Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (25)

10.
Тайната на Силвара.

— Как оцеля? — Тас извади малко сушени плодове от торбата си и ги раздели с Физбан.

Старецът явно нямаше особено желание да обяснява, затова отговори уклончиво:

— Боя се, че изобщо нямам представа какво стана. Но като се замисля, май оттогава не мога да ям пилешко. А сега ми кажи ти какво правиш тук? — Той го загледа изпитателно.

— Дойдохме с няколко приятели. Останалите са долу… ако още са живи — подсмръкна Тас.

— Защо да не са живи?

— Ами те… Силвара ги…Силвара! — Физбан се изправи рязко и бялата му коса се разхвърча във всички посоки. Отнесеното изражение изчезна от лицето му.

— Къде е тя? — попита рязко. — А приятелите ти?

— Д-долу — заекна Тас, изумен от внезапната му промяна. — Силвара ги омагьоса!

— А, омагьоса ги, значи? Лесно ще проверим дали е така. Хайде! — Той закрачи с такава скорост, че кендерът трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Къде каза, че са? — изръмжа старецът, когато стигна до стълбището. — И ако обичаш, съвсем точно!

— Ъъ… в гробницата! В гробницата на Хума! Поне така каза Силвара.

— Хм. Е, значи сме наблизо.

Те се спуснаха по стълбището и се озоваха пред дупката, откъдето беше дошъл Тас. Физбан пристъпи и застана в центъра й, а кендерът се хвана за робата му.

— Надолу! — нареди старецът.

Започнаха да се издигат към тавана на горната галерия. На Тас му се изправиха косите.

— Казах надолу! — изкрещя ядосано Физбан и размаха заканително жезъла си към дупката.

Чу се звук като от задавяне, след което дупката така ги засмука, че шапката на магьосника отхвръкна от главата му. Тас си помисли, че тя много прилича на онази, която старецът беше изгубил в бърлогата на дракона — бе смачкана и безформена и очевидно притежаваше собствено мнение, Физбан посегна да я сграбчи, но тя се отскубна и се понесе на няколко метра след тях.

Таселхоф погледна надолу и понечи да попита нещо, но магьосникът му изпъшка, стисна здраво жезъла си, измърмори нещо под нос и направи някакъв странен знак във въздуха.

Лорана отвори очи и се втренчи в черния, влажен таван. Нямаше представа къде се намира. Изведнъж си спомни. Силвара!

Изправи се рязко и огледа помещението, Флинт стенеше и разтриваше врата си, а Терос се озърташе учудено. Гилтанас вече бе скочил на крака и се взираше в нещо до вратата на гробницата. Лорана отиде при него, но той сложи пръст на устните си и кимна към вратата.

Това е без значение — отвърна Лорана, въпреки че нямаше никаква представа как се е събудила. — Кажи…

— Аз ги събудих! — прозвуча един плътен глас. Всички се извърнаха към белобрадия старец със сивкава роба, който изникна от дупката на пода.

— Физбан! — прошепна невярващо Лорана.

Флинт се строполи на пода, доспехите му издрънчаха, но никой не му обърна внимание, защото се бяха втренчили изумено в магьосника. Силвара изпищя пронизително и се хвърли на пода, треперейки и стенейки тихо. Физбан закрачи решително, подмина пиедестала, припадналото джудже и спря пред Силвара. Тогава от дупката се измъкна и Таселхоф.

— Вижте кого открих! — изписка гордо кендерът. — Физбан! Освен това летях, Лорана. Скочих в дупката и после полетях право нагоре. Там имаше картина със златни и сребърни дракони и тогава той стана и ми се разкрещя, и… честно казано, беше доста странно. Гласът ми изчезна и… какво му е на Флинт?

— Млъкни, Тас — промълви немощно Лорана, вперила поглед във Физбан, който беше коленичил до Силвара и я разтърсваше.

— Какво си направила? — Гласът му бе рязък.

Лорана реши, че това е някакъв друг старец, облечен в дрехите на магьосника. Този решителен и силен мъж определено не приличаше на завеяния магьосник, когото познаваше. Но това лице трудно можеше да се сбърка, а още по-малко — шапката!

Тя погледна Физбан и Силвара и долови някаква могъща и непозната сила, която протичаше помежду им. Изпита непреодолимо желание да побегне от това място и да тича, докато падне от изтощение. Но не можеше да помръдне.

— Какво си направила, Силвара? — повтори Физбан. — Нарушила си клетвата?

— Не! — изстена тя и се сгърчи в краката му. — Не съм. Още не съм…

— Бродиш по света в чуждо тяло и се намесваш в делата на хората. Дори си ги довела тук.

Силвара вдигна мокрото си лице и го погледна с такава молба, че Лорана също се разплака.

— Да, направих го! — извика Силвара. — Така трябваше! Видях нещастие и страдание. Освен това… — гласът й притихна и погледът й се зарея в пространството — едно от драконовите кълба беше в тях…

— Да… — промълви магьосникът. — От Ледената стена. То беше в теб. Какво направи с него, къде е сега?

— Отпратих го…

Физбан сякаш се състари за секунди. На лицето му се изписа безкрайна умора, въздъхна тежко и се подпря на жезъла си.

— Къде е то, Силвара?

— У Стърм е — намеси се уплашено Лорана. — Ще го отнесе в Санкрист. Какво означава всичко това? Той в опасност ли е?

— Кой? — Физбан я изгледа през рамо и лицето му просветна. — О, здравей, скъпа. Много ми е драго да те видя. Как е Говорителят на слънцата?

— Баща ми… — Тя поклати озадачено глава. — Какво общо има баща ми с цялата работа? Кой…

— Я, и брат ти е тук. — Физбан протегна ръка на Гилтанас. — Радвам се да те видя, синко. И вас, сър. — Той се поклони на Терос, който го гледаше недоумяващо. — Сребърна ръка, а? Тъй, тъй… Терос Айрънфелд, нали не греша? Доста съм слушал за теб. Аз се казвам… — Магьосникът млъкна и сбърчи чело. — Казвам се…

— Физбан — подсказа веднага Тас.

— Точно така, Физбан. — Старецът кимна и се усмихна.

На Лорана й се стори, че той погледна предупредително към Силвара, която сведе глава, сякаш го е разбрала. Тъкмо щеше да го попита, когато Физбан отново се обърна към нея.

— Чудиш се какво става, нали? Нека тя ти каже, защото аз ще тръгвам. Чака ме дълъг път.

— Трябва ли? — попита тихо Силвара и погледна към Гилтанас. Физбан проследи погледа й и когато видя напрегнатото лице на елфския принц, изражението му омекна и той поклати тъжно глава.

Силвара вдигна умоляващо ръце, Физбан отиде при нея и силно я прегърна.

— Не — гласът му бе нежен и внимателен, — не те задължавам да им казваш. Изборът е твой. Можеш да направиш така, че да забравят всичко.

Тъмносините й очи бяха единственото цветно петно на лицето й.

— Но това означава…

— Да. Сама трябва да решиш. — Той я целуна по челото. — Сбогом, Силвара.

Старецът се обърна към останалите.

— Е, трябва да тръгвам. Драго ми е, че пак се срещнахме. Малко ми е криво за кокошите пера, но не ви се сърдя. — Той млъкна и изгледа нетърпеливо Таселхоф. — Идваш ли? Нямам цяла нощ на разположение!

— Къде? С теб ли? — Тас пусна главата на Флинт, която изкънтя кухо, удряйки се в каменния под, и рипна. — Тръгвам. Само да си взема багажа… — Изведнъж се спря и погледна припадналото джудже. — Флинт…

— Той ще се оправи — увери го Физбан. — Раздялата с приятелите ти ще бъде съвсем кратка. Ще ги видим пак… — Той се намръщи и промърмори на себе си: — седем дни, и още три, плюс този… колко беше седем по четири? Аха, някъде около деня на Глада. Тогава ще свикат Съвета. Хайде, чака ме работа. Твоите приятели са в добри ръце. Силвара ще се погрижи за тях, нали, скъпа?

— Ще им кажа — обеща тя, без да откъсва тъжния си поглед от Гилтанас.

Пребледнелият принц гледаше ту нея, ту магьосника и в душата му бавно се прокрадваше леден страх.

— Както прецениш. — Физбан помилва сребърната й коса и се обърна.

— Ще бъда ли наказана? — попита тя точно когато старецът потъваше в сенките. — Магьосникът спря, поклати глава и я погледна през рамо.

Според мен вече си наказана, Силвара. Но ти си постъпила така в името на любовта. Наказанието е в самата теб, както и твоят избор.

Той пристъпи в тъмното и Таселхоф се втурна след него размахал многобройните си торби.

— Довиждане, Лорана! Довиждане, Терос! Да се грижите за Флинт!

Те изчезнаха в мрака, но гласовете им все още се чуваха:

— Я пак кажи какво беше онова име? Физбут, Фърбал…

— Физбан! — изписка Тас.

— Физбан… Физбан… — измърмори старецът.

Всички погледи бяха приковани в Силвара.

Тя беше спокойна. Погледът й бе все още тъжен, но не излъчваше раздиращата и горчива скръб, която бяха видели преди малко, а тихата скръб на човек, който не съжалява за постъпката си.

Силвара се приближи до Гилтанас. Взе ръката му и го погледна с такава любов, че той се почувства благословен, макар да знаеше, че тя ще се сбогува с него.

— Ти ще си отидеш… ще ме изоставиш, нали? — промълви той и сърцето му се сви. — Виждам го в очите ти. Защо? Ти ме обичаш…

— Обичам те, принце. Обикнах те още като те видях паднал на пясъка. Когато ме погледна и ми се усмихна, разбрах, че ме е сполетяла същата съдба като тази на сестра ми. — Силвара въздъхна. — Но това е един от рисковете, защото, когато приемаме тази форма, тя пренася слабостите си върху нас. Но дали е слабост да обичаш…

— Силвара, не разбирам! — извика Гилтанас.

— Ще разбереш — отвърна тя едва чуто и наведе глава. Той я прегърна и целуна прекрасната й коса.

Лорана се обърна. Скръбта им бе свещена и тя не посмя да се намеси. Преглътна сълзите си, отиде при джуджето и го напръска с вода от манерката си. Клепките му потрепнаха, то отвори очи и се втренчи в нея.

— Физбан!

— Да. — Лорана се чудеше как да му каже, че кендерът е заминал.

— Физбан е мъртъв! Така каза Тас! В кокошите пера! — Джуджето се помъчи да седне. — Къде е тоя малоумен кендер?

Замина с него.

— Как така? — Флинт се огледа с празен поглед. — И ти го пусна? С тоя дъртак?

— Боя се, че да… Мисля, че нямах голям избор. — Лорана се усмихна. — Магьосникът реши така. Не се притеснявай за Тас…

— Къде отидоха? — Джуджето се изправи и метна торбата си на рамо.

— Флинт, моля те, не тръгвай след тях. — Тя обгърна раменете му. — Имам нужда от теб. Ти си най-старият приятел на Ханис и мой съветник…

— Но той е тръгнал без мен! Как е могъл? Защо не съм го видял?

— Ти припадна…

— Изобщо не съм припадал! — изрева джуджето.

— Добре, де… лежеше на пода и не помръдваше — заекна Лорана.

— Никога не припадам! — инатеше се Флинт. — Сигурно е пак онази смъртоносна болест, дето я хванах в скапаната лодка… — Той пусна торбата и приседна до нея. — Идиот такъв! Да избяга с някакъв умрял дъртак!

Терос се приближи до Лорана и я придърпа настрани.

— Кое беше това старче? — запита с нескрито любопитство.

— Историята е много дълга — въздъхна тя. — А и не съм сигурна, че знам отговора.

— Струва ми се, че съм го виждал. — Терос се намръщи и поклати глава. — Но не мога да си спомня къде. Нещо ми се върти в главата за Солас и хана „Последен дом“. Той също ме позна… — Ковачът се вторачи в сребърната си ръка. — Като ме погледна, сякаш ме удари светкавица. — Огромният мъж потръпна и погледна към Гилтанас и Силвара. — Ами тя?

— Мисля, че най-накрая ще разберем какво става.

— Беше права, че не й се довери…

— Но си мислех съвсем друго — призна виновно Лорана.

Силвара въздъхна и се освободи от прегръдката на елфа.

— Гилтанас — тя си пое дълбоко въздух, — моля те, вземи една факла от стената и я дръж пред мен. — Той се поколеба, но изпълни молбата й. Задръж я тук. — Тя насочи ръката му така, че светлината да я осветява изцяло. — Погледни… погледни сянката ми на стената — изрече с треперещ глас.

Единственият звук в гробницата бе пращенето на факлите. Сянката й се открои върху стената отзад, но това бе… сянка на… дракон.

— Ти си дракон! — Лорана не можеше да повярва на очите си. Понечи да извади меча си, но Терос хвана ръката й.

— Недей! Спомних си, че старецът идваше често в хана „Последен дом“! Носеше други дрехи, не на магьосник, но беше той! Кълна се! Разказваше приказки на децата за добри дракони. Златни и…

— Сребърни. Аз съм сребърен дракон. Сестра ми е Сребърният дракон, който е обичал Хума и се е бил заедно с него в последната велика битка…

— Не! — Гилтанас хвърли факлата на пода и я стъпка яростно. Силвара го погледна тъжно и протегна ръка, за да го успокои, но той се отдръпна и я погледна с ням ужас. Тя отпусна бавно ръка, въздъхна и кимна.

— Разбирам какво ти е. Извинявай.

Елфът се разтрепери и изведнъж се присви. Терос го обгърна със силните си ръце, отведе го до една от скамейките и го зави с наметалото си.

— Ще се оправя — прошепна Гилтанас. — Просто ме оставете на мира. Трябва да си събера мислите. Това е лудост! Това е някакъв кошмар. Дракон! — Той стисна силно очи, сякаш искаше да им попречи да виждат навеки. — Дракон… — прошепна безсилно.

Терос го потупа по рамото и се върна при другите.

— Къде са останалите добри дракони? — попита той. — Старецът каза, че били много…

— Наистина сме много — отвърна неохотно Силвара.

— Щом сте толкова много, защо не се обедините? Помогнете ни да се преборим със злите дракони!

— Не! — изкрещя Силвара. В сините й очи блесна огън и Лорана отстъпи, поразена от внезапния й гняв.

— Защо?

— Не мога да кажа. — Ръцете й потръпваха нервно.

— Има нещо общо с клетвата, която си нарушила, нали? — настоя Лорана. — Както и с наказанието, за което спомена Физбан…

Не мога да ви кажа! И без това вече сторих достатъчно зло. Но трябваше да направя нещо! Не можех повече да гледам как страдат невинни същества! Реших, че мога да помогна и затова се преобразих в елф. Опитах се да накарам народа им да се обединят. Успях да предотвратя войната, но това се оказа недостатъчно. Тогава се появихте вие и разбрах, че ви грози огромна опасност, защото носехте… — гласът й изневери.

— Драконовото кълбо! — довърши Лорана.

— Да. — Силвара стисна юмруци. — Само че притежавахте и драконовото копие. Веднага усетих, че това е знак, но не знаех какво да правя. Отначало мислех да ги донеса тук, на безопасно място, но докато пътувахме, разбрах, че рицарите никога няма да ми позволят. Затова ги отпратих при първия удобен случай и сбърках…

— Какво прави това кълбо? Зло ли е? Да не ги убие? — попита рязко Терос.

— Кой знае? Дори аз не разбирам драконовите кълба. Те са дело на отдавна изчезнали велики магьосници.

— Но в книгата, която прочете Тас, пишеше, че те дават власт над драконите! — намеси се Флинт. — Той я прочете с някакви очила за „истинско виждане“, така им викаше. Каза, че не лъжели…

— Това е вярно. Твърде вярно и се боя, че вашите приятели много скоро ще го установят и ще съжаляват горчиво. Възцари се мълчание, нарушавано единствено от хлипането на Гилтанас. Лорана си припомни сказанието за Хума и Сребърния дракон и за последната страшна битка — небеса, пълни с дракони, земя, обхваната в пламъци и кръв.

— Защо ни доведе тук? Защо просто не ни остави да занесем кълбото?

— Да им кажа ли? Ще имам ли сили? — прошепна Силвара на някакъв невидим дух.

Тя застина с безизразно лице, скръстила ръце в скута си. Затвори очи и сведе глава, помръдвайки беззвучно устни. Накрая потръпна и взе решение. Изправи се и отиде до торбата на Лорана.

Коленичи, разви внимателно счупеното оръжие и се изправи.

Лицето й отново бе спокойно, но сега изразяваше гордост и сила. Сребърната й коса проблесна на светлината на факлите, тя пристъпи гордо и застана пред ковача.

— На Терос Сребърната ръка давам силата да изкове — Драконовото копие!