Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (34)

9.
Танис в плен.

— Охо, значи си офицер, и то в моята част. Трябва по-честичко да проверявам наемниците си! — Китиара се засмя и го хвана под ръка. — Ей, та ти трепериш! Май си се ударил лошо. Хайде, апартаментът ми е съвсем наблизо. Ще пийнем, ще превържем раната и ще поговорим.

Танис се остави да го отведе в една странична пресечка. Събитията се развиваха твърде бързо. Само преди минути бе тръгнал да пазарува, а сега вървеше под ръка с Драконов Господар, който току-що спаси живота му и освен това се оказа жената, която обичаше от толкова години. Той не можеше да направи нищо, само вървеше и я гледаше, докато Китиара, която усещаше погледа му, го наблюдаваше изпод тъмните си, дълги клепки. Внезапно Танис се улови, че си мисли колко добре й стоят тъмносините люспести доспехи, които прилепваха плътно към тялото й и подчертаваха дългите й изящни крака.

Около двамата се навъртаха драконяни, надявайки се поне на снизходително кимване от нейна страна, но тя не им обръщаше внимание и бъбреше оживено с Танис, сякаш се бяха разделили вчера, а не преди пет години. Той обаче изобщо не я чуваше, защото съзнанието му още не можеше да асимилира станалото, а тялото му за пореден път болезнено реагираше на близостта й.

Китиара прокара небрежно ръка през косата си и я тръсна. Този стар неин навик извика спомени… Танис разтърси глава и с последни сили опита да събере мислите си и да се заслуша какво му говори. Животът на приятелите му зависеше от него, от това, което щеше да стори сега.

— Този драконов шлем ужасно запарва, но аз не се нуждая от него, за да въвеждам дисциплина сред подчинените си. Нали така? — намигна му тя.

— Н-не — заекна полуелфът и усети руменината по лицето си.

— Все същият Танис! Още се изчервяваш като девойка. Но ти никога не си бил като останалите, никога… — Тя го придърпа към себе си, обви ръце около тялото му и влажните й устни докоснаха неговите…

— Кит… — продума със свито гърло Танис и се отдръпна. — Не тук! Не на улицата!

Китиара го изгледа ядосано, но след това сви рамене, отново го хвана под ръка и двамата продължиха по улицата под одобрителните възгласи и дюдюкания на драконяните.

— Защо ли ти прощавам? Ако друг мъж ми беше отказал по този начин, досега да съм го пронизала с меча. Пристигнахме.

Тя влезе в най-добрия хан във Флотсам — „Соленият бриз“, построен на една висока скала. Съдържателят побърза да ги посрещне, като не пестеше поклоните си.

— Стаята ми оправена ли е? — Да, Господарке. Той се втурна нагоре по стълбите, за да се увери за последен път, че всичко е наред, а те го последваха. Преди да влезе в стаята си, Китиара я огледа критично и след като обстановката я задоволи, захвърли небрежно шлема на масата и свали ръкавиците си. След това седна в едно кресло и вдигна единия си крак.

— Ботушите ми — усмихна му се лукаво тя.

Той преглътна, насили се да се усмихне и пое крака й. Това бе тяхната стара игра — да й сваля ботушите, — която винаги стигаше до… Танис си забрани да мисли за подобен завършек точно сега!

— Донеси ни бутилка от най-доброто вино и две чаши — нареди тя на съдържателя, без да сваля поглед от Танис. — А след това ни остави сами.

— Но… господарке… имате послания от Драконовия Господар Ариакус…

— Ако видя физиономията ти в тази стая, след като донесеш виното, ще ти отрежа ушите — изрече с мила усмивка Китиара и докато говореше, извади една лъскава кама от пояса си.

Съдържателят пребледня, кимна и побърза да излезе.

— Само така! — изсмя се Кит и размърда пръсти в сините си копринени чорапи. — А сега аз ще ти сваля ботушите…

— Не… време е да си ходя. — Танис се беше изпотил в доспехите си. — Началникът ще ме търси…

— Аз съм началникът ти! — отвърна игриво Китиара. — А утре, ако искаш, ти ще си началник. Е, може и нещо повече. Сядай сега.

Танис нямаше друг избор, освен да се подчини, макар че дълбоко в себе си съзнаваше, че иска да се подчини.

— Толкова се радвам да те видя. — Китиара коленичи пред него и започна да сваля ботушите му. — Съжалявам, че пропуснах срещата в Солас. Къде са останалите? Какво прави Стърм? Сигурно се бие заедно с рицарите. Не се учудвам, че сте се разделили.

Никога не съм разбирала това ваше странно приятелство…

Тя продължи да говори, но Танис не я слушаше, а само я гледаше. Беше забравил колко красива, колко чувствена и привлекателна е тази жена. Направи отчаян опит да се съсредоточи върху мисълта за опасността, която го грозеше, но си представяше единствено блажената нощ, която ще прекара с нея. В този момент тя го погледна в очите и страстта, която съзря, я порази и омагьоса.

Ботушът се изплъзна от ръцете й. Танис се наведе и пряко волята си я придърпа към себе си. Китиара обви врата му с ръка и притисна устни към неговите. Допирът отприщи всички желания и копнежи, които го бяха измъчвали през последните пет години.

Ароматът й — топъл и женствен — се примесваше с миризмата на кожа и стомана. Целувката й бе огнена, а болката — непоносима.

Танис знаеше само един начин да я премахне.

Съдържателят почука на вратата и като не получи отговор, остави виното пред вратата и поклати възхитено глава — това бе третият мъж за три дни.

— Разкажи ми за малките ми братчета — измърмори сънено Китиара, лежейки в прегръдката на Танис. — С теб ли са?

— Последния път, като ви видях, бягахте от Тарсис заедно с някаква елфска принцеса.

— Ти ли беше това! — Танис си припомни сините дракони.

— Естествено! — Кит се сгуши в него и го погали по лицето. — Брадата ти ми харесва. Така не си личат мекушавите ти елфски черти. Как се озова в армията?

„Вярно, как съм се озовал?“ — замисли трескаво Танис.

— Ами… заловиха ни… в Силванести. Един офицер ме убеди, че е… глупаво да се с-сражавам… срещу К-кралицата на Мрака.

— А братлетата ми?

— Ние… разделихме се.

— Жалко — въздъхна Китиара. — Много исках да ги видя. Карамон сигурно е станал истински великан. Ами Райстлин? Разбрах, че бил много добър магьосник. Още ли носи Червената роба?

— Предполагам… Не съм го виждал…

— Скоро ще го видиш — изрече убедено Китиара. — Той е като мен, винаги е копнял за могъщество…

— Ами ти? — побърза да я прекъсне Танис. — Какво правиш тук, толкова далеч от фронта? Боевете се водят на изток…

— Тук съм поради същата причина като теб. Търся Мъжа със Зеления скъпоценен камък, естествено.

— Ето къде съм го виждал! — Спомените нахлуха в съзнанието на Танис — морякът на борда на „Перешон“ беше мъжът от Пакс Таркас, който бягаше заедно с нещастния Ебен. Това бе мъжът, в чиито гърди беше инкрустиран зелен скъпоценен камък.

— Ти си го намерил! — Китиара се надигна и кафявите й очи заблестяха. — Къде? Кажи къде?

— Не съм сигурен, че е той. — Танис разбра, че е сгрешил. — Изобщо не приличаше на него. Аз… ние получихме съвсем грубо описание…

— Изглежда на около петдесет човешки години, но очите и ръцете му са младежки, а в гърдите му има зелен скъпоценен камък. Получихме донесения, че са го видели във Флотсам и Кралицата на Мрака ме изпрати тук. Той е ключът, Танис!

Намери го и тогава никоя сила в Крин няма да може да ни спре!

— Защо? Какво толкова има в този човек, което… ще… ъ-ъ… ни помогне да спечелим войната?

— Никой не знае. — Кит вдигна изящните си рамене и отново се отпусна в ръцете му. — Ей, ти пак трепериш. Сега ще те стопля. — Тя го целуна по врата и прокара ръце по тялото му. — Казаха ни, че ако намерим този човек, войната ще приключи много бързо.

Танис преглътна. Допирът й наистина го стопляше.

— Само помисли — прошепна Китиара в ухото му, а дъхът й бе влажен и горещ. — Ако го намерим — ти и аз, — Крин ще бъде в краката ни! Кралицата ще ни възнагради така, както не си и сънувал! Ще бъдем завинаги заедно, Танис. Хайде да го потърсим! Още сега!

Думите изкънтяха в съзнанието му. Двамата заедно, завинаги.

Край на войната. Власт над цял Крин. Не, помисли си и гърлото му се сви. Това е лудост! Абсурд! Хората, приятелите… Но не беше ли сторил предостатъчно за тях? Какво им Дължеше? Нищо! Те го бяха наранили и отхвърлили! Бяха го презрели и прокудили. Защо да мисли за тях, а не за себе си? Та това е жената, за която беше мечтал толкова време! Сега можеше да бъде негова! Китиара… толкова красива, толкова желана…

— Не! — отвърна рязко Танис, след което повтори малко по-меко: — Той.

— Вдигна ръка и я притегли към себе си. — Утре ще отидем. Ако е бил той, няма къде да се скрие. Сигурно съм… Китиара се усмихна и отново се отпусна в прегръдките му. Той се наведе към нея и я целуна страстно. Някъде далеч се чуваше грохотът на Кървавото море на Ищар.