езерата — изпъшка Мендарк, щом небето просветля на изток. Слънцето се показа и откри пред погледите им плоско поле от сол във всички посоки. — Сега е моментът да решим. Оставаме тук да умрем или продължаваме, докато умрем. И в двата случая няма да чакаме дълго.

— Можем да повървим още малко — промърмори Шанд, излющвайки суха кожа от устните си.

Каран се закова на място и започна да се озърта. Останалите, дори Лиан, крачеха и тя изостана.

— Какво е това?!

Душеше усърдно въздуха. Или с дарбата си за усета, или с изострената от месеците в пустинята чувствителност долавяше вода.

Никой не отговори, просто местеха крака напред. Прекалено често се бяха лъгали през тези дни.

— Сбъркали сме посоката — извика тя прегракнало. — Усещам вода. Ами да, натам е — по̀ на юг.

Не възразиха, дори не продумаха. Не си струваше. Тръгнаха подире й.

Каран ги води няколко часа. Всяка крачка се превръщаше в тежък труд. Мускулите й сякаш се слепваха, цялата кожа я сърбеше. Познаваше признаците — обезводняването щеше да я убие до края на деня.

С издигането на слънцето над солта се преливаха миражи, все по-изкусителни.

— Накъде? — изхриптя Мендарк.

— Ами… не мога да позная.

Дарбата й измени за кой ли път.

— Някой да ме вдигне — помоли Лиан.

Баситор и Осейон бяха най-високи и едри. Аакимът изгледа летописеца многозначително, но застана до Осейон. Лиан стъпи на раменете им и огледа хоризонта във всички посоки.

— Какво виждаш? — подвикваха му другите.

— Нищо! Трябва да съм по-нависоко.

Осейон и Баситор стиснаха глезените му и го вдигнаха над главите си.

— Виждам вода… — изкряка Лиан с нацепени устни. Сочеше на юг. — Там са езерата!

— Поредният мираж! — сопна се Игър.

— Да, ама този е с дървета.

Не след дълго всички съзряха купчинката мангрови дървета с тъмни листа и зелената ивица, проточила се по калния бряг.

— Вода! — развика се Каран, сякаш не бе вярвала досега. — Да видим кой ще стигне пръв.

Двете с Талия заподтичваха към езерото. Лиан ги следваше мудно. Според него беше твърде горещо за такива глупости.

Каран доближи водата и скочи от ниска бабуна, за да не стъпи в петно кал. Краката й пробиха втвърдената кора и тя затъна до бедрата в гъстата солена тиня. Разкикоти се.

— Ухаа! Ама че е топло!

Опита да се измъкне, но кората се чупеше навсякъде около нея.

— Помощ! — писна, макар че още се смееше. Хлъзна се по-навътре и изведнъж проумя, че е загазила. — Талия! Засмуква ме…

Талия бе спряла при първия й вопъл. Изведнъж водата се надигна и около нейните крака, кората поддаде ненадейно.

— Лиан! — кресна тя. — Върни се и доведи другите да ни извадят.

Внезапно Каран хлътна до гърдите. Изпадна в паника и се замята диво.

— Не мърдай — посъветва я Талия, която също залитна и пльосна на хълбок. Изплю малко кал и добави: — Никакви движения, само разпери ръце.

Каран я послуша и засега престана да потъва. Лиан се домъкна при тях с Шанд, Осейон и неколцина аакими, дърпащи шейни.

— Помощ! — примоли се Каран.

Калта започваше да покрива и раменете й. Шанд се разсмя от душа.

— Стига си шавала! Няма да потънеш повече.

— Засмуква ме — хлипаше тя.

— Глупости! Калта е по-тежка от водата, а твоето тяло остава на повърхността.

— Измъкни ме! Когато искам уроци, ще си кажа.

Шанд преобърна една шейна с гладката ламарина надолу и я избута пред себе си към ямата, в която беше Каран. Лиан го последва с втора шейна. С много дърпане, ругатни и противно жвакане извадиха Каран. Дотогава Талия се бе извлякла навън сама — дългите й крака бяха намерили опора под гъстата тиня.

Щом се озоваха на твърдия бряг, другите се забавляваха до насита с вида им. Каран приличаше на кално духче, а и мацаницата по нея вонеше на развалени яйца.

— Вониш отвратително! — кискаше се Лиан.

— Я си гледай работата! — изписка Каран, почти разплакана от яд.

— И ти ли си мислиш това, което си мисля и аз — ухили й се Талия.

— Май че да! — отвърна Каран и впила гневен поглед в присмехулниците, остърга топка кал от дрехите си и я запрати по кискащия се Лиан. Зарадва се, че го оплеска по гърдите.

В същия миг Талия улучи Шанд по ухото. Скоро навсякъде хвърчеше и пръскаше кал сред смях и викове. Мендарк притича да види какво става и го уцелиха в окото. Каран потръпна от удоволствие, най-вече защото видя, че го бе замерила Талия. На Мендарк обаче не му беше весело и скоро другите мирясаха. В този задух бездруго нямаше да издържат дълго. Потърсиха безопасни места, където да се изкъпят. Каран и Талия се отдалечиха заедно, като още се подхилваха.

От тази страна нямаше риба заради възтоплите плитчини, затова пък аакимите можеха да напълнят веднага своите тразпари. Първата чаша блудкава вода бе поднесена на Селиал церемониално, сякаш бе отлежало вино. Вялата белокоса жена изпъна рамене, отпи и примлясна с устни, за да покаже колко цени този дар. Щом получиха първата порция от опреснителите, те започнаха да се наливат с вода до пръсване.

В отсрещния край на езерото гъмжеше от риба. И едно хвърляне на мрежа стигаше да се нахранят. Там завариха и огромни птичи ята, които се гмуркаха неуморно, за да се заситят преди дългия път за презимуването на север.

Осейон изплете мрежа, като разнищи ивици плат и усука върви. Дебелите му пръсти сръчно връзваха възлите.

— По-лесно ми беше с десет пръста — сподели той с Лиан.

По залез разполагаха с грубо стъкмена мрежа, дълга пет-шест разтега.

— Хвани този край — каза Осейон на летописеца.

— Не ми изглежда много здрава — огледа я придирчиво Лиан.

— Ами не се и налага. Ще ни е нужна два-три пъти.

В светлата нощ по пълната луна се открояваше само тъничка жълта ивица. Отнесоха мрежата там, където солената кора изглеждаше достатъчно здрава.

— Хвани тук и тук. Лиан, ама ти нищо ли не знаеш за риболова? — избоботи Осейон.

Младежът се засмя.

— Нито веднъж не съм замятал въдица. Но след цял месец само на скаг ще се издигна до най-добрия летописец сред риболовците.

Осейон се засмя и го тупна по рамото, а Лиан тутакси затъна до коленете.

— Радвам се да видя, че си научил първия урок — подхвърли Осейон, щом го издърпа да стъпи на кората. — Той гласи: „Никога не изпускай мрежата.“ Сега я дръж по-надолу, иначе ще се измъкват под нея.

Лиан крепеше единия край на мрежата, а Осейон нагази до кръста и обиколи в кръг обратно към брега. Скоро вече се напъваха да извадят петдесетина големи риби, няколко рака и златисто-червена водна змия. Осейон взе за малко тоягата на Мендарк и метна влечугото обратно във водата.

Останаха при езерото три дни, за да се запасят със сушена на слънце риба. Продължиха, пълни с нови сили, и след още няколко дни излязоха от солената равнина на ската, издигащ се към високото плато. Над първите канари попаднаха на мънички езерца в скалите, преливащи от приказно хладна, чиста вода. В най-голямото се изкъпаха и изпраха вмирисаните парцали, в които се бяха превърнали дрехите им. И там се задържаха два дни, тъпчеха се с риба и пресни плодове.

Лиан предпочиташе да си седи на сянка в усамотение. Подреждаше в ума си „Предание за Огледалото“ и всеки събеседник би го разсейвал. Каран не се притесни от това — намери приятелка в Талия и двете често си плацикаха краката в сенчестия край на някое вирче и си приказваха.

— Ела при нас! — повика Каран една сутрин минаващия наблизо Шанд.

Той се огледа унесено, махна им с ръка и продължи нанякъде.

— Какво го прихваща? — зачуди се Каран.

— Не знам — сви рамене Талия. — Напоследък си мълчи.

— А ти какво ще правиш сега?

— Знам ли… — въздъхна другата жена. — Животът ми стигна до кръстопът.

— Двамата с Мендарк не сте ли?… — запъна се Каран нерешително.

Талия се засмя.

— О, за малко, и то преди години. Той ми е скъп и сега, целите ни са общи. Каквото и да мислиш за него, Мендарк направи много добрини на Сантенар. Но срокът на службата ми изтече и съм настроена да поема по собствен път, щом тази история приключи. Ами ти?

— Толкова съм объркана! Единственото ми желание е да се прибера у дома в Готрайм. Изобщо не разбирам защо се озовах тук. Всичко е като безкраен кошмар.

Вдигна поглед. Шанд седеше на уединена скала и се взираше в пустинята. Гледана отдалеч, солта притежаваше призрачна красота, създаваше илюзия за прохлада и покой.

— Сухото море е голям изкусител — подсмихна се Талия.

На следващия ден пак се подложиха на безмилостния пек и продължиха дългото изкачване. Завариха платото изсъхнало, пролетната трева бе отдавна пожълтяла. Всички реки освен най-пълноводните се бяха накъсали на локви, разделени от дълги ивици пясък и чакъл. Но имаше дивеч в изобилие, по бреговете зрееха плодове и ядки, а до водата винаги оставаше по-малко от ден път. В сравнение със Сухото море преходите сега приличаха на разходка за отмора.

Щом стигнаха до река, течаща на запад, изкусните в лодкарството аакими обелиха огромни платна кора от близките дървета, втвърдиха ги над огъня и ги съединиха в дълги тесни лодки. След това им оставаше само да гребат лениво през деня и да се носят по течението до късно през нощта. Денем беше приятно топло, а нощем намираха свежест в прохладата. С приближаването към западния край на платото заваля — първите дъждовни капки, които Каран усети на лицето си от половин година. Пътуването щеше да е чудесно, само Игър да не хвърляше мрачната си сянка от последната лодка.

След около седмица криволичене из източните планини се добраха до пътя, който водеше на юг. Игър веднага се примъкна до Мендарк.

— Какво искаш? — посрещна го Мендарк с неприязън.

— Безпокоя се какво ли върши Рулке.

— Жалко, че не помисли за това, когато имахме шанс да го затворим завинаги!

— Това е минало, което няма да се върне — остро отвърна Игър. — Но още не е прекалено късно.

— Първо се нуждаем от оръжие — флейтата, ако не си забравил.

— Ти следвай този път. Все пак Рулке е само един, а аз имам цели армии в Туркад.

— Един, ама е карон! И разполага с пълчища гашади.

— Моите войски пък наброяват стотина хиляди бойци, закалени в битки. Ще му създам предостатъчно грижи.

— В такъв случай не се нуждаеш от мен — отбеляза Мендарк с тънка усмивчица.

Игър изкриви устни в погнуса от молбата, която се канеше да изрече.

— Мендарк, аз… аз нямам пари. Умолявам те, дай ми назаем злато, за да се върна с Туркад, и ще ти го изплатя в десеторен размер.

Мендарк изсумтя.

— За да си върнеш богатствата и империята за моя сметка, а после да се разплатиш с пари, които всъщност ми принадлежат?

— Не отричам, че те мразя и ще направя всичко възможно да те погубя — хладно заяви Игър. — Да ти напомня обаче, че в Катаза сключихме примирие, което спазвам. Знам, че и ти като мен поставяш добруването на Сантенар над собственото си благоденствие.

— Какво ще правиш?

— Ще отида в Туркад колкото се може по-скоро.

— Сам ли? Ти, слепецът?

— Виждам по малко. Стига разправии! Ще ми дадеш ли пари?

Мендарк бръкна в раницата на Осейон и извади кесия, не по-голяма от яйце.

— Така да бъде. Вътре има сто златни тела. Погрижи се да ми върнеш хиляда, щом се прибереш в Туркад. А когато победим общия си враг, прекратяваме примирието.

Игър взе златото.

— Съгласен съм!

Стиснаха си ръцете, макар и доста небрежно.

Скоро пристигнаха в немалък град, където Игър нае коне и помощници. Макар че беше полусляп, изгледа заплашително Лиан, преди да тръгне.

— Пази се, летописецо. Няма да те забравя. — Младежът не го удостои с отговор. — Пращайте ми вестите в Туркад — извика на всички Игър и препусна бясно към Флуд, за да потърси кораб, който да го превози до града му.

Погледаха смаляващия се облак прах и отидоха да седнат пред някоя гостилница на крайбрежната улица.

— Ще потеглим към Флуд сутринта — реши Мендарк — и ако Пендер е спазил обещанието си, ще отплаваме с кораба му към Крандор, а оттам — пеша към Тар Гаарн и Хависард.

— Крандор сигурно е прекрасна страна — с копнеж промълви Каран. — Как бих се радвала да я видя!

— Прекрасна е — потвърди Талия, — но такава е и родината ти. Миналата година прекосих Банадор на връщане от Тулин. Ще те навестя през зимата, ако мога, и тогава ще ми покажеш всичко.

— Винаги си добре дошла, но не очаквай кой знае какво. Земята ми е бедна и сушава, не като вашата. Чувала съм, че при вас вали през всички месеци в годината, почвата е дълбока десет разтега, а ябълките наедряват колкото тикви.

— Май за Крандор се носят доста преувеличени слухове — ухили се Талия. — Да, връщам се у дома за пръв път от единадесет години. И аз бих се радвала да ти покажа моята страна.

— Може и това да стане някой ден.

 

 

— Каран, погледни — ето го „Хлапето“! — възкликна Талия.

Двете се клатушкаха по кея във Флуд, отвикнали от ходенето след няколко дни езда.

„Най-после!“ — каза си Каран. Дотегна й от месеци, прекарани на път, омръзнаха и всички, дори Талия и Лиан, а от факта, че до дома имаше още двеста левги, изпадаше в униние. Копнееше да остане сама.

В края на редица от шест кораба се виждаше прясно боядисаният и излъскан кораб на Пендер. Само избелелите и пооръфани платна подсказваха колко надалеч е плавал през тези месеци.

На Каран й беше трудничко да познае начумерения, нелюбезен Пендер в стопанина на този великолепен кораб, но пък можеше ли да сбърка това внушително шкембе и патешката походка?

— Пендер! — развика се весело тя, хукна и прескочи от кея направо на борда.

И той се ухили до ушите. Май беше още по-дебел и мърляв. Каран не можа да събере ръцете си около туловището му, когато го прегърна.

— Каран! Не съм си и мечтал да те срещна тук.

Не се бяха виждали от средзимната седмица, а средлетният ден вече бе отминал.

— Какво прави през това време? Погледни само кораба ми! Виждала ли си такова прелестно създание?

— О, не. — Тя напълно споделяше удоволствието му. — Талия ми го описа, но е по-хубав, отколкото си представях. Тя ми спомена и че е твоя съдружничка…

— Притежава една пета — веднага се навъси Пендер.

Не би искал за партньор никого освен Талия, предпочиташе обаче да не дели „Хлапето“ с друг.

Талия се качи на кораба и се здрависа с Пендер. Той гледаше неловко, като че нещо го смущаваше. Тя пусна ръката му и Пендер заговори тутакси:

— Всичко е описано в счетоводните книги, ако желаеш да провериш сметките. Уви, имахме големи непредвидени разходи…

— Загубихме пари ли?! — престори се на потресена Талия. — Не съм очаквала това…

Пендер я погледна надменно.

— Никакви загуби, разбира се! Тарифите за товарите скочиха колкото мачтата на кораба ни заради тази война. Не съм някакъв си глупак или мошеник, нали така? Имаме печалби, но едва достигат жалките триста процента. Почти не си струват рисковете. Обещавам ти, че следващото плаване ще ни донесе по-големи приходи.

— Да, почти не си струват рисковете — жизнерадостно се съгласи Талия. — Е, ние пък искаме да отидем до Крандор и обратно, щом успееш да подготвиш „Хлапето“ за това пътуване.

— Крандор! — Очите му засияха от алчност. — Миналата седмица ме питаха колко ще струва превозът дотам. Човекът за малко да падне от стола, когато му казах. След такова плаване ще си мерим парите с ръчна количка.

— Кога ще си готов?

— Корабът си има всичко освен вода и прясна храна. Ако желаете, ще отплаваме още утре. Доставчиците във Флуд обслужват клиентите си чевръсто, за разлика от някои други места, които не искам да споменавам…

За миг погледът му натежа.

И Талия не искаше да си спомня за приключенията в Ганпорт.

— Не вярвам Мендарк да бърза чак толкова. — Тя потупа Пендер по рамото. — Сега ми кажи търсил ли си бащата на Лилис?

— Ах, Лилис…

Каран се изненада от жалната нотка в гласа му.

— Колко ми липсва! — въздъхна Пендер. — Все се питам как е тя. Голямата библиотека не е място за деца. Защо да се свира сред прашни рафтове и да говори само със съсухрени книжни червеи?

— На Лилис тъкмо там й е мястото — успокои го Талия. — Навирил е добър старец. Ще се грижи за нея. Та какво научи за баща й?

Нова въздишка.

— Взирах се във всеки моряк във всяко пристанище, разпитвах във всяка кръчма, но нищо полезно не чух. Много време е минало, откакто са го пленили. Седем години, нали така! — Поклати глава. — А поробените моряци не живеят дълго. Не се съмнявам, че е мъртъв.