Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хроники на драконовото копие (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragons of Winter Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DarkGarden(2008)
Корекция
mahavishnu(2008)
Окончателна корекция
crecre(2008)

Издание:

Издателска къща Era & Co

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от adin)

4.
Коледни гости.

След като изпрати рицарите за Палантас лорд Гюнтар отпътува за дома си. Пътищата бяха кални и едва проходими и прибирането му отне няколко дни. Конят му затъваше често и тъй като го обичаше почти колкото синовете си, слизаше и вървеше пеша, когато това се налагаше. Затова се прибра в крепостта си уморен, подгизнал и премръзнал. Главният коняр излезе лично да се погрижи за животното.

— Изтрий го добре — нареди Гюнтар и се свлече от седлото. — Горещи овесени ядки и… — Инструкциите продължиха, а конярят кимаше чинно, сякаш за пръв път в живота му се случваше да се грижи за кон. Лордът тъкмо се запъти към конюшнята, когато възрастният майордом излезе и го дръпна настрани.

— Милорд, имате гости. Пристигнаха преди няколко часа.

— Кои са? — попита без особен интерес Гюнтар, тъй като гостите бяха нещо обичайно, особено по коледно време. — Лорд Майкъл? Той не можа да дойде с нас и аз му казах да се отбие на връщане…

— Един старец, милорд — прекъсна го Уилс, — и някакъв кендер.

— Кендер ли? — разтревожи се лордът.

— Боя се, че да, милорд. Но не се притеснявайте — побърза да добави майордомът, — заключил съм всичкото сребро в едно чекмедже, а нейно благородие скри бижутата си долу в избата.

— Да не сме под обсада, по дяволите! — изръмжа Гюнтар, но все пак прекоси огромния двор доста по-бързо от друг път.

— Човек трябва много да внимава с тия създания — мърмореше майордомът, подтичвайки след господаря си.

— Какви са тия, някакви просяци? Защо си ги пуснал вътре? — раздразни се Гюнтар. В момента копнееше единствено за чаша греяно вино, за сухи дрехи и жена му да му разтрие гърба. — Дай им храна и малко пари и ги отпрати. И в никакъв случай не забравяй да претърсиш кендера.

— Точно това щях да направя, милорд — изрече с накърнено достойнство Уилс. — Но те са много особени — най-вече старецът. Ако питате мен, сигурно е изпечен шпионин. Знае повече, отколкото е полезно за него — а също и за нас.

— Какво имаш предвид?

Гюнтар спря и изгледа внимателно майордома, защото се доверяваше на изострения му нюх и наблюдателността му. Уилс се озърна и му прошепна:

— Старецът каза да ви предам, че имал спешни новини за Драконовото кълбо, милорд!

— Какво?! — Гюнтар не повярва на ушите си. Никой не знаеше за кълбото, или поне той смяташе така. Естествено рицарите знаеха. Дерек ли беше издал тайната, или това бе някоя от поредните му интриги? — Уил, постъпил си мъдро, както винаги. — Къде са?

— Оставих ги в оръжейната стая, милорд, защото реших, че там могат да сторят най-малко пакости.

— Само да се преоблека и идвам веднага. Ти настани ли ги, както се полага?

— Да, милорд — отвърна Уилс и забърза след господаря си. — Занесох им бира, месо и хляб. Вероятно кендерът вече е задигнал чиниите…

Гюнтар и Уилс спряха пред вратата на оръжейната стая и се заслушаха какво си говорят странниците.

— Остави го веднага на мястото му! — заповяда един властен глас.

— Няма! Мое си е! Виж, беше в торбата ми.

— Ами да, нали го пъхна там преди минутка.

— Жестоко грешиш! — Вторият глас звучеше обидено.

— Мое е! Ето, виж какво пише тук…

— „На скъпия ми съпруг Гюнтар, по случай деня от сватбата ни“ — отвърна първият глас.

В стаята настъпи кратка тишина и пискливият глас прозвуча отново, но вече малко по-тихо.

— Сигурно се е търкулнало съвсем случайно в торбата ми, Физбан. Точно така! Ами да, тя беше под масата! Какъв късмет. Ако беше паднало на пода, сигурно щеше да се счупи…

Лорд Гюнтар отвори вратата с мрачно и решително изражение, а Уилс се промъкна след него и огледа бързо предметите в стаята.

— Честита Коледа.

Двамата непознати се извърнаха. Старецът държеше в ръка красива глинена халба. Уилс се спусна като ястреб и я грабна от ръцете му, след което изгледа смразяващо кендера и я постави високо на полицата над камината, където нямаше да може да я стигне.

— Трябвам ли ви още, милорд? — попита майордомът и хвърли многозначителен поглед към кендера, — или да остана и да държа под око вещите?

Гюнтар понечи да отговори, но старецът направи повелителен жест.

— Добри човече, донеси ни още малко бира. И, ако обичаш, този път не я точи от бурето за прислугата! Отвори онова в ъгъла до стълбите. Знаеш кое… дето е цялото в паяжини.

Челюстта на Уилс увисна.

— Отивай! Какво стоиш и зяпаш като риба на сухо! Малко му е бавничка мисълта, нали? — попита дружески старецът Гюнтар.

— Д-да — заекна лордът. — Няма нищо, Уилс. Аз с-също бих изпил една халба от… от… бурето… д-до стълбите. А ти откъде знаеш?

— О, той е магьосник — обади се кендерът и седна на стола без покана.

— Магьосник ли? — Старецът се озърна. — Къде? Тас го мушна в ребрата и му прошепна нещо.

— Сериозно? Аз? Не думай! Забележително! Ами, щом казваш — май наистина си спомних едно заклинание… Огнена топка! — Как ли се правеше? Чакай! — Той започна да мълви някакви странни думи, но кендерът бързо скочи от стола и го разтърси.

— Не, старче, не! Не сега!

— Май си прав — съгласи се тъжно той. — Макар че това е едно чудесно заклинание…

— Сигурно — измърмори тотално озадаченият Гюнтар, но след това тръсна глава и продължи с необходимата строгост. — Кои сте вие и защо сте тук? Уилс спомена за някакво драконово кълбо…

— Аз съм… — Магьосникът млъкна и премигна.

— Физбан — продължи вместо него кендерът и въздъхна. Внезапно се изправи и протегна любезно ръчицата си. — А аз съм Таселхоф Бърфут. — След което понечи да седне, но се сети за нещо и отново скокна. — О, Честита Коледа и на вас, сър рицарю.

— Да, да — Гюнтар се ръкува с него, но мисълта му бе заета с друго. — Какво знаете за драконовото кълбо?

— А, да, кълбото — отнесеното изражение изчезна от лицето на Физбан и той се втренчи изпитателно в лорда. — Къде е то? От доста време го търсим.

— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърна хладно Гюнтар. — Всъщност не знам за какво говорите и дали това нещо изобщо е тук…

— О, било е тук — прекъсна го Физбан — Донесъл го е един Рицар от Ордена на Розата, някой си Дерек Краунгард, а с него е бил и Стърм Брайтблейд.

— Те са ми приятели — обясни Таселхоф, като видя провисналото чене на лорда. — Всъщност аз им помогнах да вземат кълбото — добави скромно кендерът. — Отнехме го от един зъл магьосник, който живееше в един леден дворец. Това е най-чудесната история… — Той се наведе заговорнически към лорда. — Искате ли да ви я разкажа?

— Не — отвърна Гюнтар и ги изгледа смаяно. — Ако вярвам на всякакви измишльотини… чакай, Стърм спомена нещо за някакъв кендер. Кои още бяха с вас?

— Джуджето Флинт, ковачът Терос, Гилтанас и Лорана…

— Точно така! — възкликна рицарят, но след това се ще. — Стърм не спомена никакъв магьосник…

— О, това е, защото съм умрял — поясни Физбан и краката си на масата. Гюнтар се облещи, но преди да успее да каже нещо, в стаята влезе Уилс, изгледа кръвнишки кендера и остави халбите на масата пред господаря си.

— Ето три халби, милорд. И с онази на полицата стават четири. Ще е добре, когато се върна, все още да са четири! — Той излезе и затръшна шумно вратата.

— Ще ги държа под око — обеща много сериозно Тас. — Вашите слуги често ли крадат посудата?

— Аз… не… Умрял ли? — Лордът усещаше, че ситуацията започва да му се изплъзва от контрол.

— Това е дълга история. — Физбан пресуши халбата на един дъх и избърса пяната от устните с върха на мустаците си. — О, превъзходно пиво. Та докъде бях стигнал?

— Ти си умрял — подсказа услужливо Тас.

— А, да. Както казах, това е дълга история. Нямам време да я разказвам. Искам да взема кълбото. Къде е то? Гюнтар се изправи с намерението да повика прислугата и да изхвърли откачения старец и кендера, но тъкмо отвори уста, когато напрегнатият поглед на стареца го погълна.

Соламнийските рицари открай време се бояха от магията. Не бяха участвали в разрушаването на Кулите на Висшата магия — това бе против Мярата, — но посрещнаха радушно прокуждането на магьосниците от Палантас.

— Защо искаш да знаеш? — промълви немощно рицарят и ужасен осъзна, че странната сила на стареца пречупва волята му. Много бавно и неохотно отново седна на стола си.

Очите на Физбан проблеснаха.

— Това не те засяга. Достатъчно е да знаеш, че аз съм дошъл — за него. То бе направено преди много години от могъщи магове! Знам какво представлява и какви са възможностите му.

Гюнтар се бореше със себе си. В крайна сметка, кълбото бе строго охранявано и освен това, ако този старец наистина знаеше нещо, какво толкова щеше да стане, ако му каже? А и съзнаваше, че в случая мнението му няма никакво значение.

Физбан взе халбата с отнесен вид и я надигна към устните си, след което я изгледа жално тъкмо когато Гюнтар му отговаряше.

— Драконовото кълбо е при гномовете.

Магьосникът изтърва халбата и тя се разби с трясък на пода.

— Знаех си, че така ще стане — продума със съжаление Тас, вперил очи в парчетата.

Гномовете живееха в планината Зарежи откакто се помнеха и тъй като това интересуваше само тях, единствено те водеха летоброенето. Но определено живееха тук отпреди първите рицари да пристигнат в Санкрист от новата си родина, Соламния, и преди да построят постовете и крепостите си по западната им граница.

Гномовете хранеха неизменна подозрителност към всички непознати и затова доста се разтревожиха, когато видяха кораба и от него започнаха да слизат високи и горди човешки същества, облечени във военни униформи. Бяха твърдо решени да залазят планинския си рай далеч от очите на пришълците и пристъпиха към незабавни действия. Първоначално решиха да се скрият в подземните си пещери, но тъй като бяха най-развитата в техническо отношение раса в Крин (те бяха изобретили парната машина и пружината), им хрумна друга, по-добра идея — да скрият самата планина! Следващите месеци се превърнаха в истинска инквизиция за изтъкнатите им гении, но накрая задачата беше решена.

Точно в този повратен момент един член на гномската философска Гилдия се сети да зададе въпроса, дали не съществува някаква вероятност рицарите да са забелязали планината, която все пак бе най-високата на острова. И дали внезапното й изчезване нямаше да породи любопитство у човешките същества?

Този въпрос ги хвърли в душевен смут. Дискусиите продължиха дни наред и гномовете-философи се разделиха на две течения. Първото се обедини около тезата, че ако в гората падне дърво, шумът от падането му ще съществува дори да няма кой да го чуе. Второто смяташе обратното. Някой попита какво общо има това с първоначалния въпрос, но проблемът бе своевременно пренасочен към специален комитет. Междувременно виделите се в чудо инженери решиха все пак да задействат устройството. Това се случи в деня, който все още фигурира в летописите на Санкрист като Денят на Развалените Яйца (без да се забравя, че същият бе почти напълно унищожен по времето на Катаклизма). Същия този ден един от предците на лорд Гюнтар се събудил и в просъница се зачудил дали синът му отново не е пропаднал през покрива на курника. Такова произшествие беше станало само преди няколко седмици, докато преследвал един петел.

— Заведи момчето на езерото — казала жена му.

— Ти го заведи — промърморил сънено предшественикът на Гюнтар, обърнал се на другата страна и се завил презглава.

— Не мога! — отвърнала тя още по-сънено. — Коминът връща! Тогава двамата скочили, вече напълно разбудени, и осъзнали, че димът, който изпълвал стаята, не идвал от комина и че източникът на отвратителната миризма не е от курника. Те, както и всички останали обитатели на новата колония, се втурнали навън, кашляйки и давейки се от вонята, която се усилвала с всяка изминала минута. Не виждали нищо, защото земята била покрита с гъст жълтеникав дим, който смърдял като оставени три дни на слънце яйца.

След няколко часа повечето колонисти започнали да припадат от миризмата. Останалите незабавно се отправили към брега. Задишали с благодарност свежия морски бриз и започнали да се чудят дали някога ще успеят да се приберат в домовете си, като от време на време хвърляли по някой тревожен поглед, за да видят дали жълтият облак не се е разнесъл. За своя огромна изненада забелязали цяла армия от ниски, кафяви същества, които изпълзявали от дима и се строполявали безжизнени в краката им. Милостивите соламнийци веднага им оказали помощ и така било осъществено първото запознанство между двете раси в Санкрист, което скоро се превърнало в дружба. Соламнийците питаели огромна почит към четири неща: личната чест, Кодексът, Мярата и техниката, затова били дълбоко впечетлени от устройствата, които облекчавали труда, като например макарата, лоста, винта и зъбното колело. Рицарите скоро открили, че макар да приличали на джуджетата по ниския си ръст и набитите фигури, приликата между тях и гномовете свършвала дотук. Гномовете били хърбави, с кафява кожа, бели коси, нервни и темпераментни. Първоначално соламнийците сметнали речта им за някакъв чужд език, но се оказало, че това бил общият, но изговорът им бил много бърз. Малко по-късно планината се сдобила с име. Това станало, когато един от старейшините направил грешката да попита един гном за името й. Приблизителният превод гласял нещо като: Велика, Огромна, Висока Земна Маса, Съставена От Различни Скални Пластове, Които Ние Идентифицирахме Като Гранит, Обсидиан, Кварц С Примеси От Други Скални Породи, Които Все Още Разработваме, и Която Притежава Собствена Вътрешна Отоплителна Система, Която Ние Изучаваме С Цел Да Я Копираме Някой Ден, Която Загрява Скалите Както До Течно, Така И До Газообразно Състояние, Които Инцидентно Излизат На Повърхността И Се Стичат По Склона На Великата, Висока, Огромна Земна Маса…

— Зарежи — побързал да го прекъсне старейшината. Зарежи! Гномовете страхотно се впечатлили. Това, че тези човешки същества успели да редуцират нещо толкова гигантско и величествено до нещо толкова просто, не било за вярване. И така, от този ден нататък планината била прекръстена на Зарежи — за огромно облекчение на гномската Гилдия на Картографите.

След това рицарите и гномовете заживели в мир и разбирателство и когато възниквали някакви проблеми от техническо естество, рицарите се допитвали до джуджетата. Така протекла една цяла техническа еволюция.

Когато пристигнало драконовото кълбо, соламнийците пожелали да узнаят как работи то. Дали го на гномовете и изпратили двама млади рицари да го охраняват. Мисълта, че кълбото може да е магическо, изобщо не им хрумнала.