Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (33)

8.
Пепешон.
Спомени от далечното минало.

— Това е лудост, и ти го знаеш много добре! — изсъска Карамон.

— Ако не бяхме луди, нямаше да сме тук, нали? — отвърна Танис и стисна зъби.

— Май си прав — измърмори воинът.

Двамата се криеха в сенките на тъмната уличка в един град, където по тези места обикновено се намираха само плъхове, заспали пияници и трупове. Този окаян град се наричаше Флотсам и името му подхождаше напълно, защото бе разхвърлян по брега на Кървавото море на Ищар точно като останки от разбил се в скалите кораб. Населението му се състоеше основно от отрепки от всички краища на Крин, а след окупацията бяха надошли и пълчища драконяни, таласъми и наемници от различни раси, привлечени от добрите пари, които даваха Драконовите господари.

Спътниците се оказаха изхвърлени на брега на Флотсам „точно като всичкия останал боклук“, както бе отбелязал Райстлин, и се надявяха да наемат кораб, който да ги откара където и да е…

Напоследък спореха разгорещено накъде да тръгнат, особено след като Райстлин възстанови силите си. Когато разбраха, че е използвал драконовото кълбо, приятелите му започнаха да го наблюдават много внимателно и се безпокояха не само за здравето му — чудеха се какви нови неприятности ще им навлече.

— Не се бойте — успокои ги той. — Не съм слаб и глупав като краля на елфите. Аз подчиних кълбото, а не то мен.

— И какво прави то? Можем ли да го използваме? — попита Танис.

— Още не знам. Ще мине много време в изучаване — отвърна Райстлин, приковал поглед в тавана над леглото си.

— В изучаване… Кълбото ли ще изучаваш? Магьосникът го изгледа студено и отново се втренчи в тавана.

— Не. Ще изучавам книгите, написани от създателите на кълбото. Трябва да отидем в Палантас, в библиотеката на някой си Астинус.

Сутринта валя сняг, който премина в дъжд и сега трополеше по дървения покрив на фургона. По небето се носеха тежки сиви облаци. Може би мрачният ден му действаше така, но когато погледна Райстлин, в тялото му пропълзя студ и смрази сърцето му.

— Това ли имаше предвид, когато спомена за някакви древни заклинания? — попита Танис.

— Естествено. Какво друго да съм имал предвид? — Но изведнъж се сепна и попита напрегнато: — Кога съм споменавал — за древните заклинания?

— След като те намерихме да лежиш безчувствен. — Танис го изгледа проницателно. Не му убягна бръчката на челото му и неувереният глас. Какво още съм казал?

— Спомена нещо за древни заклинания, които скоро щели да бъдат твои.

— И само това?

Танис не отговори веднага, но като видя напрегнатият му поглед, потрепери и кимна.

— А сега ме остави, смятам да поспя. И не забравяй, отиваме в Палантас.

Танис съзнаваше, че желанието му да отиде в Санкрист е чисто егоистично, тъй като отчаяно се надяваше Лорана, Стърм и останалите да са там. Освен това беше обещал да занесе драконовото кълбо. Но трябваше да се съобрази с настойчивото искане на Райстлин да посетят библиотеката на този Астинус, за да разберат нещо повече за кълбото.

Когато пристигнаха във Флотсам, Танис още се колебаеше какво да предприемат. Накрая се разбраха да се качат на някой кораб, който отива на север, и по път да решат къде е най-добре да слязат.

Но във Флотсам ги очакваше неприятна изненада. Тук имаше повече драконяни, отколкото бяха срещнали от Порт Балифор насам.

Улиците гъмжаха от въоръжени патрули, които изпитваха подозрение към всички чужденци. За техен късмет бяха успели да продадат фургона още преди да влязат в града и това ги улесни да се смесят с тълпата. Но не бяха минали и пет минути, когато видяха как драконяните арестуват някъв човек, само защото „разпитвал“. Това ги разтревожи и те побързаха да наемат стаи в първия попаднал им хан — някакъв бордей в края на града.

— Как смяташ да стигнем до пристанището, че и да търсим кораб? — попита Карамон, след като се настаниха. — И изобщо какво става?

— Съдържателят спомена, че в града е отседнал някакъв Драконов Господар и драконяните издирвали шпиони или нещо такова — измърмори притеснено Танис.

— Да не би да търсят нас?

— Глупости! Откъде накъде ще знаят кои сме или какво носим?

— И аз се чудя… — Ривъруайнд изгледа мрачно Райстлин, но той не си направи труд да му отговори, а нареди на брат си да му донесе гореща вода.

— Идва ми на ум само едно — заяви Танис, след като воинът се върна — Довечера ще излезем с Карамон ще очистим двама от драконовите войски и ще им вземем униформите. Не, не драконяни… — побърза да уточни, като видя погнусената физиономия на Карамон — Хора-наемници. Така поне ще можем спокойно да се разхождаме из Флотсам.

След кратък спор всички се съгласиха, че това е единственият що-годе сносен план, след което се разотидоха по стаите си.

— Добре ли си? — попита угрижено Карамон, когато остана сам с брат си.

— Напълно съм способен да се грижа за себе си — отвърна той и стана, за да вземе книгата със заклинанията, но внезапен пристъп на кашлица го преви одве.

Карамон му протегна ръка, но магьосникът я отблъсна.

— Махай се! Остави ме на мира!

Брат му се поколеба, но накрая въздъхна.

— Добре, Райст, както кажеш. — Той излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.

Магьосникът си пое въздух, прекоси бавно стаята и остави книгата. Бръкна с трепереща ръка в една от торбите, които Карамон беше подредил до леглото му, отвори я и извади внимателно драконовото кълбо.

Танис, нахлупил ниско качулката, за да скрие ушите и лицето си, обикаляше заедно с Карамон улиците на Флотсам, надявайки се да срещнат двама войници, чиито униформи щяха да са им по мярка. За полуелфа бе сравнително лесно, но намирането на страж, огромен като Карамон, бе истински проблем.

А трябваше да приключат колкото се може по-бързо, тъй като вече бяха привлекли подозрителните погледи на драконяните.

Веднъж дори ги спряха и пожелаха да узнаят по каква работа са излезли. Карамон отговори на просташкия жаргон на наемниците, че търсели служба при Драконовия господар и те ги пуснаха, но разбираха, че втори път едва ли ще имат тоя късмет.

— Какво става тук? — измърмори тревожно Танис.

— Сигурно на Драконовите господари им е припарило под краката — отговори Карамон и внезапно извика: — Хей, виж онези, дето влизат в бара.

Видях ги. Единият е точно като теб. Ще се скрием в пресечката, изчакваме ги да излязат и… — той направи жест, сякаш душеше някого. Двамата се промъкнаха в една уличка, откъдето можеха да наблюдават вратата на бара.

Наближаваше полунощ. Дъждът беше спрял, но продължаваше да е облачно. Танис и Карамон клечаха и трепереха от студ въпреки дебелите си наметки. От време на време някой плъх претичваше покрай тях и ги караше да потръпват от отвращение. Някакъв пиян таласъм, сбъркал пътя, нахълта в пресечката и се заби с главата напред в купчината боклук, откъдето не помръдна. Вонята му едва не ги задуши, но не смееха да се преместят. Най-накрая чуха пиянски смях и човешки говор. Двамата набелязани войници излязоха от бара и тръгнаха към тях.

В края на пресечката имаше висок железен стълб с фенер и когато попаднаха в светлото петно, Танис успя да ги огледа. Предположи, че скоро са ги повишили в офицери и днес явно поливаха събитието. Доспехите им бяха съвсем нови и относително чисти, освен това бяха доста добри — от синя стомана, а стилът им наподобяваше този на люспестите доспехи на Драконовите господари.

— Готов? — прошепна Карамон и Танис кимна. Воинът извади меча си и изрева басово:

— Елфска отрепка такава! Сега ще те заведа при Господаря, шпионин мръсен!

— Няма да ти се дам жив!. — извика Танис и също извади меча си.

Пияните офицери се обърнаха към тях и ги загледаха с любопитство.

Полуелфът беше застанал с лице към наемниците, а Карамон — с гръб. Танис замахна рязко и изби меча от ръката му.

— Бързо! Помогнете ми да го хвана! — изрева воинът. — За главата му има награда!

Офицерите изобщо не се замислиха и извадиха с неуверени пиянски движения мечовете си. На лицата им бе изписано огромно удоволствие.

— А така! Намушкайте го! — подкани ги Карамон. В момента, когато се озоваха до него, той ги хвана за вратовете и блъсна главите им една в друга. Безжизнените тела се свлякоха на земята.

— Бързо! — изръмжа Танис.

Двамата извлякоха наемниците от светлината на фенера и бързо ги разсъблякоха.

— Пфу! Тоя сигурно е полутрол — сбърчи нос Карамон и размаха ръка, за да прогони отвратителната воня.

— Стига си мрънкал! — Танис се опитваше да разплете сложната система от връзки и каиши на доспехите. — Ти поне си свикнал да носиш такова нещо. По-добре ми помогни.

— Ей сега — ухили се Карамон и набързо го премени. — Елф във военни доспехи. Тоя свят отива към провал!

— Много смешно — отвърна язвително Танис. — Кога трябваше да се срещнем с оня капитан, когото спомена Уилям?

— Каза, че сме щели да го намерим на кораба по зазоряване.

— Казвам се Маквеста Кар-тон — заяви хладно и много делово жената. — И, нека позная, вие не сте офицери от драконовата войска. Освен ако напоследък не са започнали да наемат елфи.

— Толкова ли си личи? — изчерви се Танис и свали бавно шлема си.

Жената сви рамене.

— Е, не чак толкова. Брадата е много добра, а шлемът скрива ушите ти, но трябва да си сложиш маска, защото няма как да скриеш тези прекрасни бадемови очи. Имаш късмет, че драконяните много-много не си падат по красиви очи. — Тя се облегна на стола, вдигна крака на масата и го изгледа студено.

Карамон се изхили и Танис се изчерви още повече.

Намираха се на борда на „Перешон“, в капитанската каюта, и разговаряха със самия капитан. Маквеста Кар-тон принадлежеше към тъмнокожата раса, която населяваше северен Ергот. Те от векове се препитаваха с корабоплаване и дори се носеха слухове, че разбирали езика на морските птици и делфините.

Маквеста напомняше на Танис за Терос Айрънфелд. Кожата и бе бляскаво черна, косата — много къдрава и пристегната със златна лента през челото, а кафявите й очи ги пронизваха със стоманен поглед.

— Дошли сме да говорим по работа, капитан Макв — Танис се запъна на името. Наричайте ме Мак за по-лесно. Добре е, че ми носите писмо от прасоликия Уилям, в противен случай изобщо нямаше да разговарям с вас. Той пише, че сте свестни и най-вече — парички, затова ще ви изслушам. Та къде искате да отидете?

Двамата се спогледаха. Точно в това беше проблемът — не желаеха да разкриват на когото и да било двете посоки, за които спореха. Палантас бе столица на Соламния, а Санкрист — известен рицарски анклав.

— О, за бога… — процеди Мак, като видя нерешителността им, и в очите й блесна опасен пламък. Тя свали крака от масата и се втренчи в тях. — Или ми имате доверие, или не!

— Не сме много сигурни — смотолеви Танис. Мак вдигна вежди.

— Добре де, да речем, че искаме да отидем на север, покрай нос Нордмаар. Ако дотогава не сме си омръзнали, ще продължим, ако не, ще ти платим пътя дотам, а ти ще ни оставиш на някое по-безопасно пристанище.

— Каламан. — Тя отново се облегна и явно се развесели. — Много безопасно пристанище. Доколкото изобщо останаха такива.

Половината пари сега, другата — в Каламан. Ако искате да продължите, ще говорим допълнително.

Плюс твърда доставка до Каламан — настоя Танис.

— Казва ли ти някой? — Мак сви рамене. — Сезонът не е много подходящ за пътуване по море. — Тя се изправи грациозно и се протегна като котка. Карамон, който също побърза да стане, я изгледа с възхищение.

— Е, договорихме се. Елате сега да ви покажа кораба.

Тя ги поведе по палубата и Танис забеляза, че хладният, делови тон, с който досега говореше, определено се промени и оживи. Той бе усещал същата топлота в гласа на Тика, когато говореше за Карамон. Явно „Перешон“ бе единствената любов на Мак.

На кораба нямаше никого. Целият екипаж беше слязъл на брега заедно с помощник-капитана. Видяха само някакъв мъж, който кърпеше платна на палубата. Когато минаха покрай него, той вдигна очи и впери ужасен поглед в драконянските униформи. — Ночеста, Берем — успокои го тя и посочи Танис и Карамон — Ночеста. Клиенти. Пари.

Мъжът кимна и подхвана отново работата си.

— Кой е този? — попита Танис, когато се върнаха в капитанската каюта да обсъдят пътуването.

— Кой? А, Берем? Кормчията. Не го познавам много. Дойде преди няколко месеца да търси работа. Отначало чистеше палубата, но после убиха кормчията ми. Стана малка битка, но както и да е. Та този тип се оказа дяволски добър на руля, дори по-добър от предишния, но е малко странен. Ням е. Освен топа никога не слиза на брега, ако не е много наложително. Добре че си написа името в корабния дневник, иначе и това нямаше да знам. Защо се интересуваш от него? — попита тя Танис, който го наблюдаваше внимателно.

Берем беше висок, добре сложен мъж. На пръв поглед изглеждаше на средна възраст по човешките стандарти — посивяла коса, гладко избръснато и загоряло лице от продължителния престой в открито море, — но очите му бяха млади, ясни и живи, а ръцете, които кърпеха платното — силнп като на младеж.

Може да има елфска жилка, помисли си Танис, но по нищо друго не личи.

— Виждал съм го някъде — измърмори той. — Карамон, на теб не ти ли се струва познат?

— О, я стига! През последните месеци срещнахме стотици хора. Може да е бил на някое представление.

— Не — поклати глава Танис. — Като го видях, се сетих за Пакс Таркас и Стърм…

— Ей, аз имам и друга работа — прекъсна го Маквеста. — Идвате ли, или ще бройкате как някакъв моряк кротко кърпи платната?

Тя слезе под палубата и Карамон тръгна след нея, дрънчейки с меча и доспехите си. Танис ги последва неохотно, но внезапно спря и погледна още веднъж мъжа, който също го наблюдаваше със странен, проницателен поглед.

— Добре, върни се в хана при другите, а аз ще отида да напазарувам. Отплаваме веднага щом подготвят кораба. Маквеста каза, че й трябват около четири дни.

— Можеше да побърза малко — измърмори Карамон.

— И на мен ми се иска, но трябвало да изчакаме прилива или нещо подобно. Иди в хана и не позволявай на никой да излиза.

— Кажи на брат ти да се запаси с оная билка, дето я пие, защото ще прекараме доста време в морето. Аз ще се върна веднага като накупя храната.

Танис тръгна по улиците на Флотсам. Никой не му обръщаше внимание в драконянската униформа, но изпитваше неустоимо желание да я свали час по-скоро. Беше му горещо, тежеше му и цялото тяло го сърбеше. Освен това непрекъснато забравяше да отдава чест на драконяните и таласъмите. След известно време, по начина, по който го поздравяваха, разбра, че онези, от които бяха взели униформите, са били с доста висок чин и тази мисъл го притесни. Това означаваше, че всеки момент можеше да го проверят.

Но нямаше как да се оправи по друг начин. Имаше чувството, че днес по улиците има повече драконяни. С изключение на кръчмите, повечето магазини бяха затворени. Докато ги отминаваше един след друг, Танис се зачуди откъде ще купи провизии за дългото морско пътешествие.

Полуелфът тъкмо зяпаше витрината на поредния затворен магазин, когато една ръка го хвана за крака и го събори на земята.

Главата му се удари в паважа и той за момент изгуби съзнание.

Когато се свести, усети, че го влачат в някаква тъмна уличка. Танис тръсна глава, завъртя се малко, за да види нападателя си, и не повярва на очите си — беше елф! Дрехите му бяха мръсни и изпокъсани, а чертите на лицето — изкривени от скръб и ярост.

— Драконова отрепка! Вие избихте семейството ми — жена ми, децата ми! Избихте ги в леглата им и не чухте молбите им за милост! Това е за тях!

— Шак! Ит мо дракосали! — извика Танис на неговия език и отчаяно задърпа шлема си, но обезумелият от мъка елф не чуваше нищо. Той насочи копието си към него, но в този миг един меч го прониза в гърба. Елфът изпищя, изпусна оръжието от безчувствените си пръсти и падна мъртъв на паважа. Танис се надигна да разбере кой спаси живота му и очите му се разшириха от ужас — до тялото на елфа бе застанал Драконов Господар.

— Чух викове и видях, че един от офицерите ми е в опасност — изрече той и протегна ръката си, облечена в ръкавица.

Единствената мисъл, която се въртеше в главата на объркания и зашеметен Танис, бе да не се издаде, затова пое ръката му, изправи се с наведено лице и измърмори някаква благодарност с преправен глас.

— Танис?! — извика един много познат глас.

Кръвта му се смрази и го прониза болка, по-силна от тази която щеше да му причини елфското копие.

— Танис! Ти си! — извика Драконовият господар, свали бързо синьо-златната си маска и сграбчи ръцете му.

— Китиара…