Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (26)

1.
Червеният магьосникът и чудните му фокуси.

Сенките пропълзяха по масите в кръчмата „Прасето и свирката“ Бризът откъм залива Балифор свиреше пронизително в зле уплътнените прозорци — точно това характерно свирене бе дало втората част от името на хана. Въпросите относно произхода на първата изчезваха веднага щом човек погледнеше съдържателя.

Природата бе ощетила пухкавия и добродушен Уилям Суитуотър още в най-ранна детска възраст. Инцидентът бил предизвикан (поне според градските легенди) от някакво прасе, което обърнало люлката му и оттогава прасешкото изражение се запечатало завинаги на лицето му.

Но това нещастие не се отразило на сърдечния му нрав. Уилям Суитуотър прекарал по-голямата част от живота си като моряк на търговски кораб, а когато се пенсионирал, осъществил мечтата на живота си — да притежва хан — и сега бе един от най-уважаваните хора в Балифор. Никой не се смееше по-искрено от него, когато се разказваха вицове за прасета. Той дори грухтеше съвсем автентично и често развеселяваше посетителите си. Те пък спазваха едно златно правило — след ненавременната кончина на Пег Лег Ал никой вече не го наричаше „Прасчо“.

Но напоследък Уилям твърде рядко веселеше клиентите си. Атмосферата в „Прасето и свирката“ бе мрачна и унила. Малцината посетители, които я посещаваха, се събираха на групички и избягваха да говорят на висок глас, защото Порт Балифор беше завладян от войските на драконовите господари. В залива непрекъснато акостираха кораби, които стоварваха пълчища гнусни драконяни.

Населението на Балифор, което се състоеше основно от хора, не знаеше какво се случва по света, иначе щяха да са доволни от невероятния си късмет — градът им беше пощаден от драконовия огън. Драконяните не закачаха много жителите му, защото техните господари не проявяваха особен интерес към източната част на континента Ансалон, населявана само от кендери и от няколко бедни и разпръснати човешки общности. Освен това Господарите се нуждаеха от отворени пристанища.

Въпреки че повечето от постоянните клиенти вече не идваха в „Прасето и свирката“, бизнесът на Уилям Суитуотър се подобри значително. Драконяните и таласъмите получаваха добри пари, а единствената им слабост бе пиенето. Но собственикът предпочиташе старите си приятели. Компанията на наемниците определено не му беше приятна, затова определи специални цени за тях, които надхвърляха три пъти цените във всички други кръчми в града. Освен това разреждаше бирата им с вода. Естествено барът му от доста време бе почти пуст, с изключение на неколцина стари дружки, но това го устройваше напълно.

Онази вечер, както си бъбреше с няколко приятели, пристигна група непознати. Мъжете огледаха подозрително новодошлите и след като установиха, че нямат нищо общо с воините на Господарите, ги поздравиха сърдечно и ги настаниха на една маса в ъгъла.

Непознатите си поръчаха бира — всички освен мъжа в червената роба, който поиска само гореща вода. Последва приглушена дискусия, чийто предмет бе съдържанието на една кожена кесия, след което поръчаха хляб и сирене.

— Откъде ли са? — обърна се Уилям към приятелите си, докато измъкваше изпод бара специалната бъчва с бира (не тази за драконяни). — И са бедни като моряк след една седмица на сушата, ако схващате мисълта ми.

— Бегълци — обади се един от приятелите.

— Странна компания — добави друг. — Онзи червенобрадият е полуелф, макар че досега не съм виждал такова нещо. А този, големият, се е накачулил с оръжия като за цяла войска на Господаря.

— Обзалагам се, че не един от наемниците е пострадал от тях — измърмори Уилям. — Освен това се обзалагам, че бягат от някого — брадатият непрекъснато гледа към вратата. Е, не можем да им помогнем да се преборят с войската, но поне ще се погрижа да им е удобно. — Той се запъти да им сервира поръчката.

— Приберете си парите — изсумтя съдържателят и остави на масата освен поръчаните хляб и сирене, огромна чиния със студено месо, след което отмести монетите. — Виждам, че имате неприятности. Ясно е като прасешката ми физиономия.

Едната жена му се усмихна и това му подейства като силно бренди. Досега не беше виждал толкова красива жена Сребристозлатната й коса блестеше изпод кожената качулка, а очите й бяха сини като океана в тих ден. Но тъмнокосият мъж до нея побутна парите обратно към съдържателя.

— Не приемаме милостиня.

— Изобщо ли? — Огромният мъж гледаше жадно чинията с месо.

— Ривъруайнд! — Жената докосна нежно ръката му. Полуелфът също понечи да каже нещо, но тогава мъжът в червената роба, който беше поръчал гореща вода, се пресегна и взе една монета от масата. Той я задържа известно време върху костеливите си пръсти с металически цвят, след което без никакво усилие я накара да затанцува по кокалчетата му. Очите на Уилям се разшириха от удивление. Двамата му приятели слязоха от бара и се приближиха, за да виждат по-добре. Монетата продължаваше да подскача по пръстите на мъжа, в един момент изчезна и тогава над главата му се появиха шест монети, които се въртяха в кръг. Той махна с ръка и отпрати тануващия кръг към главата на Уилям. Моряците зяпаха чудото с отворени уста.

— Вземи една за труда си — прошепна магьосникът. Уилям не се поколеба и се опита да улови някоя от хвърчащите пред очите му монети, но ръката му преминаваше през тях! Изведнъж пет от тях изчезнаха, а шестата падна в дланта му.

— Плащам ти с нея — усмихна се магьосникът, — но внимавай да не прогори дупка в джоба ти. Уилям я прие с плаха усмивка и я огледа подозрително. Неочаквано монетата пламна! Той извика, хвърли я на пода и започна да я тъпче с крака. Приятелите му избухнаха в смях. Съдържателят се наведе, вдигна парата, която беше съвсем студена, и се ухили.

— Това покрива напълно сметката!

— И нощувката — добави морякът и шляпна на масата пълна шепа монети.

— Смятам, че разрешихме проблема — обърна се Райстлин към приятелите си.

Така се роди шоуто на Червения магьосник и Неговите Чудни фокуси — пътуващ театър, за който още се говори от юга до севера и от Порт Балифор до Развалините.

На следващата вечер магьосникът изпълни фокусите си пред отбрана публика, състояща се предимно от приятели на кръчмаря. Така измина цяла седмица и дори Ривъруайнд, който първоначално не одобряваше идеята, бе принуден да признае, че Райстлин е в състояние да разреши финансовите им проблеми.

Спътниците бяха свикнали да живеят където намерят, можеха да спят на голата земя, дори и през зимата. Но им трябваха пари, за да стигнат с кораб до Санкрист, както и да пътуват свободно през окупираните земи. На младини Райстлин неведнъж беше осигурявал прехрана за себе си и брат си с ловкостта на ръцете си. Това не се нравеше на учителя му по магия, който го беше заплаши, че ще го изключи от гилдията, но въпреки това начинанието се бе оказало доста успешно. А сега магическите му умения буквално омагьосваха публиката. Само да заповядаше и по бар-плота започваха да плават белокрили кораби, от супниците изхвърчаха птици, дракони бълваха огън през прозорците към смаяните посетители. Грандиозният финал настъпваше, когато яростен огън поглъщаше мага — великолепен в ушитите от Тика яркочервени одежди, за да се появи секунди след това на входната врата (съпроводен от неистови аплодисменти) и да изпие чаша бяло вино за здравето на посетителите.

За една седмица „Прасето и свирката“ направи по-голям оборот, отколкото за цялата последна година. Нещо повече, шоуто разведри тъжния живот на Уилям и неговите приятели. Но скоро започнаха да идват неканени гости. Отначало съдържателят много се ядосваше, когато забележеше драконяни и таласъми в тълпата, но Танис го придума да не си навлича излишни неприятности и той неохотно им разреши да присъстват на представленията.

Всъщност Танис беше доволен от появата им, защото по този начин се разрешаваше и вторият им проблем. Ако шоуто се харесаше на наемниците, те щяха да разпространят мълвата за пътуващите артисти и така спътниците можеха да пътуват необезпокоявани.

Една вечер, когато споделиха с Уилям плановете си, той ги посъветва да отидат във Флотсам, пристаните на Кървавото море на Ищар, защото никой кораб в Балифор нямало да ги вземе на борда си — всички работели за Драконовите господари.

Но Флотсам се славел като рай за хора, които предпочитат парите вместо политиката. Спътниците останаха в „Прасето и свирката“ в продължение на един месец. Уилям не им позволи да платят за стаите, в които се бяха настанили, и дори им разреши да прибират всички доходи от представленията. Ривъруайнд възрази срещу тази прекомерна щедрост, но съдържателят бе непреклонен и заяви, че единственото, което го интересувало, било, че старите му клиенти и приятели отново са тук.

През този месец Райстлин значително усъвършенства представленията си, но се изморяваше бързо и затова Тика предложи той да си почива, а в това време тя да пее и танцува. Райстлин се съмняваше в успеха й, но момичето си уши толкова съблазнителен костюм, че първоначално Карамон изобщо не й позволяваше да излиза с него. Танцовите изяви на Тика се оказаха много успешни и паричните постъпления на „трупата“ рязко нараснаха. Райстлин изобщо не се поколеба да я включи в представлението.

Публиката бе очарована от това разнообразяване и магьосникът търсеше „роли“ и за останалите. След продължително увещаване склони Карамон да демонстрира силата си, като вдига Уилям с една ръка над главата си, а Танис развличаше тълпата с елфската си способност да „вижда“ в мрака. Но Райстлин наистина се изненада, когато един ден, докато броеше парите от последното представление, при него дойде Златна Луна и решително му заяви:

— Довечера искам да пея.

Той я изгледа невярващо и погледна Ривъруайнд, който кимна без особен ентусиазъм.

— Имаш силен глас. — Райстлин прибра парите в една кесия и стегна здраво връвта. — Да, спомням си много добре. Тогава, когато пя в „Последен дом“, предизвика размирици и едва не ни убиха.

Златна Луна се изчерви, когато си спомни за трогателната песен, станала повод за запознанството им. Ривъруайнд се намръщи и постави ръка на рамото й.

— Остави! — процеди през зъби и погледна Райстлин. — Нали ти казах…

Но Златна Луна поклати упорито глава и вирна предизвикателно брадичка.

— Ще пея, а Ривъруайнд ще ми акомпанира. Написах една песен.

— Добре. — Магьосникът изсумтя и напъха кесията в един от многобройните си джобове. — Ще пробваме.

Същата вечер „Прасето и свирката“ беше препълнен от хора.

Публиката бе разнообразна — деца с родителите си, моряци, драконяни, таласъми, дори няколко кендера, чието присъствие държеше нащрек всички посетители. Уилям разнасяше храна и напитки с още двама помощници. Накрая представлението започна.

Публиката аплодира танцуващите монети на Райстлин, смя се на илюзорното прасе, разхождащо се по бара, и пищя от ужас, когато през прозореца нахълта с трясък огромен трол. Магьосникът се поклони, оттегли се и на сцената се появи Тика. Публиката, и най-вече драконяните, изпадна във възторг. След нея излезе Златна Луна. Беше облечена в светлосиня рокля, а косата й се спускаше по раменете като талази лунна светлина. Публиката притихна, онемяла от възхищение. Тя седна на стола върху платформата, която Уилям бе сковал набързо, а Ривъруайнд седна в краката й, извади флейтата си, поднесе я към устните си и засвири. В музиката се вплете гласът на Златна Луна. Мелодията бе проста, но думите накараха Танис и Карамон да се спогледат тревожно. Седналият от другата страна Райстлин го хвана за ръката.

— Точно от това се страхувах! — изсъска магьосникът. — Пак ще си имаме неприятности!

— Може пък да ни се размине — възрази Танис, като наблюдаваше тълпата. — Погледни ги.

Жените бяха облегнали глави върху раменете на съпрузите си, а децата — притихнали — слушаха внимателно. Драконяните приличаха на диви животни, омагьосани от музиката. Само таласъмите шаваха отегчено, но толкова се страхуваха от драконяните, че въобще не смееха да недоволстват.

Златна Луна пееше за древните богове и за Катаклизма, с който бяха наказали гордостта на Върховните жреци на Ищар. Пееше за хората, изгубили вярата си в тях, и за надеждата, че не са ги изоставили. Пееше за древните богове, които бяха тук и чакаха някой да се вслуша в тях.

Когато гласът й заглъхна заедно със звуците на флейтата, повечето хора разтърсиха глави, сякаш се събуждаха от някакъв приятен сън. Ако някой ги попиташе за какво бе пяла, нямаше да могат да отговорят. Драконяните вдигнаха рамене и с охота си поръчаха още бира, а таласъмите поискаха Тика отново да танцува. Но Танис забеляза, че на повечето лица все още бе запечатано чудото на песента, затова не се изненада, когато една млада тъмнокожа жена се приближи плахо до Златна Луна.

— Простете, че ви безпокоя, милейди — дочу Танис, — но вашата песен наистина ме развълнува. Аз… искам да науча повече за древните богове, да разбера какви са били.

— Ела утре при мен и ще ти разкажа — усмихна се Златна Луна.

Полека-лека мълвата за древните богове започна да се разпространява сред населението. До деня, в който напуснаха Балифор синият медальон на Мишакал, богинята на изцелението, висеше на шиите на много млади хора от града. След като Златна Луна си отиде, те продължиха тайно да сеят семената на надеждата в тази мрачна и нещастна земя.

Към края на месеца спътниците бяха събрали толкова пари, че успяха да си купят фургон, ездитни коне и достатъчно провизии. Останаха им пари и за пътуването по море до Санкрист. Разбира се, възнамеряваха да попълнят паричните си запаси, като изнасят представления в малките селища по пътя от Балифор до Флотсам.

Във фургона имаше достатъчно място за сценичните им одежди, провизии за два месеца, буре с бира (подарък от Уилям), както и място за спане на Райстлин. Останалите щяха да спят в палатки. Танис поклати глава. Това бе най-странната картина на фона на всичко, което бяха преживели. Той погледна близнаците. Райстлин седеше на капрата на фургона, присвил рамене под напора на вятъра, обвит в загадъчност, която подлудяваше тълпата.

Карамон, облечен в меча кожа (също подарък от Уилям), беше нахлузил и мечата глава. Децата пощуряваха от възторг при тази гледка.

Вече наближаваха градските порти, когато ги спря взвод драконяни. Танис със свито сърце и с ръка на меча побърза да мине отпред, но се оказа, че командирът искал само да се увери, че трупата ще мине през Блъдуоч, където били разквартирувани войските на драконяните. Командирът споменал за шоуто на някакъв свой приятел и войските ги очаквали с голямо нетърпение. Танис побърза да му обещае, че ще посетят града, но се закле наум, че изобщо няма да припарят до това място.

Накрая стигнаха до градските порти и слязоха от конете, за да се сбогуват с приятелите си. Уилям ги прегърна един по един, като започна с Тика и завърши пак с нея. Пропусна само Райстлин, защото магьосникът му отправи толкова страшен поглед, че кръчмарят побърза да се отдръпне.

Спътниците се качиха на конете, а Райстлин и Карамон седнаха на капрата. Тълпата ги изпрати с радостни възгласи и крещеше да се върнат за празниците по случай пролетното Брануване. Стражите отвориха портите, пожелаха им лек път и те излязоха от града.

Духаше студен вятър и валеше сняг. Широкият път се простираше равен и пуст. Райстлин се разкашля и се прибра във фургона. Останалите спуснаха ниско качулките на кожените си наметки и плътно се загърнаха. Карамон изглеждаше необичайно умислен.

— Танис — обърна се внезапно той към полуелфа, — много се притеснявах някой от нашите приятели да не ни види в този вид. Представяш ли си реакцията на Флинт? Мърморкото щеше да ме подиграва до края на живота ми. Ами Стърм! — Огромният мъж поклати глава. Тази мисъл наистина го ужаси.

Танис въздъхна. „Да. Представям си Стърм. Скъпи приятелю, никога не съм осъзнавал колко много съм разчитал на теб, на смелостта и на благородния ти дух. Жив ли си? Успя ли да стигнеш до Санкрист? Положи ли вече клетвата, стана ли истински рицар? Ще се видим ли в този живот, или ще се сбъднат зловещите предсказания на Райстлин?“ Небето се смрачи още повече и вятърът се усили. Ривъруайнд изостана от челото, за да язди до Златна Луна, а Тика завърза коня си за фургона и се качи на капрата при Карамон. Райстлин спеше вътре.

Танис продължи да язди сам, с наведена глава и мисли, които се рееха далеч оттук.