Йън Ървайн
Тъмна е луната (13)

13.
„Само препатил плъх…“

Рулке се бе възстановил по-бързо от Лиан. Стоеше вторачен в летописеца, наглед толкова млад и беззащитен… но и Каран го бе подлъгала с външността си. Дали прочитането на мислите му, което бе извършил току-що, бе показало всичко у Лиан, след като зейните бяха прословути с наследствената си устойчивост към разгадаване на умовете им? Каронът предпочиташе да не рискува. Наведе се и огледа младежа по-внимателно. Нещо странно и рядко срещано в този зейн го озадачаваше.

Искаше му се да знае повече, но тъкмо в оскъдните знания беше уязвимостта му. Преди да го затворят в Нощната пустош, той бе опирал силата си на натрупаните сведения. Сега разчиташе единствено на кратките си срещи с гашадите в Туркад, а тогава Лиан не бе имал значение за него.

Отчаяно се нуждаеше от свои съгледвачи. След натикването му тук само гашадите бяха съхранили верността си към него, но с времето и тяхната служба се бе превърнала в доста безполезен ритуал, докато накрая не го забравиха съвсем. Вярно, беше ги пробудил, но сега те бяха само бледа сянка на предишните му способни слуги. Колко дълго щяха да развиват уменията си отново? Изобщо не разполагаше с толкова време. За хиляда години светът се бе променил неузнаваемо, а за него целият този период беше като книга с празни страници. И враговете му, каквито бяха сега, бяха същинска загадка.

Но Лиан можеше да му помогне да излезе от затруднението. Познаваше мнозина от враговете му, а като летописец никой не оспорваше правото му да говори с когото пожелае. Е, не беше съвършеният шпионин, но се оказа съвсем подходящ за ролята. Освен това знаеше Преданията. Рулке щеше да научи първо тях от него.

Тази необичайна черта в младежа не му даваше мира, въпреки че имаше още безброй неща, над които да умува. С какво би могъл да го застраши Лиан?… Не биваше да си позволява небрежност. Отново опря пръсти в слепоочията му и проникна в неговото съзнание. Ами да! Лиан притежаваше извънредно рядка разновидност на онзи Дар, който самият Рулке бе вложил у зейните — устойчивостта към заклинанията на аакимите. Как да го използва? Поне се увери, че наложеното внушение ще подейства.

Толкова важен шпионин щеше да се нуждае от закрила, доколкото Рулке можеше да му я предложи. Пътят от Катаза до Туркад беше наситен с опасности. Нищо от невеществения градеж на Нощната пустош нямаше да мине през портала. Аха… Долови излъчването на талисман. Лиан носеше на врата си верижка с малък амулет от нефрит. Рулке го свали и захвърли. Плю на дланта си и оформи друг амулет, външно неразличим от първия. Сложи го на верижката, която пъхна под ризата на Лиан.

— Е, момчето ми, това мога да направя. Няма да те спаси, ако някой ти забие нож в гърба, но поне ще ти даде повечко късмет. Все пак не те съветвам да прекаляваш в комарджийските залози. Е… Ще дойдеш ли, когато те призова? — тихо натърти Рулке.

Лиан не помръдваше, но очите му се въртяха под спуснатите клепачи. Гърлото му заклокочи и той завъртя глава.

— Подкрепиш ли ме, ще ти дам всичко, за което мечтаеш — кротко продължи каронът. — Нечувано богатство, любовта на прекрасни жени…

— Всичко това ми е безразлично — задавено отвърна Лиан, макар и да не беше съвсем искрен.

Главата му се люшкаше, но накрая успя да се взре право в очите на Рулке, който му се ухили до ушите. Смелостта и дързостта го радваха. Да, и Лиан, и жената бяха по-особени същества. Ама че двойка!

— Събуди се! — Младежът се опомни веднага. — Какви са желанията ти? Кажи ми и ще ги изпълня.

— Искам Каран!

— И аз я искам, летописецо!

Лиан се наежи от безсилна ревност. Кой ли би могъл да съперничи на Рулке?

— Тя е моя! — свирепо отсече той. — Моя, а не твоя.

— Каран не е предмет, който притежаваш — поправи го Рулке. — И може да се отдаде на когото поиска. Пък и тя те изостави.

— Беше ужасно недоразумение — заинати се Лиан. — Порталът я засмука.

— Тя те обвини, че си я предал. И после те заряза тук. Нарочно!

Вярата му в Каран започна да отслабва.

— Може и така да е. Въпреки това не искам да й се случи нищо лошо.

— Аз също, летописецо. Повярвай ми — Каран е извънредно ценна за мен. Ако имах шанс да я върна, щях да го направя.

— Защо не се пренесеш след нея през портала?

— Дори да успея да насоча портала, толкова съм зле, че прехвърлянето сигурно ще ме убие.

— Тогава прехвърли мен! — извика Лиан.

Рулке се засмя начумерено.

— Хитър опит, летописецо! Подчинявай се и може да си помисля. — Погледна нагоре, Лиан стори същото. През прозрачния таван се виждаха непознати съзвездия в синьо-черно небе. — Иначе ще си стоиш с мен, докато се превърнеш в ледена буца. По-добре ще е да поискаш това, което мога да ти дам.

Лиан вече не издържаше на изкушението. „Само не по този път! Нито крачка дори!“

— Жаждата за знания те измъчва, а?

Този копнеж беше най-неутолим у Лиан. Изоставен, заплашен да не напусне никога Нощната пустош, той се поддаде на изгарящото желание да научи от Рулке всичко възможно.

— Само кажи — прошепна каронът, за да подсили съблазънта. — Кому ще навредиш?

— Искам три неща — престраши се Лиан и облиза пресъхналите си устни. — Но няма да се пазаря с тебе. Аз съм зейн. Заветът да не ти вярвам е запечатан във всяка клетка и атом от тялото ми.

— Да чуя — подкани Рулке. — Може да ги получиш и без отплата.

Лиан се двоумеше. Нямаше ли да е някаква измяна, ако дори само изрази желанията си пред този страшен враг? Но нали нито му обещаваше нещо, нито щеше да го прави занапред… Нямаше да се обвърже, но дали каронът щеше да говори правдиво?

Зад Рулке една стена се пръсна с пукот на мехур.

— Побързай…

— Искам да знам истината за случилото се в кулата Хулинг, след като флейтата е била унищожена — избълва Лиан. — Кой и защо е убил момичето в кулата.

— И аз не успях да разбера.

— Тогава искам… — запъна се Лиан, обзет от угризения. — Искам да знам какво е споделил с тебе Кандор. Писал ти е за тази тайна малко преди смъртта си.

— О, ровил си усърдно! — подхвърли каронът. — Но ние тъй и не се срещнахме, защото го убиха по пътя. Подозирам, че убиецът се е стремял да предотврати тази наша среща. Досещам се обаче, че книжата на Кандор са в Катаза.

— Убили са го заради това?! — облещи се Лиан. — Кой?

— Затвориха ме тук, преди да науча. Предполагах, че е Мендарк, Игър или някой ааким. Тоест някой от моите врагове, не неговите… Кандор е мъртъв отдавна, аз имам своята машина, несравнимо по-съвършена от флейтата и всяко друго устройство, създавано досега. Кому е притрябвала нищожната тайна, разкрита от него? Той все се занимаваше с дреболии. Липсваше му размах. Дори да е изровил отнякъде златната флейта, нима ще се намери безумец, който да си послужи с нея? Днес тя несъмнено е гибелно творение… досущ като Огледалото, което според твоите приятели е истинско съкровище. Опитат ли се пак да прибягнат до него, ще се убедят какви заплахи крие!

— Но точно къде в Катаза? — не сдържа досадата си Лиан. — Претърсвах там и може цял живот да не ми стигне, за да ги намеря.

Рулке се подсмихваше.

— Всичко ли да ти поднеса на тепсия? Още в младостта си проумях, че за да постигна нещо, трябва да вложа и собствените си усилия. Но убийството на карон ме засяга лично. Доволен съм, че го спомена. Тъй… Къде ли Кандор би съхранявал онова, което е най-ценно за него? Ще ти подскажа — такова място има всеки и се набива на очи. За останалото ще се досетиш сам, защото съм убеден, че тази част от Катаза е непокътната и в момента. Какъв е следващият ти въпрос?

— Ключът за Огледалото на Аакан.

— Не те разбирам.

— Фейеламор твърди, че Ялкара го е заключила, но тя — Фейеламор, имала свой ключ в Туркад.

— Нищо не знам и за това. Нямам представа как е боравила Ялкара с Огледалото. Я ми кажи — с какво се е захващала тя напоследък?

— Напоследък ли?! — смаяно промълви Лиан. — Ялкара отдавна я няма.

— Как тъй я няма?! — вкопчи се в ризата му каронът.

Дали пак предаваше приятелите си?… Как пък не. Всички знаеха за бягството на Ялкара.

— Според Преданията тя си е послужила с Огледалото, за да открие пролука във Възбраната. Отворила портал и се прехвърлила обратно на Аакан преди повече от три столетия. Ти не знаеше ли?

Рулке се тръшна на стола си и зяпна звездите.

— По-ценен си, отколкото си мислех. Тук бях… откъснат от света. Най-значимото събитие за хиляда години, а аз нищичко да не науча… Вярно е, че имам много да наваксвам. Значи Възбраната може да бъде преодоляна. Май и моят кръгозор е бил твърде ограничен. Какъв е последният ти въпрос? Кое е най-съкровеното ти желание?

Лиан забрави чувството си за вина.

— Тайната писменост на кароните. Искам Тълкувателната плоча — камъка с ключа към вашите писмена.

Рулке се навъси.

— Прекаляваш. Тълкувателната плоча е унищожена. Лично аз я натроших, хвърлих парчетата в пещ, а после пръснах праха в океана. Нашият език е единственото, което успяхме да пренесем от пустотата. Никой освен кароните не бива да го научи. Това няма да получиш.

После обаче размисли. „Защо да не му обещая? Дори да му дам след време тези знания, вече не би имало значение.“

— Всъщност защо не? — изрече на глас. — Щом завърша делото си, писмеността няма да е толкова важна, ще бъде интересна единствено за летописците. И защо най-великият летописец на епохата да не разкаже „Предания на кароните“? — Не разбра дали е успял да повлияе на Лиан с ласкателството. — Добре, майстор-летописецо, ще си помисля. А дотогава разкажи моята история на мен. Поне онази мъничка част от нея, когато ме победиха с подлост и ме запратиха в Нощната пустош.

Никому няма да навредя, като разкажа сказание, каза си Лиан. Рулке се облегна удобно, усмивката му като че издаваше нетърпението му да чуе нещо за себе си. Лиан се развесели от това честолюбие.

 

 

— Сказанието, както е съставено, започва с падането на Тар Гаарн и смъртта на Питлис, твореца на онзи великолепен град, както и на твоя — славния Алсифър.

— Ах, Алсифър — въздъхна Рулке. — Как го обичах…

— „Алсифър — въплъщение на всичко присъщо за кароните, така го създал Питлис. Но градът бил и творение, а всички алхимици и механици, книжници и труженици, както и самият Рулке съставлявали жива машина, предназначена за една-единствена цел — премахването на Възбраната.“

— Не ми се вярва Съветът да представя събитията така — поклати глава Рулке.

— Аз разказвам Преданията — остро отвърна Лиан, — без да угоднича пред Съвет или Магистър.

— Ще видим.

— Не угоднича и пред тебе! „Историята на Алсифър е трагична, защото се корени в едно от най-лукавите предателства — падането на Тар Гаарн.“ Ето защо си станал прочут като Великия предател — взря се Лиан в безстрастното лице на карона.

— Не се разсейвай, летописецо. Досега си близо до истината, колкото и да упорстваш в хулите срещу мен. Как всъщност започва сказанието?

— „Представете си свят, потънал в отчаяние, опустошен от Прочистването, което се проточило столетия и заляло Сантенар с кървища. Пътищата гъмжали от просяци, но от кого ли можели да измолят нещо? Цялото богатство на един свят било прахосано във войната. Заможен бил имащият храна и маса, на която да я поднесе.

Започнал страшен мор. Обезумелите жители на градовете ги напускали на тълпи, но където и да отидели, разнасяли заразата. Тя връхлитала на вълни още стотина години. А после Тар Гаарн, последната свободна твърдина, бил превзет чрез предателството на Рулке. Оскъдните припаси на света били вложени в още по-невъобразимо начинание — Алсифър.

Рулке властвал, останалите в Сантенар тънели в безнадеждност. Войната, заразите и гладът погубили половината население. След последната епидемия оцелелите трудно намирали с какво да се изхранват. Но загубите били даже още по-тежки. От всички големи библиотеки се съхранила само онази в Зайл. Опустошението засегнало изкуството и архитектурата, музиката и книжнината, дори Преданията. Малцината оцелели имали по-неотложни нужди.

Участниците в остатъка от Съвета се обезсърчили. Рулке дошъл при тях с ултиматум.

— Ще ми предадете всички устройства и пособия, работилници, архиви и други тайни. Ако се подчините, ще запазите постовете си и занапред ще ползвате всички привилегии. Ако откажете…

Нямало смисъл да пояснява заплахата.

Рула, най-велика сред Магистрите, умирала, а Съветът представлявал сбирщина, в която надарените били малцина — Игър, Мендарк и Тенсор…“

— Прав си, жалка сбирщина — прекъсна го Рулке, — а те тримата не бяха изключение! Я се замисли! Мендарк беше по-скоро хитър, отколкото талантлив, и все се озърташе за заплахи. Игър имаше безмерна дарба, но беше малодушен. Виреше нос пред всекиго, а беше толкова лесно да го изиграеш. Тенсор пък сякаш беше втори Питлис — горделив глупак, влюбен в безразсъдството си, обезумял от омразата си.

— Такива са си и сега — съгласи се Лиан — и все пак са успели да те затворят тук.

— С безчестие! Разказвай…

— „Рула напътствала Мендарк в последните си мигове…“

— Помня Рула — отново го прекъсна каронът. — Това се казва Магистър! И какъв противник… Възхищавах й се!

Лиан започна да се дразни от постоянните прекъсвания на сказанието:

— Искаш ли да чуеш историята, или не?

— Твоето държание, когато те раздразня, ми дава не по-малко информация — засмя се Рулке.

— Да продължавам ли?

Рулке се ухили и се облегна назад.

— „Ти ще поемеш Съвета — заръчала Рула. — Само ти си способен, Мендарк. Истината за Алсифър е, че го съградиха като гигантска машина, която да даде на Рулке власт над целия свят. Нямаме защита срещу него. Дори усилията да го опознаем ни съсипаха.

— Какво да правим? — завайкал се коленичилият пред нея Мендарк.

— Намерете друг път. Открийте слабо място в Алсифър. Не може да няма.

— Тенсор вече се е заел с това.

— Тенсор е другият ни шанс. Извлечете изгода от съперничеството между Рулке и Кандор, който е потеглил към Алсифър. Възползвайте се от него…

Това били последните думи на Рула, преди да издъхне.“

Усмивката бе изчезнала от лицето на карона.

— Няма да повярвам, че и Кандор е замесен!

— Не ми е известно — сви рамене Лиан и подхвана отново сказанието:

„— Не виждам изход — заявил Мендарк, обхванат от униние.

Игър мълчал.

— Да се предадем ли? — попитал Мендарк. — Дали мизерният живот под гнета на тирана е по-лош от гладната смърт и окончателното опустошение на Сантенар?

Игър обаче не отварял уста.

— За нас може и да е по-лошо — размишлявал Мендарк, — но за народите на Сант сигурно би било облекчение…

— Млъкни, празнодумецо! — креснал му накрая Игър. — Изборът не е толкова прост.

— До гуша ми дойде от тази война — троснато отвърнал Мендарк. — Предпочитам мира.

— Нима искаш да останеш в Преданията като човека, продал цял свят в робство?

Тези думи жигосвали, защото Игър познавал честолюбието на Мендарк.

— Бих опитал всичко… — понечил да каже Мендарк.

Игър го прекъснал:

— Дори Забранените опити ли? Готов ли си да позволиш и тях?

— Ето как дързостта преминава в глупост.

— О, смелостта не ти е присъща ли? — подиграл му се Игър. — Значи не си готов да сториш всичко за страната си и света.

— Не знам как.

— Аз пък знам.

Тогава нахълтал Тенсор, който месеци наред разглеждал плановете и записките на Питлис за построяването на Алсифър.

— Градът наистина е уязвим! — възкликнал той. — Питлис е внасял мънички промени в плановете на Рулке, които останали скрити.

— И какво ще се случи, когато Рулке поиска да употреби своята машина? — попитал Игър.

— Не можем да предвидим. Вероятно нищо, освен ако…

— Какво? — не се стърпял Мендарк.

— Освен ако и ние не помогнем някак.“

Рулке слушаше напрегнато, а Лиан се чудеше какво ли се надява да научи.

„— Как? — недоумявал Мендарк. — Това означава да сме в самия град и…

В този миг погледът му застинал.

— Да — потвърдил Тенсор. — Налага се да прибегнем до Забранените опити.

— Не! — разфучал се Мендарк. — Не е имало по-велик Магистър от Рула, но това погуби и нея. Аз нямам такива сили.

— Нито пък аз — признал Тенсор. — Нито друг от Съвета освен…

И двамата се озърнали към Игър, който изрекъл надменно:

— Бих се съгласил, ако сме в пълна безизходица. Но опасността за мен ще е неизмерима. Не бих посмял да опитам без подкрепа.

— Имаш я — уверил го Мендарк.

— Пълна подкрепа — властно подчертал Игър.

Накрая изяснили замисъла си и подготвили примамката, като разчитали на единствената слабост, която Рулке си позволявал — гордостта, проличала и във величието на Алсифър. За него градът бил най-важен. Членовете на Съвета се преобразили и се устремили към Алсифър. Още по пътя доловили как самият строеж на света се разкривява, защото Рулке започнал изпитанията на своя град-машина.

Той хванал лостовете, подчинявайки всеки и всичко в Алсифър на волята си. Насочил цялата тази мощ срещу преливащата се стена на Възбраната. Тя светкавично се издула навън като огромен тумор, притиснал пустотата. И ако не били уж нищожните промени, вмъкнати от Питлис, Рулке щял да я пробие. В последния миг обаче израстъкът се обърнал наопаки и затворил част от пустотата.“

Рулке се мръщеше, погледът му пареше Лиан. После заповяда грубо:

— Продължавай!

— „Игър започнал Забранените опити с първата, не толкова опасна стъпка — призоваването. Рулке захапал примамката, без да подозира замисъла. Натискът върху всички бил огромен. Той го засилил. Усетил тръпка на безпокойство и потърсил причината. А натискът се увеличавал. Игър се заел с втората, най-рискованата фаза — улавянето.

Внезапно един от Съвета се прекършил, после и втори. Старателно градената структура губела устойчивост. Игър чувствал ужаса, който забивал нокти в съзнанието му. Забранените опити отивали към провал.

— Откажете се! — надал вопъл той.

Съветът се разпръснал, всеки искал да спаси само себе си.

Тогава се впило жилото на скорпиона. Рулке се мъчел да разкъса душата му. Съзнанието на Игър се опълчило срещу неизразимия с думи кошмар на обладаването и той пропаднал в бясното бълнуване на лудостта.

Мендарк не се поколебал. Виждал един-единствен изход, немислимо опасен, но се осмелил. Проникнал в ума на Игър и хванал там Рулке като в капан. Борели се много часове, но безумието на Игър обърквало Рулке и той отстъпил пръв.

Мендарк с мъка събрал последни сили за заклинание, с което го избутал в израстъка от пустота и му отнел властта над Алсифър. Неосезаемият тумор се затворил като балон, Нощната пустош, която има досег и с всичко, и с нищо. Така Питлис получил закъснялото си възмездие.

Ето къде е коренът на неутолимата омраза, която Игър изпитва към Мендарк. Но такова сказание не е съставено, поне не е пълно.“

Лицето на Рулке потъмня като буреносен облак.

— Що за лъжи! — избоботи той, стовари юмрук върху масата и я събори. — Гнусна заблуда!

Лиан отскочи по-надалеч от него.

— Не аз съм съставял това сказание — изписука той. — Разказвам ти го, както е познато от хилядолетие.

— Чумата да отнесе всичките ти Предания! — изръмжа Рулке, в очите му се появиха алени искрици. — Как да вярвам дори на една дума, изречена от тебе, щом това сказание е пълно с лъжи? Поругали са името ми…

— В какво се състои лъжата? Обясни ми поне това.

— Проклет да съм, ако ти обясня! Но ето какво ще ти кажа — не бях победен. Подлъгаха с коварство и мен, и жената, с която исках да се събера. Отнеха живота на една невинна. Не вярвам в този ваш свят да е извършвана по-голяма низост. Плениха ме, защото се опитах да я защитя.

Лиан разбираше добре безмерното лукавство на самия Рулке, но този път май се бе разярил наистина. И ако говореше искрено, в Преданията бе вплетена непростима лъжа. Кой би сторил такова зло?

За миг-два общото им негодувание ги свързваше. Лиан вече се сещаше и за други съмнителни или необясними моменти в Преданията.

— Ако е така, ще посветя живота си на разобличаването й — тихо се зарече той. — Но не заради тебе, защото е вярно, че си Великият предател.

— Хулиш ме напразно, летописецо — укори го Рулке със спокойно достойнство. — Всичко, което сторих, беше заради оцеляването на моята раса. Нима е възможно да има по-благородна цел?

Лиан мълчеше. Всяка постъпка на Рулке, откакто го бе срещнал, беше вид самозащита. И въпреки всичко долавяше у него благородство. Още една причина да се усъмни в Преданията.

— Ще разкрия лъжата заради самия себе си и заради красотата на Преданията, каквито винаги съм ги познавал — заради чистата, неподправена истина.

— Да, май ще открия у тебе повече, отколкото очаквах — промърмори каронът, уталожил гнева си. — Нима се натъкнах на единствения честен летописец в цял Сантенар?

Взря се замислено в Лиан. Ами ако изобщо не се налагаше да го покварява? Още по-добре, ако доброволно направеше онова, което Рулке искаше от него. Така щеше да бъде искрен пред Игър и Мендарк, когато го разпитват. Превъзходна шега!

— И аз имам документи, свързани с това — призна каронът, увлечен в новата си завладяваща идея. — Склонен съм да ти ги дам, за да напишеш правдиво сказание. Изпълниш ли с чест задачата си, нищо чудно след това да ти предложа цялата история на кароните след изтръгването ни от пустотата. Как ти звучи, летописецо?

Лиан затаи дъх. Все едно го бяха вдигнали от маса за изтезания, за да му предложат цяло кралство. Отвори уста, но не пророни и звук. „Помни, че са го нарекли Великия предател. Каква ли ще бъде цената?“

— Не мога да ти дам отплатата, докато съм тук. Ще почакаме до завръщането ми на Сантенар. Но дали да не получиш малка част предварително? — прошепна Рулке. — За да се убедиш в моята почтеност?

Лиан не беше способен да потисне нетърпението си. Вдигна длан към устата си от страх, че са му потекли лиги. Кимна рязко.

— Ето ти нещо, което няма как да си научил.

Рулке доближи устните си към ухото му. Говори цяла минута и Лиан се тресеше от вълнение. Накрая се облещи. Какво невъобразимо познание щеше да получи!…

— Това е само нищожна частичка — подчерта Рулке. — Е, какво решаваш?

Как да издържи на такова изкушение? Дали би могъл да получи знанието, без да плати цената? Каран, общите стремежи, дългът към Мендарк… Всичко потъна в жаждата да узнае.

— Мисля… че може и да се споразумеем — смънка той.

Каква чувствена, едва ли не похотлива тръпка! Направи крачката. Нямаше връщане назад.

Рулке се усмихна.

— Чудесно. Запомни наученото току-що. Нито твърденията, нито назованите имена не са истина сами по себе си. Трябва сам да се увериш.

— Непременно. За мен Преданията са въплътената истина.

— Толкова по-добре за тебе — лъжци не са ми нужни. Сега яж и пий.

Рулке свали покривалото от подноса.

Храната беше напълно непозната за Лиан — макар че приличаше на късчета месо или риба, не усещаше тежест при забождането с вилицата, а в устата му хапката се разпадаше, сякаш изплетена от паяжина. Имаше и някакви резенчета, може би от зеленчуци, тънки до прозрачност. Недоловимият вкус му напомняше за ароматната пара на богатите на подправки аакимски гозби, с които бе свикнал. Между хапките отпиваше от блестящата черна течност — студена, но лека и трудна за преглъщане. Изпаренията го удряха право в главата като силно вино.

— Единственото от нашата култура, което пренесохме през пустотата — подхвърли Рулке, който го гледаше. — Разбира се, тук не могат да бъдат нищо повече от сенки.

Щом Лиан омете подноса, каронът му каза:

— Сега ще те потопя в транс. Ще останеш в този унес, докато ми разказваш Преданията, съставени по време на моето затворничество в Нощната пустош. Прерови паметта си и подбери всичко съществено. Не пропускай и твоето „Предание за Огледалото“.

Той раздвижи ръце и погледът на Лиан се изцъкли. Въздишката на карона носеше цялото бреме на хилядолетния плен.

— „Само препатил плъх не налита на сиренцето.“ Като му дойде времето, ще се отзовеш и на принудата, която ще заложа в съзнанието ти. Ако не бе отстъпил доброволно, не бих могъл да постигна това. Но в скритите си мисли сам знаеше колко силен е копнежът ти.

 

 

Лиан послушно изреждаше сказанията и щом свършеше едно, въпросите на Рулке го пренасяха към друго. Понякога каронът му донасяше храна или поднасяше чаша към устните му. В края на деня гласът на разказвача задра в гърлото. Рулке го пренесе на диван, докосна челото му и го приспа. Тялото на младежа обаче започна да потъва в дивана. Каронът го измъкна с кисела ругатня и втвърди дивана за сметка на съседната стена. Прозрачният таван също провисна като хлабава гума.

„Времето ми изтича. Дано успея!“

Съвсем скоро поиска от Лиан да продължи. Така изминаха няколко дни. Но преди да събуди летописеца от транса, Рулке трябваше да направи още нещо. Наведе се и заговори в ухото му:

— Ела при мен, когато се върна на Сантенар, и ще бъдеш възнаграден. Цената, която искам, е нищожна. Някой ден ще те призова и ти ще дойдеш да ми кажеш каквото знаеш. Ако Каран е оцеляла, ще доведеш и нея, защото тя ми е по-необходима от тебе. Ако не поискаш да платиш дълга си, заложих в тебе принуда. Не дойдеш ли, ето какво ще усетиш. Разбери, че не се наслаждавам на страданията ти. Принуден съм да го направя.

Чукна с пръст слепоочието на Лиан и младежът тутакси се сгърчи. Ту обвиваше тялото си с ръце, ту ги размахваше. Очите му се изцъклиха. После каронът го докосна по челото и Лиан замря.

— Колко е слаб пред болката — каза си Рулке. — Да, тази недостойна раса е в упадък. Ще дойдеш ли? — изрече по-силно.

Лиан отвори очи и отговори с изненадващо ясен глас:

— Ще дойда.

Клепачите му се спуснаха.

— Събуди се!

Лиан се размърда и стана замаян.

— Какво ми стори?

— Нищо, което трябва да те плаши. Потопих те в транс и ти ми разказа Преданията. Те ми стигат, за да продължа с плановете си. Ако искам още сведения и няма от кого да ги получа, пак ще те потърся.

— Какво?! — изхриптя Лиан, който се клатушкаше.

Рулке го хвана за рамото.

— Тук времето не означава почти нищо, но в света отвън са минали три-четири дни, откакто започна разказа си. Вече не си ми нужен.

— Мога да си отида ли?

— Да. Кажи на своите приятели, че си избягал. Как ще обясниш спасението си… твоя работа, нали си разказвач. Постарай се обаче да ги убедиш, иначе ще станеш безполезен за мен и никой от двама ни няма да получи каквото иска. Няма никакъв смисъл веднага да те хванат в лъжа. Поспи още минутка… — Лиан отново изпадна в унес. — Забрави какво ти казах. Забрави и за измяната си. Отиди при портала. Когато те събудя, скочи и повярвай, че си избягал.

— Боя се от портала — смънка Лиан със затворени очи.

— Има защо да се боиш. По-ненадежден от този не съм виждал. Но и за мен, и за тебе няма друг изход оттук. Представяш ли си, ако погуби мен, докато се измъквам. Що за жестока шега ще бъде! Хайде, върви. Ще те прехвърля на място извън крепостта в Катаза, за да не пострадаш.

Лиан се надигна неуверено и се повлече към дъното на залата. Застана там смутен, а Рулке го доближи и направи някакъв жест. Плочата се освети бавно, в сияещия въздух над нея се появиха ивици като пара над котле. Лиан се пулеше към портала, все едно не разбираше какво вижда.

— Събуди се! — заповяда каронът и в същия миг се хвърли към него.

Лиан отскочи назад върху плочата, за да избегне удара. Тунелът се изду и Лиан хлътна заднешком в него. Порталът бавно се сви, избледня и угасна.

Нощната пустош се разтърси с пронизително стържене и се смали вихрено. Рулке се затътри към творението си и се хвърли вътре. За малко да не успее. Неговият затвор се сви до размерите на залата и накрая се обтегна около машината.

Рулке лежеше и дишаше тежко. Ръката му се сгърчи — първият пристъп на призляването, което досега бе потискал с волята си. Възстановяването щеше да му отнеме безценна седмица. Дали Нощната пустош щеше да издържи толкова?

Изпъна се на пода. Предстоеше му много работа, преди да се впусне в огромното предизвикателство да покори Сантенар. Добре, че онези там не подозираха.