Метаданни
Данни
- Серия
- Хроники на драконовото копие (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragons of Winter Night, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Нели Мутафова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- DarkGarden(2008)
- Корекция
- mahavishnu(2008)
- Окончателна корекция
- crecre(2008)
Издание:
Издателска къща Era & Co
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от adin)
7.
… не ни е писано да се видим повече в този свят.
Тъкмо приятелите стигнаха до пазара и първите дракони нападнаха Тарсис. Бяха се разделили с рицарите, въпреки че соламнийците се опитаха да ги убедят да избягат с тях на хълмовете. Когато спътниците им отказаха, Дерек настоя поне Таселхоф да дойде с тях, тъй като знаеше местоположението на драконовите кълба.
Танис нямаше как да им обясни, че кендерът ще се възползва от първата възможност за бягство и затова бе принуден отново да им откаже.
— Стърм, вземи кендера и ела с нас! — заповяда Дерек.
— Не мога, сър — отговори рицарят и положи ръка върху тази на Танис. — Той е моят водач, а задълженията към приятелите ми са на първо място.
— Щом си решил, аз не мога да те спра. — Гласът на Дерек беше леден от гняв. — Но това е черна точка за теб, Стърм Брайтблейд помни, че още не си рицар. Още не си! Моли се да не съм там, когато въпросът за посвещаването ти в рицарство бъде поставен пред Съвета.
Стърм пребледня като мъртвец и погледна крадешком към Танис, който се опита да прикрие изненадата си от тази новина. Но противният звук на роговете се приближаваше с всяка изминала секунда. Рицарите се запътиха към лагера си на хълмовете, а спътниците се върнаха в града.
Там всички бяха наизлезли по улиците и обсъждаха странните и нечувани досега звуци. Само един от жителите на Тарсис разбра какво означаваха.
Господарят на града се изправи рязко и погледна закачулените драконяни в сенките на заседателната зала.
— Обещахте, че ще пощадите града! — извика управникът. — Все още преговаряме…
— На Господаря на дракона му писна от преговори — отвърна единият и се прозя. — Освен това градът ще бъде пощаден… след като му се даде подходящ урок, разбира се.
Господарят захлупи лице в шепите си. Останалите членове на съвета се спогледаха недоумяващо и загледаха с ужас сълзите, които се стичаха между пръстите на главния им управник.
В небето вече се виждаха приближаващите се червени дракони. Летяха в групи от три до пет и крилете им хвърляха червени отблясъци. Жителите на Тарсис разбираха само едно — към главите им летеше смъртта.
Драконите се спуснаха ниско над града като кървави топки и изригнаха смъртоносно.
Огненият им дъх поглъщаше сградите една след друга.
Улиците се изпълниха с дим и здрачът се превърна в непрогледна нощ. Пепелта се посипа като черен дъжд. Хората изпаднаха в паника и хукнаха да се спасяват. Някои крещяха, че единственото безопасно място са хълмовете, други се запътиха към старото пристанище, трети се опитваха да стигнат до градските порти. А над тях летяха драконите и сееха смърт. Виковете на ужас преминаха в агония.
Тълпата погълна Танис и спътниците му и ги повлече по улиците. Димът ги задуши, от очите им потекоха сълзи, които им пречеха да виждат, но нищо не можеше да скрие апокалиптичната картина, която едва не унищожи здравия им разум.
Температурата беше толкова висока, че сградите избухваха като фойерверки. Танис зърна Гилтанас сред тълпата, прилепила се до стената на някаква къща, вкопчи се в него и изгледа безпомощно как човешкото гъмжило отнася приятелите му.
— Ще се срещнем в хана! — изкрещя полуелфът, но не разбра дали го чуха. Надяваше се все пак, че всички ще се опитат да стигнат дотам.
Стърм обгърна Алхана в силните си ръце и я понесе през изпълнените със смърт улици. Опита се да види нещо през облаците дим, но не успя. Това бе най-отчаяната битка в живота му — трябваше да се задържи на крака и да опази Алхана от човешките талази, които ги връхлитаха.
Но обезумялата тълпа успя да я измъкне от ръцете му. Той се вряза в гъмжилото с цялата мощ на ръцете, краката и доспехите си и накрая успя да докопа китките й. Тя трепереше, пребледняла като мъртвец. Вкопчи се в него с всичка сила и накрая успя да се приближи. В този момент над главите им надвисна сянка. Един дракон се спусна и заля с огнения си дъх ужасените хора. Стърм успя да се хвърли в някакъв вход, извлече Алхана и я прикри с тялото си. Огънят погълна всичко, а писъците на умиращите пронизваха съзнанието му.
— Не гледай! — прошепна рицарят и я притисна до себе си. По лицето му се стичаха сълзи. Драконът отмина и отвън се възцари ужасяваща, неестествена тишина. Нищо не помръдваше.
— Да тръгваме, докато още можем — предложи Стърм с треперещ глас.
Двамата се измъкнаха от входа и закрачиха, водени по-скоро от инстинкта, отколкото от сетивата си. Омаломощени и замаяни от непоносимата смрад на изгоряла плът, накрая се принудиха да потърсят убежище в друг вход. Постояха притиснати един до друг, благодарни за кратката почивка, но измъчвани от страшната мисъл, че след секунди отново трябва да излязат навън. Алхана отпусна глава на гърдите на Стърм. Усети хладината на старинната броня, увереността, която лъхаше от нея, и успокояващия ритъм на горещото му сърце. Ръцете, които я прегръщаха, бяха силни и мускулести. Той погали тъмната й коса.
Алхана беше дъщеря на строго и благочестиво семейство, което много отдавна бе определило мъжа, за когото трябваше пя се омъжи — елфски благородник. И съвсем естествено, през голините изминали от сключването на споразумението, те никога не се бяха докосвали. Той беше останал с нейните поданици а тя се върна в града, за да намери баща си, но се изгуби в света на хората, които презираше, но едновременно с това я очароваха. Бяха толкова силни, а емоциите им — първични и искрени. И тъкмо когато бе решила, че винаги ще ги мрази и презира, един от тях се открои над всички.
Тя погледна скръбното му лице и съзря гордост, благородство, дисциплина, идеали. Недостижими идеали. И много печал.
Този мъж — този човек — я привличаше. С него се чувстваше спокойна. Обля я сладостна топлина и Алхана изведнъж разбра, че този огън е по-опасен от огъня на хиляда дракона.
— По-добре да тръгваме — прошепна тихо Стърм, но за негово учудване тя го отблъсна и се отдръпна.
— Трябва да се разделим — отвърна му тя с глас, студен като зимна нощ. — Сама ще се върна в моя лагер. Благодаря, че ме придружи.
— Какво? Сама? Това е лудост! — Той хвана ръката й. — Не мога да ти позволя… — и осъзна грешката си. Алхана дори не помръдна, просто го изгледа убийствено, докато не я пусна.
— И двамата имаме приятели, с които сме обвързани.
Пътищата ни трябва да се разделят! — Тя погледна набразденото му от сълзи лице и гласът й потрепери, но намери в себе си сили да продължи, защото си спомени, че народът и разчита на нея. — Благодаря за помощта, но наистина трябва да тръгвам, докато улиците все още са пусти.
Стърм я погледна с болка и учудване. След това лицето му се вкамени.
— За мен бе щастие да ви служа, лейди Алхана. Но вие все още сте в опасност. Разрешете да ви придружа до вашия лагер и повече няма да ви създавам притеснения.
— Невъзможно! — отсече Алхана и стисна зъби. — Той е съвсем наблизо, а и приятелите ми знаят как да се измъкнем от града. Прости ми, но никога не съм имала доверие на хората. Кафявите очи на Стърм проблеснаха. Алхана усети, че той трепери и едва не се пречупи за втори път, но преглътна и продължи:
— Знам къде сте отседнали — в хана „Червения дракон“. Може би ние ще успеем да ви помогнем с нещо…
— Няма нужда. — Гласът на Стърм вече бе по-студен от нейния. — И недейте да ми благодарите. Направих онова, което повелява моят кодекс. Сбогом.
Той понечи да се обърне, изведнъж си спомни нещо, извади диамантената игла от пояса си и я сложи в ръката на Алхана.
— Ето! — Стърм погледна в очите й, където видя болка, която тя се опитваше да прикрие. Гласът му омекна, макар да не разбираше причината. — Щастлив съм, че ми се доверихте, дори за малко.
Алхана впери поглед в украшението и се разтрепери. Вдигна очи, но вместо очакваното презрение, съзря съчувствие. Този човек я изненадваше за пореден път. Взе ръката му, сложи иглата в дланта и сключи пръстите му.
— Задръж я — прошепна тя. — Спомняй си за Алхана Старбрийз, когато я поглеждаш, и знай, че някъде тя също мисли за теб.
Очите на рицаря плувнаха в сълзи. Той наведе безмълвно глава, целуна иглата, прибра я внимателно в пояса си и протегна ръце, но Алхана се отдръпна и извърна бледото си лице.
— Моля те, тръгвай.
Рицарят за миг остана неподвижен и нерешителен, но не можеше — честта не му позволяваше — да не изпълни заповедта й. Той се обърна и бързо изчезна из кошмарните улици.
Алхана постоя загледана подире му. Защитната й черупка отново успя да се втвърди.
— Прости ми, Стърм — прошепна на себе си, но се сепна. — Не, не ми прощавай! Бъди ми благодарен. Тя затвори очи, формира мисловен образ и изпрати послание, което стигна до покрайнините на града, където нейните приятели я очакваха, за да я отведат от света на хората. След като получи телепатичния им отговор, тя въздъхна и огледа задимените улици в трескаво очакване.
— Аз нали ви казах — обади се Райстлин в мига, когато първите рогове пронизаха следобедната тишина.
Ривъруайнд го изгледа раздразнено и се зачуди какво да прави.
Танис хубаво му беше казал да ги защитава от градските стражи, но как да ги защити от драконянските армии и от драконите!
Тъмният му поглед огледа групата. Тика моментално скочи с ръка на меча. Девойката бе много смела, но й липсваше опит По ръцете й още личаха белези от раните, които сама си беше нанесла.
— Какво става? — попита Елистан.
— Господарят на драконите напада града — отвърна рязко Ривъруайнд и продължи да размишлява трескаво. Чу звън на оръжие и се обърна. Карамон се бе изправил, спокоен и уверен. Слава Богу! Ривъруайнд не понасяше брат му, но трябваше да признае, че съчетанието от меч и магия бе много ефикасно. Лорана също остана спокойна, но Ривъруайнд така и не можа да се научи да вярва на елфите.
Танис му каза, че ако не се върнат, трябва да изведе останалите от града. Но не бе предвидил това! Ако излезеха от града, щяха да попаднат на драконянските армии в Равнините. Сега вече му стана ясно кой ги следеше през цялото време. Той започна да ругае на родния си език. В един момент почувства прегръдката на Златна Луна. Тя се усмихваше, а и очите й бяха изпълнени с вяра. Вяра в боговете и в него. Той се отпусна и паниката изчезна.
Първата ударна вълна разтърси хана.
— Трябва да слезем на приземния етаж! Карамон, вземи всички оръжия със себе си! Ако са още… — щеше да каже „живи“, но видя изражението на Лорана и се поправи: — Ако успеят да се измъкнат, ще дойдат тук. Ще ги чакаме.
— Отлично! — процеди язвително магьосникът. — И без това няма къде да отидем.
— Елистан, отведи останалите долу. Карамон, Райстлин, останете за малко — помоли Ривъруайнд и след като другите слязоха, каза: — Според мен, най-доброто решение е да останем тук и да се барикадираме. Улиците са сигурна смърт.
— Колко време мислиш, че ще издържим? — попита Карамон.
— Няколко часа — поклати глава варваринът.
Братята го погледнаха и си спомниха сгърчените тела по улиците на Квешу и онова, което им бяха разказали за унищожението на Солас.
— Няма да позволим да ни заловят живи — прошепна Райстлин. Ривъруайнд си пое дълбоко въздух.
— Ще се държим, докато можем, а когато разберем, че всичко е свършено… — Той замълча, защото не искаше да мисли за най-лошото.
Райстлин видя ръката върху ножа му.
— Няма да се стигне до това. Аз имам разни билки. Слагаш малко от тях в чаша вино и чакаш — резултатът е бърз и безболезнен.
— Сигурен ли си?
— Повярвай ми. Това ми е работата. — Ривъруайнд потрепери. — Билките — допълни небрежно.
— Ако съм жив, ще й дам чашата със собствените си ръце. Ако не съм…
— Можеш да разчиташ на мен — довърши магьосникът.
— Ами Лорана? — попита Карамон. — Нали ги знаете елфите. Тя няма…
— Аз ще се оправя — успокои го Райстлин.
Варваринът го погледна и внезапно го обзе страх. Магьосникът стоеше пред него хладнокръвен, със скрити в ръкавите на робата ръце и ниско спусната качулка. Ривъруайнд погледна камата си и разбра, че няма да може да го направи. Не и по този начин.
— Съгласен съм — изрече с усилие, излезе от стаята и остави братята сами.
— Аз ще умра в бой — заяви Карамон, като се опитваше да говори естествено и небрежно. Но гласът му изневери. — Райст, обещай ми, че ако… ме няма… ще изпиеш тази гадост…
— Няма да се наложи. Не съм достатъчно силен, за да издържа на такава битка. Аз ще умра от собствената си магия.
Танис и Гилтанас си пробиваха път през паникьосаната тълпа.
От време на време се криеха във входовете, за да се предпазят от огъня на драконите. Неочаквано Гилтанас изкълчи глезена си и се вкопчи в полуелфа, обезумял от болка.
Когато видя хана „Червения дракон“, Танис благодари на небесата, но молитвата му премина в проклятие, защото забеляза влечугоподобните фигури, обсадили постройката. Той издърпа обратно във входа заслепения от болката елф.
— Гилтанас! Ханът! Обсаден е!
Гилтанас го изгледа неразбиращо, но след малко думите достигнаха до съзнанието му и поклати глава.
— Лорана — изтръгна се от устните му и се втурна навън, но Танис го задържа. — Трябва да стигнем до тях — прошепна той преди да се свлече в ръцете му.
— Стой тук. — Полуелфът му помогна да седне на земята. — Аз ще се опитам да вляза вътре. Ще пробвам през задния вход.
Танис тръгна към хана, криейки се зад развалините и по входовете. Вече се намираше до съседната къща, когато дочу див крясък и се обърна. Видя, че Флинт му маха трескаво и побърза да отиде при него.
— Какво става? Защо не си при останалите… О, не. Джуджето беше коленичило над Таселхоф, затиснат под една греда. Сълзи се стичаха по почернялото му от саждите лице.
— Скапан малоумен кендер! Излезе и къщата се стовари отгоре му.
Бе разкървавил ръцете си в безплодни опити да помести гредата, която щеше да е по силите на трима като Карамон. Танис напипа пулса на Тас — беше съвсем слаб.
— Остани с него! Аз влизам вътре да доведа Карамон. Флинт се обърна към хана. И двамата чуваха пронизителните крясъци на драконяните и дрънченето на оръжията им. Изведнъж избухна странна светлина — магията на Райстлин. Джуджето поклати глава. Разбираше, че Танис едва ли ще успее да се върне заедно с Карамон, но все пак се насили да се усмихне.
— Добре, ще остана с него. Сбогом!
Танис преглътна, опита се да каже нещо, но се отказа и затича към хана. Райстлин кашля толкова дълго, че едва се задържа прав, но накрая избърса кръвта от устните си, бръкна в един от вътрешните джобове на робата си и извади малка кожена кесия. Беше му останало само едно заклинание и сила, колкото да го изрече.
Опита се да изсипе съдържанието на кесията в каната с вино, която Карамон бе донесъл преди началото на битката, но ръцете му трепереха неконтролируемо. Поредният спазъм го преви одве. Изведнъж някой го хвана за ръката и той с мъка извърна глава. Лорана.
— Какво е това? — попита тя.
— Съставки за заклинание — задави се магьосникът. — Сипи ги във виното.
Лорана кимна и направи каквото й каза. Прахът се разтвори моментално.
— Не пий от него — предупреди я той, след като спазъмът премина.
— Какво е това? — попита тя отново.
— Лекарство за сън — прошепна магьосникът и очите му проблеснаха.
— Нали не смяташ, че ще спим тази нощ? — усмихна се криво Лорана.
— Не е такова лекарство. Действието му наподобява смърт. Сърцето почти спира, дишането — също, кожата изстива и побелява, а крайниците изтръпват.
Лорана разтвори широко очи.
— Защо…
— Като последно средство. Ако врагът те сметне за мъртъв и имаш късмет, може да те остави на бойното поле. Ако не…
— Ако не, какво?
— Ами, не са много тези, които са станали от погребалните си клади — отвърна безстрастно Райстлин. — Но не вярвам да се стигне дотам.
Той задиша по-леко и се наведе стреснато, когато над главата му профуча стрела. Видя треперещите ръце на Лорана и разбра, че не е толкова хладнокръвна, колкото се опитва да изглежда.
— Да не би да възнамеряваш да ни дадеш да пием това нещо?
— Така ще избегнем изтезанията на драконяните.
— Откъде знаеш?
— Имай ми доверие — усмихна се едва забележимо магьосникът.
Лорана го изгледа и потръпна. Отри кървавите си ръце в кожените доспехи, за да ги избърше, не успя, но дори и не забеляза.
Край главата й изсвири стрела, а тя дори не се стресна. Само я погледна с отсъстващ поглед. Карамон нахълта в стаята и заедно с него проникна дим от пожара в общото помещение. Една стрела стърчеше от рамото му и неговата кръв се стичаше в странна смесица със зелената Драконянска кръв.
— Нахлуват през главната врата! — извика задъхан. — Ривъруайнд нареди да се съберем тук!
— Чуй! — предупреди го Райстлин. — Май са проникнали и от другаде.
Вратата на стаята се отвори с трясък и Карамон и Лорана скочиха с мечове в ръце. В рамката се очерта висока черна фигура.
— Танис! — изкрещя Лорана и се хвърли към него.
— Лорана! — прегърна я той и едва не се разплака от облекчение.
Карамон прегърна и двамата.
— Как са останалите? — попита след малко Танис.
— Дотук добре — отвърна воинът и надникна зад рамото му.
— Къде са…
— Стърм изчезна — продума изтощено Танис. — Флинт и Тас са отвън, на улицата. Кендерът е затиснат от една греда. Гилтанас е наблизо. Ранен е — обърна се към Лорана, — не е сериозно, но не може да ходи.
— Добре дошъл, полуелфе — обади се шепнешком Райстлин. — Идваш тъкмо навреме, за да умреш с нас. Танис забеляза каната с вино, черната кесия и го погледна ужасен.
— Не! — отсече твърдо. — Няма да умрем! Не и по този начин — повикайте останалите!
Карамон изкрещя с всичка сила. Ривъруайнд нахлу откъм общото помещение, където досега беше обстрелвал враговете със собствените им стрели, защото неговите отдавна бяха свършили.
Останалите го последваха и при вида на Танис на лицата им грейнаха усмивки, изпълнени с надежда. Вярата им го разгневи. „Някой ден ще ги предам, а може вече да съм го сторил.“ Той поклати яростно глава.
— Слушайте! — опита се да надвика грохота на битката. — Има възможност да излезем през задната врата! Онези отвън са малко. Основната част от армията е още в града.
— Някой ги е пратил специално за нас — измърмори Райстлин.
— Явно — кимна Танис. — Не разполагаме с много време. Ако успеем да се доберем до хълмовете…
Той внезапно замълча и вдигна ръка. Всички чуха плющенето на огромните криле и пронизителния писък на дракон.
— Скрийте се! — изкрещя Ривъруайнд, но беше късно. Въздухът се взриви и триетажният каменен хан се срина като картонена къщичка.
— Бързо навън! — извика Танис. — Това място… — В този момент гредата над главата му изскърца и започна да пада. Сграбчи Лорана и буквално я изхвърли през вратата, където стоеше Елистан. Той я пое и изчезна заедно с нея. Последното, което чу, преди гредата да го удари, беше тихото заклинание на магьосника. Започна да пропада в мрака и накрая светът се стовари отгоре му.
Стърм излезе иззад ъгъла и видя как ханът рухва сред дим и пламъци. Отгоре кръжеше дракон. Сърцето на рицаря заби диво от мъка и страх. Огледа се, видя група драконяни и се скри в най-близкия вход. Те обаче го подминаха, без дори да погледнат към укритието му, улисани в разговор на неразбираемия си гърлен език. Очевидно смятаха, че са изпълнили задачата си и сега отиваха да се веселят. Но други трима, облечени в сини, а не в червени униформи, изглеждаха много притеснени от рухването на хана и гневно размахваха юмруци по посока на червения дракон.
Стърм усети как го обзема отчаянието. Долепи се до вратата и загледа драконяните с празен поглед, чудейки се какво да предприеме. Защо още стояха тук? Да не би приятелите му бяха успели да избягат? Изведнъж сърцето му заби учестено. Погледът му долови нещо бяло.
— Елистан!
Посветеният се промъкваше го развалините и носеше някого със себе си. Драконяните също го забелязаха и се втурнаха към него с извадени мечове, като крещяха на общия език да се предаде. Рицарят извика соламнийското бойно предизвикателство и излетя от входа. Гущероподобните изненадано се обърнаха.
Стърм почти не забеляза другата фигура, която приближаваше към него, затова пък чу дивия крясък на Флинт, а от един Друг, съседен вход долови магическо заклинание.
Гилтанас, който не можеше да се изправи, произнасяше магически слова, насочил ръка към драконяните. Едно от съществата се свлече на земята с ръка на гърдите, Флинт повали втория драконянин с камък, а Стърм фрасна третия с юмрук. Рицарят помогна на залитащия Елистан, който носеше на ръце някакво женско тяло.
— Лорана! — изкрещя Гилтанас от убежището си.
Замаяна и полузадушена от дима, тя отвори очи.
— Гилтанас? — прошепна и погледна рицаря. — Стърм? — промълви объркано и посочи немощно зад себе си. — Мечът ти, там е…
Стърм видя почти затрупаното от камъните острие на неговия меч, до него лежеше елфският меч на Танис. Той се раз-рови и вдигна оръжията. Ослуша се, но цареше гробовна тишина.
— Да се махаме оттук. — Рицарят погледна Елистан, който се взираше в развалините. Лицето му бе мъртвешки бледо. — Къде са останалите?
— Там са. А полуелфът…
— Танис?
— Да. Влезе през задната врата точно когато драконът нападна хана. Всички бяха в средата на стаята. Аз стоях на вратата. Тогава той, като видя, че гредата пада, успя да хвърли Лорана към мен. Точно когато я хванах, сградата рухна отгоре им. Не вярвам да са…
— Не! — изкрещя Флинт и се хвърли към разрушената сграда. — Не, не вярвам!
— Къде е Тас? — сграбчи го Стърм и го дръпна назад. Джуджето помръкна.
— Една греда го затисна. — Той се заудря по главата и шлемът му падна на земята. — Трябва да се върна при него Карамон… — Джуджето се разплака. — Този голям и глупав вол! Как можа да ми стори това! Ами Танис! Трябват ми сега, имам нужда от тях!
Стърм постави ръка на рамото му.
— Върни се при Тас. В момента той се нуждае от теб. По улиците е пълно с драконяни. Всички ще сме…
В този момент Лорана изпищя и писъкът й прониза сърцето му като стрела. Той се обърна и я хвана, преди тя да се насочи към развалините.
— Лорана! Недей! Невъзможно е да са останали живи!
— Нищо не разбираш! — изкрещя гневно тя и се освободи от хватката му. След това падна на колене, опита се да вдигне един от почернелите камъни, но не успя и изплака от безсилие. — Танис!
Стърм я гледаше безпомощно и се чудеше какво да направи.
Отговорът дойде сам. Рогове! Все по-близо и по-близо. Стотици, хиляди рогове. Той погледна Елистан, който му кимна с разбиране, и двамата се приближиха към Лорана. — Скъпа — промълви нежно Елистан, — вече с нищо не можеш да им помогнеш. Но живите имат нужда от теб. Брат ти е ценен, кендерът — също. Драконянските армии навлизат в града.
Имаме две възможности — или да тръгнем и да продължим борбата с тези ужасни същества, или да се предадем. Танис пожертва живота си за теб. Не обезсмисляй саможертвата му.
Лорана вдигна очи. Сълзите размиваха чернилката по лицето й.
Чу роговете, виковете на Гилтанас, чу Флинт да крещи, че Таселхоф умира, думите на Елистан. Изведнъж заваля. Студената вода се стичаше по лицето й и полека възвърна здравия й разум.
— Помогни ми, Стърм — помоли тя, като едва изговаряше думите. Той я обгърна с ръка и й помогна да се изправи.
— Лорана! — повика я брат й.
Елистан беше прав — живите се нуждаеха от нея. Трябваше да отиде при тях. Длъжна бе да продължи. Така би постъпил Танис.
— Сбогом, Танталас! — прошепна тя.
Дъждът се усили и се превърна в порой. Сякаш самите богове оплакваха Великолепния Тарсис.
Водата капеше върху главата му. Студена и дразнеща. Райстлин опита да се претърколи, за да се махне от капките, но не можеше да помръдне — беше затиснат от нещо тежко. Обзе го паника и започна отчаяна борба да се измъкне. Страхът разбуди съзнанието му, наложи си да се успокои започна да изучава ситуацията, както го бяха учили.
Не виждаше нищо. Тъмнината беше непрогледна, трябваше да се довери на сетивата си. Първо трябваше да махне тази тежест. Размърда се предпазливо. Не почувства болка. Явно нямаше нищо счупено. Протегна ръка и напипа някакво тяло. Съдейки по доспехите, а и по миризмата, това трябваше да е Карамон. Райстлин въздъхна. Трябваше да се сети! Той се напрегна, избута брат си и се измъкна изпод тялото му. Пое си Дълбоко въздух и избърса водата от лицето си. Наведе се над брат си, напипа в тъмното врата му и потърси пулса му. Беше силен и равномерен. Райстлин се отпусна на пода и въздъхна с облекчение. Поне не беше сам.
Но къде се намираше? Той започна да си припомня последните кошмарни моменти. Спомни си, че преди гредата да падне, Танис успя да спаси Лорана. Спомни си, че с последни сили направи заклинание, което обгради телата със сила, която ги правеше неуязвими за физически предмети. Спомни си, че Карамон се хвърли отгоре му, за да го предпази, а след това сградата рухна. Спомни си усещането за пропадане.
Пропадане…
Изведнъж разбра. Намираха се в избата на хана. Райстлин заопипва каменния под и накрая намери онова, което търсеше — магическия си жезъл. Кристалът беше цял — само драконов огън можеше да го повреди.
— Ширак — прошепна той и кристалът блесна. Седна на пода и се огледа. Беше прав. Намираха се в избата на хана. Магьосникът наведе жезъла встрани. Танис, Ривъруайнд, Златна Луна и Тика лежаха до Карамон. Изглеждаха невредими. Навсякъде се търкаляха парчета от бутилки, бъчви и камъни. Сред отломките се виждаше и част от падналата греда. Райстлин се усмихна.
Страхотно заклинание. Дългът им към него продължаваше да нараства.
Освен ако не умрем от студ, напомни си с горчивина. Ръцете му трепереха толкова силно, че едвам държеше жезъла. Разкашля се. Това щеше да го убие. Трябваше да се измъкнат оттук.
— Танис — пресегна се и то разтърси.
Полуелфът лежеше в самия край на магическия защитен обръч. Измърмори нещо и се стърчи, но Райстлин го разтърси отново. Той изкрещя и прикри главата си с ръка.
— Танис, намираш се в безопасност — прошепна магьосникът и се раз кашля. — Ставай!
— Какво? — Полуелфът се изправи стреснато и се огледа. — Къде… — И тогава си спомни. — Лорана?
— Няма я. Ти я спаси, като…
— Да… — Танис се отпусна на пода. — Последно чух да казваш някакви магически думи.
— Точно затова сме невредими. — Райстлин се загърна в подгизналата си роба, потрепери и седна близо до Танис, който гледаше с празен поглед.
— И в коя Бездна…
— В избата на хана. Подът е поддал и сме пропаднали.
Танис вдигна глава.
— В името на всички богове! — прошепна невярващо.
— Да — Райстлин проследи погледа му. — В момента сме погребани живи.
Един по един се надигнаха и останалите. Златна Луна се погрижи за раните им, които не бяха сериозни, благодарение на заклинанието на Райстлин. Когато свърши, започнаха да обсъждат ситуацията, в която се намираха. Но положението беше безнадеждно. Не знаеха колко време са били в безсъзнание, нито какво ставаше отгоре им. По-лошо, нямаха никаква представа как да се измъкнат.
Карамон се опита да размести внимателно няколко камъка над главите им, но отломките проскърцаха зловещо. Райстлин му припомни остро, че няма сила за повече заклинания и Танис уморено нареди на воина да спре. Седнаха отново във водата, която продължаваше да се надига.
Ривъруайнд отбеляза, че е въпрос на време да разберат от какво точно ще умрат: от задушаване, измръзване, от отломките на хана, които щяха да рухнат отгоре им, или от удавяне.
— Можем да викаме за помощ — предложи Тика, като се стараеше гласът й да не трепери.
— Тогава можеш да прибавиш към списъка и драконяните — сопна се Райстлин. — Те с най-голямо удоволствие ще дойдат да ни измъкнат.
Тика се изчерви. Карамон хвърли неодобрителен поглед на брат си и я придърпа към себе си. Райстин ги изгледа презрително.
— Интересно, отгоре не се чува никакъв звук — обади се Танис. — Струва ми се, че драконите и армиите… — погледът му срещна този на Карамон и те си кимнаха, защото им хрумна една и съща мрачна мисъл.
— Какво? — попита Златна Луна.
— Драконянските армии са окупирали града, а навярно и земите на много километри наоколо — каза Карамон. — Дори да успеем да излезем оттук, няма къде да се скрием.
И сякаш за да потвърдят думите му, отгоре се дочуха гърлени звуци, които всички познаваха прекалено добре.
— Пак ви казвам, губим си времето — извика на общия език някакъв писклив глас, който явно принадлежеше на таласъм. — Никой не може да е оживял в този ужас.
— Кажи го на Господаря на дракона, скапан кучеядецо! — изръмжа един драконянин. — Сигурен съм, че негово господарско превъзходителство ще се заинтересува от мнението ти. Или по-скоро неговият дракон. Имаш заповеди. Хайде, почвайте да разравяте!
Дочу се скърцане и стържене от отместени камъни. През цепнатините се посипаха пръст и прах. Гредата помръдна леко, но се задържа.
Спътниците се спогледаха и затаиха дъх, защото се сетиха за странните драконяни, които бяха нападнали хана. „Някой преследва точно нас“ — беше казал тогава Райстлин. — Какво търсим в тези боклуци? — изписка един таласъм на техния език. — Злато? Съкровища? Танис и Карамон, които разбираха малко езика им, се напрегнаха, за да чуят по-добре.
— Не — отвърна първият, който си бе позволил да оспори заповедите. — Търсим шпиони или не знам там какви си, които Господарят на дракона иска да разпита лично.
— Тук? — удиви се таласъмът.
— И аз така им казах и видя какво ми отговориха. Гущерите разправят, че тъкмо ги били обградили в хана, когато драконът го нападнал. Никой не е успял да избяга и затова Господарят решил, че са още тук. Но, ако питаш мен, тия драконяни нещо бъркат, само дето сега ние трябва да се мъчим с тези камънаци.
Шумът от разчистването се чуваше все по-ясно, както и пискливите гласове на таласъмите и откъслечните гърлени заповеди на драконяните. Сигурно са поне петдесет, помисли ужасено Танис.
Ривъруайнд извади тихо меча си от водата и започна да го бърше. Винаги жизнерадостният Карамон помръкна, стана и потърси своя меч. Мечът на Танис го нямаше, затова варваринът му даде камата си. Тика понечи да извади своя меч, но полуелфът поклати отрицателно глава. Щяха да се бият в затворено пространство, а на нея й беше нужно много повече място. Танис погледна въпросително Райстлин.
— Ще се опитам, Танис — прошепна магьосникът, — но съм много уморен. Много. Не мога нито да мисля, нито да се съсредоточа. — Той се сгуши в мократа си роба, полагайки огромни усилия да не се разкашля и да ги издаде.
„Дори да успее да го изговори, заклинанието ще го довърши — помисли Танис. — Но така може да се окаже по-голям късметлия от нас — няма да го заловят жив.“
Шумът отгоре ставаше все по-силен и по-силен.
Таласъмите се славеха като неуморни работници. Те бързаха да свършат това, което им беше заповядано, за да се върнат в Тарсис и да продължат плячкосването. Спътниците стояха в мълчаливо очакване, отгоре продължаваше да се сипят камъни, пръст и дъждовна вода. До няколко минути щяха да ги открият.
Изведнъж се разнесоха други звуци. Таласъмите се разпищяха ужасени, въпреки че драконяните им заповядваха да продължават да работят. Чуха как захвърлят лопатите и лостовете, а след това и нервните им крясъци. Отгоре очевидно назряваше таласъмски бунт, но причината бе един ясен и пронизителен звук. Отговори му друг, по-далечен. Наподобяваше писък на орел, който се носи над равнините по изгрев слънце, и се чуваше точно над главите им.
Изведнъж се разнесе драконянски вик и нещо, което приличаше на разкъсване на тяло. Последваха още писъци и дрънчене на оръжия.
— Какво е това? — попита Карамон с широко отворени очи. — Определено не е дракон. Повече ми прилича… ами прилича на някаква гигантска хищна птица!
— Каквото и да е, май разкъсва драконяните на парчета! — с треперещ глас се обади Златна луна.
След малко писъците престанаха и настъпи злокобна тишина. Какво ли ново зло бе заместило сегашното? Някой започна да размества камъните, парчетата мазилка и дървените греди. Нещото отгоре беше твърдо решено да стигне до тях!
— Това нещо изби всички драконяни! — прошепна с ужас Карамон. — А сега е наш ред!
Тика пребледня и се вкопчи в ръката му. Дъхът на Златна Луна секна и дори Ривъруайнд се взираше напрегнато нагоре, изгубил обичайната си сдържана поза.
— Карамон, млъкни! — прошепна Райстлин и потрепери. Танис го подкрепи.
— Плашим се, без да знаем какво… — започна той, но не довърши.
Отгоре се чу оглушителен трясък и в избата се изсипа огромно количество камъни, мазилка и дървения. Всички побързаха да се долепят до стените. През дупката се промуши огромен крак с извити нокти, които проблеснаха на светлината на магическия жезъл. Кракът се измъкна от развалините и остави след себе си широка дупка, през която нахлу дневната светлина.
Спътниците направиха опит да се прикрият зад падналите греди и изпочупените бъчви. Не се чуваше нищо. Известно време никой не посмя да помръдне. Но отвън бе все така тихо.
— Нямаме друг шанс — прошепна Танис. — Карамон, виж какво става горе.
Воинът вече се бе измъкнал от скривалището си и прескачаше отломките по пода. Ривъруайнд го следваше с изваден меч.
— Нищо — отговори озадачено Карамон, след като надникна.
Танис застана до него и също погледна нагоре. Без меча се чувстваше гол. В този момент над главата му се появи някаква тъмна фигура, очертана от светлината на нестихващите пожари. Зад нея се издигаше огромно чудовище. Главата му наподобяваше орел, очите му отразяваха пламъците, а огромните му нокти блестяха.
Спътниците се отдръпнаха, но беше късно. Съществото вече ги беше забелязало и се наведе към тях. Карамон придърпа Тика към себе си, без да изпуска меча си. Фигурата внимателно коленичи на ръба на дупката и свали качулката си. — Ето, че отново се срещнахме, Танис — прозвуча един глас, студен и далечен като звездите.