Йън Ървайн
Тъмна е луната (2)

2.
Уроци по водачество

Нещо блъсна тежко по вратата. Мейгрейт подскочи от уплаха, че гашадите идват да я отведат. Броени дни след призрачната поява на Рулке през морето доплава армия, предвождана от Тилан, който бе свалил от поста Мендарк преди Големия събор и сега възнамеряваше да си върне града и властта на Магистър. Оттогава минаха две седмици. Туркад беше обсаден и изглеждаше, че ще бъде превзет. Гашадите, изпълнили задачата си да сеят раздори и да подготвят провали, припираха да избягат преди това. Успееха ли да я завлекат в Шазмак, никога нямаше да им се изплъзне.

А как я гледаше Рулке… „Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.“ Какво ли искаше от нея? Не можеше да си обясни и собственото си влечение към него, защото от всичко научено знаеше, че той е чудовище — жестоко, безогледно, лукаво. Само че хулите никак не пасваха на онова, което бе открила в очите му.

Мейгрейт надникна през шпионката. Някой местеше сандък. Тя пак закрачи напред-назад из стаята. Империята на Игър се разпадаше. Нима беше възможно да се случи толкова бързо?

В двете кървави битки пред градските порти миналата седмица бяха убити всичките му пълководци и половината старши офицери. И сега войските в Туркад бяха под командването на Ванхе, доскоро най-младшия сред маршалите на Игър. Този флегматичен и лишен от въображение човек очевидно не знаеше какво да стори. Не можеше да опази армията си дори от съблазните на порочния Туркад, камо ли от прокламациите на Тилан или диверсиите на гашадите.

Мейгрейт не се съмняваше какво предстои — кървави схватки за всяка улица в града. Мъртъвците щяха да се трупат на камари чак до покривите. Твърде добре помнеше войната миналата зима, когато се свираше в мразовитата барака и имаше за ядене само няколко проядени от червеи репи. Не можеше да забрави и младежа, който пренесе нея и Фейеламор в дома си, а скоро след това подпали къщата, за да умре до телата на своите убити майка и братя. От спомена й се късаше сърцето. Още колко сираци с окаян живот като нейния щяха да останат след новата война?

— Няма да го допусна! — зарече се тя на глас.

Откакто се помнеше, робуваше на Фейеламор, изпълняваше заповедите й по вкоренен навик, без да забелязва чуждите несгоди. И винаги се запъваше, щом трябваше да вземе решение, защото все не успяваше да повярва в себе си. Но Фейеламор се бе прехвърлила през портала в Катаза, а Игър я беше последвал. Сега Мейгрейт се учеше да мисли със собствената си глава.

Първо трябваше да избяга. Като майсторка на Тайното изкуство имаше достатъчно сила да се справи с бравата или дори да разбие вратата при нужда. Но старата твърдина, където Игър бе разположил щаба си, сега гъмжеше от гашади. Нямаше да може да победи всички наведнъж.

Как би се измъкнала Фейеламор? Господарката й си бе послужила с илюзия, за да излязат от Физ Горго, но едва ли някой в Трите свята можеше да се мери с Фейеламор в това изкуство. И на Мейгрейт не липсваха умения, тук обаче нямаше да й помогнат.

Няма как, трябваше да използва нещо далеч по-силно. Може би заклинание за преобразяване?… Така обаче щеше да навлезе в непозната за нея област. Знаеше само заклинание за частична промяна на облика. То би й дало различна външност, но нямаше да я преобрази истински. Нямаше по-трудно заклинание от това за пълно телесно превъплъщаване. Доколкото й беше известно, никой не бе успял, макар мнозина да умираха в страшни мъки, докато се опитваха да го овладеят. А и дори частичното преобразяване щеше да й е за пръв път.

Имаше и друго затруднение — кого да наподоби? В твърдината всеки непознат би се изложил на мигновено нападение. А Мейгрейт не би посмяла да се престори на някой от гашадите, защото не ги познаваше достатъчно добре. Всъщност познаваше добре единствено Игър.

Надигна се рязко да седне и си удари главата в скосения таван. Тя все пак му беше любовница за малко, значи нямаше да е чак толкова невероятно той да дойде при нея. Игър обаче беше висок и мускулест мъж, тежеше двойно повече от нея. Как да преодолее такава кошмарна разлика?

Пак крясъци, последвани от непохватното шляпане от ходилата на подтичващи гашади. Щяха да дойдат скоро и при нея. Тя се зае да очертава образа на Игър в съзнанието си, като започна от душата му. Спря се на онова, което поначало я бе привлякло у него — хладния разум, който претегляше внимателно всяка дреболия преди всяко решение, и нестихващата болка, намерила отзвук в собствената й самота и вътрешна пустота. Припомни си и суровата, но безпристрастна справедливост, макар че това негово достойнство поизбледня, щом окупираният Туркад започна да се съпротивява на волята му. Игър се оказа слаб пред трудностите, озлоби се, дори към своите се отнасяше едва ли не жестоко.

Опитваше се да го разбере по-добре поне сега, иначе нямаше да сполучи в преобразяването. Неговите терзания от неспособността да сподели чувствата си първо я трогнаха, но постепенно тя прозря, че Игър просто се е вледенил. Неописуемият ужас, че Рулке може отново да овладее съзнанието му, също събуди нейното съчувствие, само че накрая бе принудена да признае, че той се наслаждава на страховете си, вместо да се опита да ги преодолее.

При неловките им опити да потърсят близост в леглото (първите в целия живот на Мейгрейт) тя почти си въобрази, че го обича. А Игър започна да се плаши от нейните каронски очи. Дори легнал до нея беше способен да мисли само за своя враг. Нейната сила нарастваше и той й се струваше все по-дребен, а накрая вече губеше уважението си към него. И настъпи мигът, когато Игър, в прилив на отчаяна храброст или върховна саможертва, се хвърли през прохода, отворен от Тенсор, и не се завърна.

Каква бъркотия! Не беше лесно човек да го понася, а да го опознае беше почти невъзможно. Мейгрейт още бе настроена доброжелателно към него, но й беше ясно, че никога няма да го обикне. Все пак прецени, че е вникнала достатъчно в душата му, за да си опита късмета със заклинанието. Такова начинание обикновено изискваше седмици подготовка. Съдейки обаче по звуците навън, не й се вярваше да разполага и с един час.

Мейгрейт затвори очи и извика в паметта си неговото дълго, осеяно с белези тяло, усещането от допира на кожата му. Съсредоточи се единствено в заклинанието, вложи цялата сила на ума си и около нея полека възникна подобие на Игър. Процесът й причиняваше тежки страдания, сякаш плътта и костите й се разпъваха, за да образуват по-едрите форми.

Щом завърши заклинанието, тя се изправи. Но тутакси тупна на пода — не можа да запази равновесие в мъжкото тяло, доста по-тежко в горната си половина. Опита отново, но по-предпазливо, този път опря ръка на леглото. Болка прониза десния й крак. Не трябваше да се опира на него. Твърде добре си бе свършила работата и се бе осакатила точно като Игър. Нямаше кога да поправя стореното.

В това тяло й беше неудобно, веднага изпита неприязън към него. Толкова тежко, голямо и тромаво. Прииска й се веднага да си върне стройната фигура, да се отърве от тези яки мускули, които не умееше да използва.

Упражнява се дълго, куцукаше из стаята и подражаваше на походката на Игър — накъсаните крачки, слабото дясно коляно. Не постигаше съвършенство.

Някой затрополи по коридора и се развика. Мейгрейт чуваше гърлените вопли на гашадите, отекваха трясъци. Времето й изтичаше. Тя загуби самообладание, докосна вратата и с усилие на волята разби ключалката. Опита да се успокои. Надникна — двама бързаха по коридора и след миг се скриха зад ъгъла.

Тя тръгна напред със самочувствието на Игър. На всяка крачка болката в десния крак напомняше за себе си като огън в нервите. Точно на ъгъла Мейгрейт се сблъска с жена от гашадите. Малко оставаше да бъде разкрита, защото челото на жената се блъсна там, където трябваше да са някои части от тялото на Игър, които обаче не съществуваха веществено.

— Махни се от пътя ми! — сопна се Мейгрейт.

Задължително беше да се отнася с тях, както бе постъпвал Игър с уелмите си.

— Какво търсиш тук? — изръмжа враждебно Йеча.

— Дойдох да взема жената, която ми принадлежи — невъзмутимо отсече Мейгрейт.

Плътният силен глас на Игър вече я затрудняваше, бе почти непосилен за нейното гърло. По неволя прибягна до допълнителна звукова илюзия, а от нея нямаше голяма полза.

— Къде е Мейгрейт? — попита тя властно.

Йеча нададе зов не толкова с глас, колкото с мисъл, и между слепоочията на Мейгрейт за миг се появи бодлива топка болка. Тутакси още половин дузина гашади дотичаха иззад ъгъла. Повечето носеха къси копия.

Мейгрейт посърна. Нямаше надежда да поддържа илюзията пред толкова хора. Десният й крак се вцепени от поредния спазъм. Понечи да заговори, но парализата скова и дясната половина на лицето й. „Горкичкият ми Игър, май тепърва разбирам що за мъка е животът ти.“

Но тъкмо затрудненията й май убедиха гашадите, че пред тях наистина стои бившият им господар. Само Йеча се взираше с подозрение в нея.

— Как смееш да нахълтваш тук! — озъби се друга жена, която Мейгрейт не бе срещала досега, а и беше първата бременна сред гашадите, която виждаше.

— Вън! — притича и Джафит.

Гласовете им се смесиха в неясна гълчава. Всички копия се насочиха към гърдите й и тя настръхна.

— Не ми се пречкайте, неверни псета! — изрева тя с презрението, което Игър винаги бе проявявал към преданите си слуги. Тъкмо това беше първото нещо у него, което я бе подразнило. — Дошъл съм да взема това, което ми принадлежи. И да се съберете всички накуп, не можете да ме възпрете!

— Ако забия копие в сърцето ти, ще те спра — дрезгаво изръмжа Джафит, но не успя да прикрие страха в очите си. — Назад!

Мейгрейт не смееше да се обърне с гръб към тях, нямаше как и да продължи напред срещу копията. А отгоре на всичко й бе много трудно да поддържа измамния си облик.

— Къде е Мейгрейт?

— Няма я! — излъга Джафит. Явно и той не се стремеше към сблъсък. — Пратихме я в Шазмак.

Мейгрейт преви широките си рамене.

— В Шазмак! — накара гласа си да се вледени. — Защо ли не стоваря тази крепост върху главите ви…

Гашадите безмълвно впиваха погледи в нея. Тя се извъртя на една пета и се помъкна по дългия коридор към изхода от твърдината.

Не се озърташе, за да не издаде безмерния си страх. Усещаше обаче, че те не я изпускат от очи, питат се как е могъл Игър да проникне незабелязано в крепостта, мъчат се да проумеят какво не е съвсем наред в него.

— Та това не е Игър! — кресна накрая Йеча.

Заклинанието отслабваше, Мейгрейт мъчително възвръщаше истинския си вид. За миг пред очите й притъмня, щеше да припадне. Но с върховно усилие се овладя точно преди да се свлече.

— Мейгрейт! — виеше Йеча. — Спрете я!

Мейгрейт се олюляваше на всяка припряна крачка, докато отново свикне със собственото си тяло. На вратата пазеха още двама гашади, въоръжени с копия. Други идваха на бегом отдясно. Дори онези зад нея щяха да я догонят скоро.

Ако разполагаше с цялата си сила, може би щеше да прибегне до Тайното изкуство, за да ги повали, но в момента не можеше да убие и комар. Вляво видя редица тесни прозорци. Покатери се изнемощяла върху перваза, изрита множеството малки стъкла заедно с оловните им рамки и се метна надолу, без да знае дали пада от един разтег, или от десет.

Оказа се, че е достатъчно високо, за да се разтресе цялото й тяло. И Джафит се показа на прозореца, но беше прекалено едър, за да се промъкне. Мейгрейт се затътри по улицата към безопасността на армейския щаб.

Дотам й оставаха само няколко пресечки, но се чувстваше полумъртва, а цял отряд разгневени гашади тичаха след нея.

— Помощ! — изграчи тя отдалеч.

Никой от часовите не се обърна, чуваше ги как обсъждат залозите за надбягванията с плъхове тази седмица.

— Помогнете ми! — изхърка тя отчаяно.

Те не й обърнаха внимание. Но като по чудо тя зърна в двора познат офицер с набита фигура, който стоеше пред строени войници.

— Ванхе! — изпищя Мейгрейт.

Опитният военачалник реагира мигновено. Хвърли се през отворената порта, грабна Мейгрейт изпод носа на Джафит и я метна на рамо като навит на руло килим.

Войниците му пъргаво образуваха защитен строй пред портата, още мнозина идваха да ги подкрепят. Гашадите се заковаха на място. Мейгрейт усещаше пронизващите им погледи. Рулке им бе заповядал да я държат в плен, а те го бяха подвели. За миг като че понечиха да се хвърлят срещу гората от насочени копия. Един от тях наистина го направи, друг обаче го повали навреме на калдъръма. Тя усещаше как се напрягат да я призоват, да я покорят, за да я върнат.

Задъханата Йеча стоеше отпред и тъмните й очи блестяха от омраза. Ако можеше да се добере до Мейгрейт, изобщо нямаше да си спомни заповедите на Рулке.

Джафит дръпна Йеча за ръката.

— Да вървим. Все някой път ще успеем.

Гашадите преживяваха тежко срама и унижението си. Мейгрейт знаеше, че ще сторят и невъзможното, за да я заловят отново, да заличат позора си.

 

 

Болката в краката й не стихна дни наред, а кошмарното бягство застави Мейгрейт да прецени трезво колко е немощна и душевно, и телесно. Откакто се бе събрала с Игър, пропиляваше безцелно ден след ден. А през целия си живот бе свикнала със сурова дисциплина и нескончаем труд. Зае се с предишните похвати в подготовката си, за да влезе отново във форма.

Редуваше изтощителните упражнения с медитация. Едновременно с това се зае да намери решението на абстрактен проблем, за което бяха необходими и безупречна логика, и интуитивни скокове на мисълта. В младостта си бе намирала убежище в тези ритуали, тренировки и главоблъсканици. Помагаха й и сега.

Около седмица след бягството й от гашадите някой почука кротко на вратата. Знаеше кой е — невръстен вестоносец на име Бинди, с кръгло лице, обрамчено от черни къдрици. Идваше всеки ден с един и същ въпрос.

— Какво има, Бинди? — подвикна тя.

Той й се усмихна невинно.

— Праща ме маршал Ванхе. Интересува го дали днес имате някакви вести от господаря Игър?

Тревогите на Ванхе нарастваха и Мейгрейт се досещаше, че нямат успехи в сраженията.

— Уви, нямам — отвърна тя.

Лицето на момчето се изопна.

— Ама маршалът ще…

— Какво? — наведе се Мейгрейт да го погледне в очите. — Ще те нахока ли?

— О, не. Но вчера, когато нямаше никого при него, направо си скубеше косите. Страх ме е, че ще ни победят. Мама заспива с плач нощем. Откакто убиха татко…

— Как се случи? — благо попита Мейгрейт.

— През първата война миналата зима. Имам и три малки сестрички, мама не печели достатъчно, за да ни изхрани. Без парите, които ми дават тук, щяхме да гладуваме.

— И колко плащат на един вестоносец?

— Цели два грайнта седмично! — гордо я осведоми момчето. — Хранят ме, имам си и униформа. А като порасна, ще стана офицер в армията. Сега трябва да докладвам на маршал Ванхе.

Той изпъчи хилавите си гърди и хукна.

Мейгрейт подхвана отново упражненията си. След около час бе стигнала до завършващата част — них, с похвати от ръкопашния бой, ту недоловими за окото, ту мудни като в сън наяве, сякаш присмехулно наподобяваше някакъв танц. Изведнъж усети нечий поглед. Усилията й да реши задачата, която прехвърляше в ума си, се провалиха. Прекъсна них, без да постигне хармония.

Отвори очи задъхана и видя Ванхе — нисък, на ръст колкото нея, с тантуреста тяло и ъгловати челюсти. Ако се вярваше на мълвата, не беше добродушен човек, но не беше и безжалостен. Заради подмолния саботаж на гашадите другите армии направо се разпадаха, но неговите войски му оставаха верни. Стреснатата Мейгрейт го покани да седне и му предложи чай.

— Благодаря — отвърна маршалът, макар изражението му да показваше, че иска да минат без празни приказки.

Товарът на несгодите му ставаше непосилен. Война пред портите на Туркад, никакви вести от Игър, безогледни гашади — нямаше никаква власт над събитията. Игър бе ръководил всичко. Сега Ванхе се мяташе безцелно и страхът му растеше.

— Твоите упражнения изглеждат… твърде трудни.

— Така си е! Започнах да се усъвършенствам преди много години и тогава реших, че ще намеря решението на Четиридесет и деветте кригми на Калиат. Докато изпълнявам упражненията си, умът ми е зает с тези загадки и парадокси.

Ванхе мълча дълго, накрая гласът му прозвуча почтително.

— И докъде напредна? Има ли изобщо решения?

Тя заговори без следа от гордост или самодоволство.

— Вече имам решенията на двадесет и седем от тях. Отложила съм още шест — за тях няма отговор, докато не разгадая онези, на които се опират. Седмата пък зависи от всички други, значи ще е последна. Две са съставени неправилно или от Калиат, или от нейните ученици, условията им трябва да бъдат променени. Още не съм се заела с това. Една е безсмислица и не мога да вникна в нея. До останалите не съм стигнала засега.

Ванхе се опули. Току-що бе чул немислимото. Само за една от Четиридесет и деветте кригми бе известно решение. То бе отнело цяла година на мнозина, обединили усилията си, учени, но и до ден-днешен други го оспорваха. Той обаче не се усъмни в думите на Мейгрейт.

Изведнъж стана рязко от стола и се вторачи в нея с погледа на човек, в миг открил изхода от задънена улица.

— Какво има?

Тя също се изправи.

— Май разбрах как да се справя с проблемите си. Научи ли нещо за Игър?

— Нищо. — Тя попи влагата по челото си с парче коприна. — За кой проблем говориш? Войната?

— Да! Армията на Тилан ни превъзхожда…

Той млъкна и пак я изгледа напрегнато. Мейгрейт се подразни. Какво ли искаше от нея този закоравял войник с ъгловато и червено като тухла лице?

Изражението му леко се смекчи.

— Понякога съжалявам, че отдадох целия си живот на армията. Има ли нещо по-жалко от престарял боец? Но такъв е изборът ми и през годините се нагледах на какво ли не… Да говорим по същество! — Той й описа набързо мрачното им положение. — Губим войната. Всъщност вече я загубихме. От петте ни армии само моята, Първа, не е разложена отвътре от гашадите. Не ми достигат хора, за да браня успешно града.

— И аз какво мога да направя, маршал Ванхе?

Той преглътна тежко, поддал се на смущението. Наистина бе изплашен.

— Мейгрейт…

— Е? — неспокойно го подкани тя. — Какво искаш?

— Не мога да се опълча на Тилан. И аз, и той, и войниците ми знаем това. Опитам ли се, бойните ми отряди ще бъдат изтребени, а Туркад — прегазен! Ще поемеш ли командването, докато Игър се завърне… ако някога го видим отново?

Мейгрейт се стъписа.

— Що за шега?!

— Не се шегувам — сдържано я увери маршалът.

— Нищо не разбирам нито от командване, нито от армии.

— Не говоря за войната. Нуждаем се от силен водач, за да договорим капитулацията си.

Изведнъж и тя се уплаши. Капитулация!

— Това не е по силите нито на мен, нито на моите офицери — продължи Ванхе. — Ако армията на Тилан нахлуе в града, ще се пролее много кръв. Ти си умна, умееш да мислиш. Имаш и сила, а ти и Игър…

„Само не подхвърляй някоя грозна войнишка думичка, иначе край на този разговор“ — помисли си Мейгрейт.

— …сте партньори, равни — довърши маршалът.

— Но аз не знам как да командвам войски, стряска ме самата мисъл да налагам волята си.

— Имам си шпиони и съветници в изобилие. Необходим ми е човек, в когото да виждат предводител.

— А-а, нужна ти е кукла на конци — нерадостно промълви тя.

И този мъж се държеше с нея като Фейеламор.

— Мейгрейт, в безизходица съм. Градът ще бъде превзет след броени дни.

— И как аз да направя нещо, на което ти не си способен?

— Тилан е чародей с немалка мощ, но и ти си такава. Аз съм войник, нищо повече. Не мога да се меря с него, а ти можеш. Накарай го да реши, че още сме силни, и изтръгни от него по-приемливи условия за капитулацията ни.

— Не мога… — отпаднало възрази Мейгрейт.

— Ти направи Игър безпомощен за много часове във Физ Горго. Никой друг не го е постигал. — Ванхе хвана ръката й. — Умолявам те. Ще се заемеш ли?

Мейгрейт се засмя нервно и взе чайничето, но то беше празно. Щастлива, че има повод да излезе за малко, тя отиде припряно в кухнята, за да налее вряла вода. Открай време се съмняваше в способностите си, бе пораснала с мисълта, че ценността й е нищожна и каквото подхване, го прави калпаво. Фейеламор никога не беше доволна от нея. И сега Мейгрейт недоумяваше защо й правят такова предложение.

Върна се в стаята — маршалът още чакаше. Осъзна, че се бе изсмяла на думите му. Дали не го бе оскърбила? Все не успяваше да разбере как да се държи, нито да вникне в обноските на околните. Погледът му я притесни.

— Не исках да… — Той прекъсна извинението й, като завъртя глава. Тя опита отново: — Не мога да се справя дори със себе си. Как е възможно да искаш подобно нещо от мен?

— Ти не се стремиш към власт — отбеляза Ванхе. — А това е чудесно начало. — Зае се да повтаря доводите си: — Нуждаем се от сила… а ти я имаш! Нуждаем се от хитроумие… и то не ти липсва. И как избяга от онази тълпа гашади… Цялата ми армия се отнася със страхопочитание към тебе.

Мейгрейт се боеше и от желанието да се престраши, и от опасността да се провали.

— Тъкмо от мен ли се нуждаеш? — смънка тя.

— Само ти ще успееш — натърти маршалът. — Не се ли осмелиш, империята на Игър ще рухне. Разгромът вече е в ход въпреки всичко, което правим. Нима ще го допуснеш?

— Не ме интересуват никакви империи — тихо отсече Мейгрейт.

— Ами хората? Започнат ли сражения в самия град, ще има касапница, каквато в Туркад не са виждали от хилядолетие. Това ли искаш?

— Не — почти беззвучно призна Мейгрейт. — Но аз съм непълноценна и неспособна.

— Не съм казвал, че си всичко, на което се надяваме — с груба прямота отвърна Ванхе. — Очевидно е! Но нищо по-добро нямаме. — Най-сетне откри как да я убеди. — Нима не съзираш дълга си? Щом се обвърза с Игър, трябва да приемеш и задълженията, произтичащи от това. Няма ли да ги изпълниш?

Дълг! Мейгрейт почти не чу останалото. Колко пъти й бяха натрапвали тази дума. Самото й произнасяне я караше да се откаже от всякакви съмнения и въпроси. Защо беше неин дълг да служи на Фейеламор, да й се подчинява? Нямаше представа. Само знаеше, че е така. Когато се сближи с Игър, погази дълга си към Фейеламор. Но ето че й натрапваха нов. Какъв безрадостен ден…

— Ще изпълня дълга си — промълви Мейгрейт. — Какво трябва да правя?

 

 

Мейгрейт седеше в челото на дългата маса за преговори и стомахът й се свиваше от очакването на първото изпитание. Тилан дойде в Туркад да преговаря, но не и да се пазари. Надмощието му беше непреодолимо.

Ванхе се бе настанил вдясно от нея, другите старши офицери — отляво. Тук се бяха събрали и остатъците от Съвета и Събранието. Жалка пасмина. Минутите се изнизваха. Тилан закъсняваше.

— Бинди — обърна се маршалът към малкия вестоносец, — изтичай до края на улицата и огледай за Тилан. И си дръж очите отворени за подли номера.

Бинди грейна и изхвърча навън.

— На момчето му харесва да е от полза — изсумтя Ванхе. — От него ще излезе добър войник. Мейгрейт, не забравяй какво ти казах. Трябва да си изиграеш ролята добре. Събери волята си в едно, за да се покажеш властна и уверена.

— Никога не съм имала власт. Не знам как да я наложа.

— Опитай се! Не бива да приличаш на марионетка.

— Но аз съм си марионетка… рупор за твоите заповеди.

Маршалът се престори, че не я е чул.

— Научи се да господстваш или поне се преструвай. Никой от войниците ми няма нито дисциплината, нито дарбите за онова, което те видях да правиш вчера. Смятай тази роля за петдесетата си загадка, чието решение трябва да откриеш. Слушай, питай, мисли и решавай! А когато решиш, повярвай, че си права. Нека волята пламти у тебе като огън. Налагай волята си!

Тя седеше с царствен вид. Имаше на какво да разчита — своята поразителна, макар и студена красота, привичното строго изражение и на славата си, която се разнасяше. Малцина я познаваха, затова пък за нея имаше безброй слухове още от първата й поява на Големия събор и последвалите месеци като партньорка на Игър. Според мълвата тя притежаваше страховито могъщество.

Офицерите на Ванхе бяха намусени, уплашени, един дори на ръба на неподчинението. Но докажеше ли Мейгрейт силата си пред тях, щяха да я следват. Събранието, уж управляващо града, открай време си беше куха фасада. Същото важеше и за Съвета, с изключение на престарялата зейнка Хения, която се бе отлъчила от избягалата при нападението над Туркад групичка на Мендарк.

— Тилан е находчив, дързък, неустрашим, нападателен — говореше Ванхе. — Всеизвестно е, че не пропуска сгоден случай. За нищичко не му вярвай, ако ще и да сме сключили примирие. Ако подозираше колко сме слаби, нямаше да стъпи тук. Можем само да се надяваме на някакви малки отстъпки при капитулацията.

— Все още не ми е ясно точно какво се иска от мен.

— Придай си уверено изражение, а при преговорите се допитвай до съветниците си и давай съгласието си неохотно. Все още има шанс да останем живи и да спасим от опустошение Туркад. Ех, този Бинди… защо се мотае толкова?

В този миг се отвори обкованата с желязо двукрила врата. Влезе знаменосец, вдигнал високо синьото знаме на примирието. Прекоси залата с тежки стъпки и натика дръжката на знамето в гнездото до ръба на масата. Парчето плат провисна, сякаш засрамено.

— Всички да станат, влиза господарят Тилан! — гръмогласно заповяда знаменосецът.

На прага стоеше висок, червендалест, покрит с белези мъж — чакаше всички да обърнат глави към него. Отметна пелерината си и се отправи към определеното му кресло. Зад него вървеше по-дребен човек, който сякаш се плъзгаше на колелца. Носеше великолепни дрехи, късата му черна коса лъщеше, дългите му мустаци бяха намазани с восък и засукани в краищата.

— Този е Беренет — прошепна Ванхе на ухото й. — Преди е бил помощник на Мендарк, който дори го подготвял за свой заместник, но се спречкали при бягството на Мендарк от Туркад. Не го пренебрегвай — по-умен е от Тилан, а едва ли му отстъпва по лукавство.

Беренет седна вдясно от Тилан, който се изправи и приглади робата на чародей, с която се бе накиприл. А Хения се въртеше тромаво на креслото си и очите й шареха между противниците. Мейгрейт се бе наслушала за тази извънредно надарена жена, на чиято подкрепа човек можеше да разчита само тогава, когато изобщо не му е необходима.

— Всички да ме чуят! — избумтя гласът на Тилан. Охотно се залъгваше, че е умел оратор, макар да му липсваше изтънченост. — Говоря като Магистър, упълномощен от Съвета и Събранието. Стария глупак Мендарк го няма, онзи нагъл узурпатор също избяга в ужас от гашадите, които пусна на воля, но не можа да подчини. Сега има само една власт — моята!

Тръгна покрай масата, като се взираше в очите на всекиго. Мейгрейт се изуми от арогантността му. Преди броени месеци войниците му бяха падали като житни класове пред настъпващата армия на Игър. Е, да — Игър вече не беше тук.

— Ванхе — ревна Тилан пред лицето на маршала, — твоите войски са долна сбирщина! Предай ми града, и ще ви пощадя. Никой от нас не иска тази война.

Той пак закрачи покрай седящите. „Ама че нагъл лъжец“ — рече си Мейгрейт.

— Дали е искрен? — все пак попита шепнешком, без да поглежда маршала.

— Съмнявам се! Взема само пленници, за които може да получи богат откуп.

Косъмчетата по тила й настръхнаха. Щом не би запазил живота на обикновения войник, какъв шанс имаха те?

— Тилан, ние не сме останали без водач — сопна се Ванхе с цялата твърдост, на която беше способен. — Игър определи Мейгрейт за своя заместничка, преди да… замине. Очакваме го скоро. А дотогава изпълняваме нейните заповеди.

Тилан бе изненадан. Изгледа преценяващо Мейгрейт, после резкият му кикот отекна в залата. Тя потръпна. Обяснението беше зле скалъпено — защо не бе поела властта преди седмици, когато започнаха битките?

— Не се бояхме от Игър и когато беше на върха на могъществото си — похвали се Тилан. — Тогава защо да слушаме приказките на някаква блудница, която той заряза при бягството си? Престанеш ли да й дърпаш конците, Ванхе, ще си проличи що за парцалена кукла е тя.

Ако бе опитал да я обезсърчи по друг начин, Мейгрейт може би щеше да се поддаде, но обидите нямаше да свършат работа. През целия си живот бе чувала от Фейеламор далеч по-нетърпими оскърбления.

— Е, какъв е вашият отговор? — кресна Тилан и измъкна със съсък меча си от ножницата. Никой не продума. — Ако ви дам пример за назидание, ще ви помогна ли да си напънете малко мозъците?

Ванхе трескаво шаваше с пръсти към Мейгрейт, тя обаче не знаеше как да постъпи. Възможно ли беше да преговаря с подобно чудовище? Докато се колебаеше мъчително, Бинди нахълта в залата.

— Маршале! — развика се момчето, шмугна се между стражниците и се опита да стигне до Ванхе. — Коварство! Враговете са…

Тилан му препречи пътя. Мейгрейт се надигна припряно, но беше прекалено далеч от тях.

— Бинди! — изпищя тя. — Излез навън!

Малкият вестоносец се смръзна, отметнал глава да погледне мъжа пред себе си и понечи да повтори:

— Враговете…

Тилан се приближи още към момчето и то се разтрепери, но бе така паникьосано, че не успя да избяга. Тилан най-спокойно го промуши с меча си и с нечута въздишка Бинди се свлече на пода.

Убиецът се обърна към присъстващите в залата и изкрещя:

— Е?

Мейгрейт притича и прегърна момчето, което страдаше ужасно. Не плачеше, но лицето му бе сгърчено от мъка.

— Горката ми майка…

— Ще се погрижа за нея — обеща Мейгрейт.

Бинди й се усмихна и умря.

Тя отпусна присвитото му телце на пода. Какви надежди бе имал, а колко малко беше нужно, за да загуби живота си. Очите й се напълниха със сълзи. Тя не се опита да ги скрие. У нея се разгаряше пожар, който подхрани яростта й.

Не й беше леко да възприеме Тилан просто като поредния проблем за решаване, но успя. В края на краищата, откакто се помнеше, Фейеламор я бе учила на дисциплина. Човекът пред нея беше касапин. Предадяха ли му се, щеше да ги изколи хладнокръвно, както бе постъпил с този малък нещастник. Нямаше друг избор, освен да го смачка още тук, незабавно.

Овладя се и потиснатият бяс направи хубостта й вледеняваща.

— Това момче ми беше приятел — тихо изрече тя. — Тилан, арестувам те за убийство. Предай ми символите на ранга си. Ще бъдеш съден справедливо.

— Убийство?! — изуми се той. — По време на война няма убийства!

— Предай оръжието си.

— Отхвърляш предложението ми за мир? — ухили се мрачно Тилан и вдигна нагоре окървавения меч. — Тогава ще воювам с вас, докато кръвта не залее улиците!

— Ти можеш да воюваш само с деца! — изплющя гласът на Мейгрейт.

В залата се надигна гълчава.

— Мейгрейт! — изсъска Ванхе. — Какви ги вършиш?!

— Върша това, за което ме доведе тук — озъби се тя. — Момчето умря. Подкрепи ме, иначе неговата участ ще сполети всички ни!

Тилан свирна с уста. Двойните врати се отвориха с трясък. Нахълтаха двайсетина мъже, които още на прага захвърляха опърпаните си наметала. По униформите им личеше, че са бойци от елитните части на Тилан.

— Измама! — ревна Ванхе и скочи на крака.

Но бе твърде късно. Гвардейците вече разоръжаваха поставената от него стража.

— Как смееш да погазваш синия флаг?!

— Убеди ли се? — тъжно промълви Мейгрейт. — Бинди искаше да ни предупреди. Тилан изобщо не е имал намерение да преговаря.

На маршала дори не му хрумваше, че тя би могла да направи нещо. Хения се понадигна, сякаш се колебаеше на чия страна да застане, но после седна отново. Всички в залата се взираха във вражеските войници и в трупа на вестоносеца. Като че ли в пръските кръв около него прочитаха съдбата си.