Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (36)

11.
Кендерско любопитство. Кендерско любопитство.
Рицарите тръгват в атака.

В нощта след посвещаването на Стърм двамата с Флинт обикаляха бойниците и джуджето разказваше преживелиците им.

— Кладенец от чисто сребро блестеше като скъпоценен камък в сърцето на Драконовата планина. От това сребро Терос изкова копията.

— Най-много съжалявам, че не можах да видя гробницата на Хума — отвърна тихо Стърм. Той се загледа в огньовете на хоризонта и се подпря на древната каменна стена. Върху изпитото му лице попадна светлина от някакъв прозорец.

— Какъв е този начин, лорд Дерек? — попити Стърм с преднамерена любезност. — Ти и Гюнтар смятате, че сте ме победили — пренебрегна въпроса му той, а гласът му трепереше от ненавист. — Но не сте! Един героичен акт — и рицарството ще падне в краката ми. Това ще е вашият край!

— Бях останал с впечатлението, че войната се води с драконовите армии.

— Я не ми се прави на много достоен! Наслаждавай се на рицарството си, Брайтблейд. Платил си достатъчно за него. Какво й обеща в замяна на лъжите й? Брак? Да я направиш почтена?

— Мярата не ми позволява да ви извикам на дуел, но не намирам за уместно да слушам как обиждате тази, която е колкото добра, толкова и смела! — Рицарят се обърна с намерението да си тръгне.

— Не смей да ми обръщаш гръб! — Дерек се хвърли към него и го сграбчи за рамото.

Стърм се извърна яростно, поставил ръка на меча си. Дерек също посегна към оръжието си и за миг изглеждаше, че дори Мярата няма да помогне, но Флинт бързо дръпна приятеля си.

— Кажи каквото имаш да казваш, Дерек! — Гласът му трепереше.

— С теб е свършено, Брайтблейд. Утре ще изведа рицарите на бойното поле. Няма какво повече да се размотаваме в тоя скапан каменен затвор. Ще видиш, че моето име ще се превърне в легенда!

Флинт погледна тревожно Стърм — кръвта се беше оттекла от лицето му.

— Дерек, ти си луд! Отвън има хиляди наемници! Ще ви накълцат на парчета!

— Ще ти се, нали! Бъди готов, тръгваме на зазоряване, Брайтблейд.

Кулата на Върховните Клерикали се издигаше като страж срещу западния склон на прохода Уесгейт, единствения проход през планинската верига Хабакук, която разделяше източна Соламния от Палантас. Всички останали пътища към града бяха дълги стотици километри и минаваха или през планини, или през пустиня, или по море. А корабите, които навлизаха в Портите на Паладин, бяха лесна мишена за огнемятащите катапулти на гномовете.

Кулата бе построена през Епохата на Могъществото, Флинт бе добре запознат с архитектурата от този период — тогава повечето сгради са били проектирани и строени от джуджета, но не и тази. Той продължаваше да се чуди кой я е строил, защото според личното му мнение този човек трябва да е бил или пиян, или луд.

Основата представляваше осмоъгълна каменна стена, като всеки от осемте ъгъла бе увенчан с островърха кула. Между тях, по цялата дължина на стената, бяха иззидани бойници. Вътрешната осмоъгълна стена бе основа за поредица от кулички и контрафорси, които се преливаха изящно към централната кула.

Архитектурният проект бе съвсем стандартен, но онова, което озадачаваше джуджето, бе липсата на вътрешни отбранителни точки. На външната стена имаше три огромни стоманени порти вместо само една, което е по-разумно, защото отбраната им изискваше огромно количество жива сила. Всяка от трите порти извеждаше към тесни дворчета, в чийто край имаше подвижни вертикални решетки, от които се влизаше направо в огромна зала. А тези три зали се срещаха направо в сърцето на централната Кула!

— Все едно да поканиш врага си на чай! — беше изсумтяло джуджето. — Това е най-тъпо построената крепост, която съм виждал през живота си.

За рицарите Кулата бе свещено място, в което имаше право да влиза само Върховният Клерикал, но тъй като такъв липсваше, те щяха да защитават стените до последна капка кръв, но нямаше да се осмелят да пристъпят в залите й.

Първоначално тя е била замислена да охранява прохода, а не да го препречва. Но след това построили допълнителна сграда, която не позволяваше свободно преминаване. Точно в тази пристойка живееха рицарите и пешаците и никой не помисляте да влезе в Кулата.

Никой, освен Таселхоф.

Подтикван от неумолимото си любопитство и разяждащия глад, кендерът пое по горната част на вътрешната стена. Постовите го изгледаха враждебно, стиснали с една ръка мечовете си, а с другата кесиите си. Тас слезе по стълбите и се озова в централния двор, където беше тъмно. Нямаше нито факли, нито часови. Към стоманените решетки водеха широки стъпала Той бързо ги изкачи и надникна през една от решетките. Нищо. Във вътрешността на кулата бе тъмно като в самата Бездна.

Тас се опита да повдигне решетката — акт, продиктуван по-скоро от безсилие, отколкото от здрав разум, защото само Карамон или десетима рицари можеха да я вдигнат, — но за огромно негово удивление тя започна да се вдига с най-ужасяващото скърцане, което беше чувал някога! Той я задържа, поглеждайки страхливо към бойниците в очакване целият гарнизон да се впусне насам и да го залови, но рицарите явно чуваха само къркоренето на празните си стомаси. Тас погледна отново решетката. Между острите шипове в долната част и каменната основа имаше разстояние колкото да се провре един кендер. Без изобщо да мисли за последствията, той легна на земята и се промуши през отвора.

Озова се в някаква огромна зала, широка почти петнайсет метра, но не виждаше нищо. На стената имаше някакви много стари факли. След няколко неуспешни опита най-накрая докопа една и я запали с огнивото на Флинт, което откри в торбата си. Сега успя да огледа добре гигантското помещение. То продължаваше и стигаше до сърцето на Кулата. От двете му страни се издигаха странни колони, които наподобяваха зъби на раззината паст. Тас надникна зад една колона, но там нямаше нищо, освен някакъв алков. Кендерът се разочарова, но продължи напред с надеждата да открие нещо интересно. В дъното на залата имаше втора решетка, но за огромно негово огорчение беше вдигната.

Кендерите имаха пословица: „Всичко лесно носи повече главоболия, отколкото полза.“ Тас влезе в друга зала, не толкова просторна като първата, но с все същите подобни на зъби колони от двете страни. Той се зачуди кой ли беше построил тази толкова лесна за превземане крепост. Външната стена бе много солидна, но веднъж да я преодолеят — и пет пияни джуджета можеха да превземат Кулата. Тас погледна нагоре. И защо беше толкова висока? Да не би в онези дни рицарите да са били гиганти, зачуди се той, докато надничаше през всяка отворена врата и във всеки ъгъл.

В дъното на втората зала откри трета решетка, която се различаваше от първите две. Тя се състоеше от две части, които се плъзгаха и се съединяваха по средата на отвора. Най-странна бе голямата дупка точно в средата й!

Той пропълзя през дупката и се озова в някаква малка стая. На отсрещната стена имаше две огромни стоманени порти. Побутна ги предпазливо и с изненада откри, че бяха заключеня за разлика от решетките. Е, най-после беше намерил занимание, което да отвлече мислите му от празния стомах. Тас се покачи върху една каменна скамейка и постави факлата в аплика на стената, след което започна да рови из торбите си. Накрая откри комплект шперцове, с които всеки кендер израстваше още от бебе. Сети се за друг любим афоризъм на кендерите: „Заключването на една врата е обида към същността й.“

Той подбра нужните инструменти и се залови на работа. Ключалката се оказа елементарна. Чу се изщракване и вратата се отвори навътре. Таселхоф се ослуша. Беше съвсем тихо. Надникна, но не видя нищо. Той се покачи отново на скамейката, взе факлата и се промъкна през стоманените порти. Озова се в просторното кръгло помещение, в което нямаше нищо освен някакъв предмет, подобен на старинен фонтан. Беше потънал в прах и стоеше точно в средата на стаята. Освен това коридорът свършваше тук, защото макар в помещението — да имаше още две двойки стоманени врати, беше напълно ясно, че те отвеждат към другите две гигантски зали. Това бе сърцето на Кулата! Свещеното място!

И вътре нямаше нищо!

Тас се разходи, осветявайки по-отблизо тук и там. Накрая се разочарова и реши, преди да си тръгне, да разгледа фонтана. Когато го приближи, откри, че това не беше никакъв фонтан, но слоят прах бе толкова дебел, че изобщо не се виждаше какво има под него. Нещото бе високо почти колкото него и бе подпряно на четирикрак постамент, а върхът му се крепеше на някаква трикрака стойка. Тас го огледа внимателно, пое дълбоко въздух и духна с всичка сила. Прахът влезе в носа му и той се разкиха толкова силно, че едва не изпусна факлата. В продължение на няколко секунди не виждаше нищо, след това прахът се уталожи. Той порови в една от торбите си, измъкна една носна кърпа и изтри предмета.

— Пусто да опустее! — отчая се кендерът. — Прав бях. А сега какво да правя?

 

На сутринта слънцето изгря, но едва се виждаше през пушека от огньовете на драконовата войска. В двора на Кулата на Върховните Клерикали още преди зазоряване кипеше активна дейност. Стотина рицари оседлаваха конете си, нагласяваха оръжията си, крещяха да им донесат щитовете или дрънчаха с доспехите си заедно с хиляда пешаци, които се щураха из двора и търсеха мястото си в строя.

Стърм, Лорана и лорд Алфред стояха на вратата и ги наблюдаваха мълчаливо. Дерек препускаше из двора и подхвърляше шеги и закачки. Изглеждаше великолепно в лъскавата си броня и розата на нагръдника, огряна от първите слънчеви лъчи. Духът на хората му бе приповдигнат. Мисълта за предстоящата битка ги караше да забравят глада.

— Милорд, трябва да го спрете — настоя Стърм.

— Не мога. — Лорд Алфред нахлузи ръкавиците си. Изглеждаше изтощен. Откакто Стърм го събуди в малките часове на нощта, не беше мигнал. — Мярата му дава право да решава по свое усмотрение.

Двамата със Стърм проведоха дълъг разговор с Дерек и го убеждаваха да изчака само още няколко дни. Вятърът вече беше започнал да се обръща и скоро щеше да повее топлият северен бриз. Но рицарят остана непреклонен. Щял да излезе и да предизвика драконовите войски в открит бой. На репликата за численото им превъзходство отвърна с презрителен смях и попита откога таласъмите можели да се сравняват със соламнийските рицари. Добави също, че преди сто години, по време на войните с таласъмите и човекоядците в подстъпите към Вингаард, на всеки рицар се падали по петдесет противници и всички били избити до крак!

— Но това са драконяни! — възкликна Стърм. — Те са интелигентни и умеят да се бият. В отрядите им има магьосници и са въоръжени с най-добрите оръжия в Крин. Дори в смъртта си могат да убиват…

— Смятам да се справя с тях, Брайтблейд — прекъсна го грубо Дерек. — Предлагам да събудиш хората си и да се подготвите.

— Няма да дойда — нито аз, нито хората ми. Дерек пребледня от ярост и дори онемя за миг. Лорд Алфред също се шокира от толкова явно неподчинение.

— Стърм — обади се изумено той, — имаш ли представа какво правиш?

— Да, милорд. Само ние стоим между Палантас и драконовите армии и няма да оставя този гарнизон без хора. Моят отряд остава тук.

— Неподчинение на директна заповед! — Дерек дишаше тежко. — Ти си свидетел, лорд Алфред! Този път с него е свършено! — Той се отдалечи. Лорд Алфред го последва с мрачна физиономия и Стърм остана сам.

В крайна сметка той позволи на хората си да изберат сами. Можеха да останат с него, като не рискуваха нищо, защото се подчиняваха на заповедта на прекия си началник, но ако искаха, можеха да тръгнат с Дерек. Напомни ми, че Винас Соламнус е дал същия избор на войниците си, когато рицарите въстанали срещу корумпирания император на Ергот. Те приеха тази легенда като знак свише и точно както при Соламнус, повечето от тях предпочетоха да останат с командира, когото уважаваха и обичаха.

Сега стояха и наблюдаваха мрачно другарите си, които се готвеха да отпътуват. Това бе първият открит разрив в дългата история на рицарството.

— Стърм, имаш още малко време да размислиш — опита се да го убеди лорд Алфред, докато рицарят му помагаше да се качи на коня си. — Дерек е прав. Драконовите армии нямат нашите военни умения. Много е възможно да ги пометем само с един удар.

— Моля се да сте прав, милорд — отвърна непреклонно Стърм.

— Но той ще те изправи пред съда и ще те екзекутират! И този път Гюнтар няма да може да те защити!

— Ще приема екзекуцията с удоволствие, милорд, стига да не се случи това, от което се страхувам.

— По дяволите, човече! А ако изгубим, ти какво ще правиш тук? С тези хора не можеш да удържиш войската им! Дори да отворят пътищата, пак няма да дочакаш подкрепленията от Палантас!

— Поне ще им дадем време да евакуират цивилното население, ако…

Лолд Дерек Краунгард застана с кона си в строя. Погледна към Стърм и очите му блеснаха през цепките на шлема. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Стърм Брайтблейд, според Мярата сега и тук те обвинявам в подривна дейност и…

— Мярата да върви в Бездната! — Чашата на търпението му преля — Докъде ни докара тази Мяра? Разединени, алчни за власт, луди! Даже собственият ни народ предпочита да си има работа с войските на врага! Мярата се провали!

В двора се възцари гробна тишина, нарушавана единствено от риенето на копита и от подрънкването на броните.

— Моли се да умра, Брайтблейд, защото, кълна се в боговете, сам ще изпълня екзекуцията ти и ще ти прережа гърлото! — И без да каже дума повече, пришпори коня си и поведе колоната. — Отворете портите!

Утринното слънце се издигна над пушека и изгря в синьото небе. Вятърът духаше от север и развяваше гордия флаг на върха на Кулата. Блестяха брони, мечовете дрънчаха по щитовете, тромпетите свиреха. Мъжете се втурнаха да отворят солидните дървени порти.

Дерек вдигна високо меча си, извиси глас в боен поздрав към врага и препусна напред. Рицарите се присъединиха към звънкото предизвикателство и го последваха към бойното поле, на което преди много, много години Хума бе извоювал велика победа. Пешаците маршируваха и стъпките им се запечатваха върху каменния паваж. Лорд Алфред понечи да каже нещо на Стърм и младите рицари, които стояха и гледаха, но само поклати глава и също препусна.

Портите се затвориха след тях и тежкият железен лост падна. Рицарите изтичаха към бойниците, за да наблюдават битката. Стърм стоеше с безизразно лице в средата на двора и мълчеше.

Младият и красив командир, който предвождаше драконовата войска в отсъствието на Черната дама, тъкмо се събуждаше и си мислеше за закуската и за поредния скучен ден, когато един разузнавач нахълта в лагера с коня си. Командир Бакарис го изгледа отвратено. Мъжът бе преминал през лагера като вихрушка, събаряйки по пътя си таласъми и баки с храна. Драконяните подскачаха, заканваха се с юмруци и ругаеха, но той не им обръщаше внимание.

— Господарят! — извика и слезе от коня си точно пред входа на палатката. — Трябва да вляза при Господаря.

— Господарят не е тук — отвърна помощник-командирът.

— Аз го замествам — отсече Бакарис. — По каква работа идваш?

Мъжът се огледа бързо, защото не искаше да стане някоя грешка, но страховитата Черна дама и синият й дракон не се виждаха никъде. — Рицарите излязоха от крепостта!

— Какво? Сигурен ли си?

— Да! Видях ги. Стотици. На коне! Доспехи, мечове. И хиляда пешаци.

— Тя беше права! — Бакарис изруга възхитено. — Глупаците направиха грешката!

Той повика слугите и побърза да се върне в палатката си.

— Тревога! Повикайте капитаните за последен петминутен инструктаж! — Докато пристягаше доспехите си, ръцете му трепереха от вълнение. — И изпратете някой във Флотсам, за да съобщи на Господаря.

Слугите таласъми се разтичаха във всички посоки и не след дълго из лагера отекнаха бойните рогове. Командирът хвърли последен поглед към картата на масата и излезе, за да инструктира офицерите.

— Жалко. Докато й съобщят, битката сигурно ще е свършила, а тя искаше да присъства на превземането на Кулата на Върховните Клерикали. Но утре вечер сигурно ще спим в Палантас — тя и аз.