Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (19)

4.
Реката на мъртвите.
Легендата за сребърния дракон.

Нощта беше спокойна и мразовита. Не валеше, не духаше вятър, но във въздуха се чувстваше нещо враждебно. Елфите спяха, затворени в пашкула на собствените си страхове и вражди. Спътниците не срещнаха никакви спънки, когато минаха покрай стражите. Те познаха Терос и заговориха приятелски с него, а през това време останалите се изнизаха покрай тях. Стигнаха реката точно когато изгряваха първите слънчеви лъчи.

— Как ще я прекосим? — попита мрачно джуджето и се загледа във водата. — Изобщо не ми се мисли за лодки, но май са за предпочитане пред плуването.

— Това не е проблем. Силвара ще ни помогне — каза Терос.

Лорана я погледна сепнато. Останалите също бяха изненадани и я загледаха въпросително. Силвара се притесни и се изчерви.

— Каргай Саргарон е прав. Изчакайте ме под онези дървета.

Тя ги остави и изтича към брега на реката. Движенията й бяха леки и грациозни. Лорана забеляза, че брат й я проследи с поглед.

Силвара изсвири с пръсти, изчака малко и изсвири още три пъти. След няколко минути й отговориха по същия начин от отсрещния бряг. Тя се върна при групата, Лорана забеляза, че макар да говореше на Терос, момичето непрекъснато поглеждаше скришом Гилтанас. Когато усети, че и той я гледа, тя се изчерви и веднага извърна поглед към ковача.

— Каргай Саргарон — започна припряно, — моите хора идват, но ти трябва да дойдеш с мен, за да им обясниш как стоят нещата. — Сините й очи, които на дневната светлина се виждаха съвсем ясно, се спряха върху Стърм и Дерек и тя поклати глава. — Боя се, че няма да пуснат в земите си хора, нито други елфи. — Тя погледна извинително Лорана и Гилтанас.

— Аз ще говоря с тях — каза Терос и се обърна към реката. — Ето ги.

Лорана видя две тъмни сенки, които се плъзгаха по водата, и разбра, че каганести охраняват границата си много стриктно. Бяха отговорили веднага на позива на Силвара. И се учуди как една робиня има такава свобода. Щом беше толкова лесно да избяга, защо бе останала при силванести? Нещо не се връзваше… освен ако целта й не беше бягството.

— Какво означава „Каргай Саргарон“? — попита тя Терос.

— Онзи със сребърната ръка — отвърна с усмивка ковачът.

— Явно ти имат доверие.

— Да. Споменах ти, че съм скитал много из тези земи, но те излъгах — аз живях сред тези елфи… — Лицето му помръкна. — Не искам да те обиждам, принцесо, но нямаш представа какви неприятности им причиниха твоите хора — избиха дивеча и го прогониха, подлъгаха младите със злато, сребро и стомана и ги превърнаха в роби. — Терос изпуфтя гневно. — Направих каквото можах. Научих ги да коват оръжия и сечива. Но зимата ще бъде дълга и тежка, а дивечът е на изчезване. Без храна тяхната раса е обречена и ще загине… — Ако бях останала, може би щях да им помогна… — промълви Лорана, но осъзна колко абсурдно бе предположението й. Какво можеше да стори? Та тя беше чужденец дори сред своя народ!

— Не можеш да бъдеш навсякъде — успокои я Стърм. — Елфите сами трябва да решат проблемите си. Ти постъпи правилно.

— Знам, нали и аз бях същата като тях. И понеже съм дъщеря на Говорителя, накрая реших, че едва ли не съм център на вселената. Хукнах след Танис, защото си въобразих, че ще го накарам да ме обича. Но когато тръгнах с групата ви, открих, че светът не се върти около мен. Бях принудена да убивам, за да не бъда убита. Разбрах какво означава истинската любов, като гледах Ривъруайнд и Златна Луна. Любов, която бе способна да пожертва всичко, дори самия живот. Почувствах се глупава и дребна. А сега моите хора ми се струват такива. Някога мислех, че са идеални, но сега разбирам как се е чувствал Танис и защо ни напусна.

Лодките на каганести стигнаха до брега и Силвара и Терос отидоха да говорят с тях. Ковачът махна на спътниците и те застанаха на брега, с ръце встрани от оръжията, така че елфите да ги виждат. Но и това не помогна. Каганести говореха бързо на странния си диалект, който Лорана едва разбираше. Очевидно не искаха да им помогнат.

Внезапно чуха рогове. Бяха открили бягството им. Гилтанас и Лорана се спогледаха тревожно. Терос хвърли бърз поглед назад и насочи сребърния си пръст към елфите, след което започна трескаво да сочи себе си. Явно обясняваше, че гарантира лично за групата. Роговете прозвучаха по-близо и Силвара прибави своите молби към тези на ковача. Накрая елфите се съгласиха, но без никакъв ентусиазъм.

Спътниците бързо слязоха до брега и един по един се качи — представляваха издълбани дънери. Само Флинт се хвърли на земята, мърморейки нещо на своя език. Стърм го погледна тревожно, защото си спомни случая при езерото Кристалмир, когато джуджето категорично отказа да влезе в лодката. Но този път Таселхоф успя да го изправи на крака.

— Ще направим моряк от теб — изписка весело кендерът, побутвайки го с хупака в гърба.

— Как ли пък не! И престани да ме ръгаш с това нещо! — изръмжа Флинт, премятайки парче дърво в ръцете си.

Тас скочи в лодката и му протегна ръка.

— Хайде, Флинт! Влизай в лодката!

— Кажете ми само едно. — Джуджето преглътна нервно. — Защо я наричат „река на мъртвите“?

— Скоро ще разбереш — изръмжа Терос, грабна го с мощната си ръка и го стовари в лодката като чувал с картофи. — Давайте! — подвикна ковачът на дивите елфи.

Примитивните лодки се понесоха по течението и бързо се отправиха на запад. Студеният вятър щипеше лицата им и насълзяваше очите им. На южния бряг, където живееха куалинести, не се забелязваше никакво движение. В замяна на това Лорана на няколко пъти видя на северния бряг някакви тъмни силуети, прокрадващи се между дърветата. Тогава окончателно осъзна, че каганести не бяха толкова наивни, колкото изглеждаха.

Течението бързо ги отнесе към някакъв разклон на реката, където се вливаше един от притоците й. Той идваше от север, а основното течение, по което се бяха движили досега — от изток. Двата ръкава се съединяваха и реката поемаше на юг към морето.

Изведнъж Терос посочи нещо:

— Ей, джудже, ето ти отговора.

По северния ръкав на реката се носеше друга лодка. Отначало помислиха, че се е отвързала от пристанището, защото в нея нямаше никой. Но дивите елфи забиха весла в плитката вода и когато застанаха неподвижно насред реката, сведоха глави в безмълвна почит.

— Погребална лодка — промълви Лорана.

— Точно така — потвърди Терос с тъжен поглед.

Лодката мина близо до тях, носена от течението. Във вътрешността й се виждаше тялото на млад елф — воин, ако се съдеше по грубите кожени доспехи. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите, а пръстите му стискаха железен меч. До него имаше лък и сноп стрели. Очите му бяха затворени в дълбок сън, от който никога нямаше да се събуди.

— Вече знаете защо я наричат Тон-Тсалариан, или Река на мъртвите — промълви Силвара с плътния си мелодичен глас. — От векове насам моят народ изпраща мъртвите си към морето, където сме се родили. Този древен обичай бе една от причините за неразбирателството между нас и братовчедите ни. — Тя погледна Гилтанас. — Вашите хора твърдят, че сме осквернявали реката.

— Един ден тялото по реката ще принадлежи на силванести или куалинести, а в гърдите му ще стърчи стрела на каганести — предрече Терос. — И тогава ще настане война.

— Аз мисля, че няма да им остане време, защото преди това ще се сблъскат с много по-смъртоносен враг — обади се Стърм и поклати глава. — Вижте!

В краката на мъртвия воин бе положен щитът на врага, от ръка беше загинал. Лорана позна емблемата и дъхът й спря.

— Драконяните!

Плаването нагоре по Тон-Тсалариан бе продължително и тежко. По някое време се наложи дори Тас да хване греблото, но той, „без да иска“, го изпусна, след което едва не цопна във водата, докато се опитваше да го достигне. Дерек го хвана за пояса и го хвърли в лодката, а каганести им дадоха да разберат с жестове, че ако той продължи да създава проблеми, ще го изхвърлят. Не след дълго Таселхоф се отегчи и се залепи за единия борд, вперил очи във водата. Надяваше се поне да види някоя риба.

— Я, колко интересно! Вижте! — обади се внезапно той след продължително мълчание. Ръката му бе обвита в тънък сребрист слой и блещукаше в светлината на ранно слънце. — Водата блести! Флинт, погледни — извика на джуджето, което седеше в съседната лодка. — Погледни водата…

— Никога! — отвърна през зъби джуджето. То гребеше много усърдно, макар и недотам резултатно, и упорито отказваше Да погледне към водата, с което непрекъснато нарушаваше синхрона на останалите.

— Прав си, Тас — усмихна се Силвара. — Всъщност силванести кръстиха реката Тон-Саргон, което означава Сребърен път. Жалко, че дойдохте тук в такова мрачно време. Когато сребърната луна изгрее пълна, водата се превръща в разтопено сребро и е много красива.

— Защо? Каква е причината? — попита кендерът и огледа Доволно посребрените си ръце. Никой не знае, но моят народ разправя… — Тя изведнъж млъкна и се изчерви.

— Разкажи ни — помоли я Гилтанас, който беше седнал точно срещу нея. Гребането му не превъзхождаше кой знае колко това на Флинт, защото бе зает повече да гледа към Силвара, отколкото да гребе в такт.

— Не знам дали ще ви е интересно. — Тя се загледа в сребристата вода, опитвайки се да избегне погледа му. — Това е приказка за Хума…

— Хума! — възкликна Стърм, който компенсираше некадърността и на Гилтанас, и на Флинт с отмерените си и мощни движения. — Разкажи ни вашата легенда, Силвара.

— Да, разкажи ни я — настоя Гилтанас и се усмихна.

— Добре. — Тя отново се изчерви, прокашля се и започна: — Разправят, че в последните дни на страшните драконови войни Хума обикалял цял Крин и се опитвал да помогне с нещо на хората. Накрая, когато осъзнал, че е безпомощен пред драконите, които опустошавали земята и избивали всичко живо, той се помолил на боговете да му дадат съвет.

— Силвара погледна Стърм, който й кимна окуражаващо.

— Точно така. Паладин чул молитвите му и изпратил Белия елен, но никой не знае къде го е отвел той.

— Моят народ знае, защото, след като преминали през множество изпитания и опасности, Еленът го отвел в една тиха дъбрава тук, в Ергот, където срещнал една прекрасна жена. Хума се влюбил в нея, но в продължение на месеци тя отблъсквала любовта му. Накрая не устояла на огъня, който я изгарял отвътре.

Щастието им било като сребриста лунна светлина в непрогледната нощ.

Силвара замълча и се загледа надалеч. Пресегна се неволно и докосна грубото платно, в което беше увила драконовото кълбо.

— Продължавай! — подкани я Гилтанас. Той беше престанал да гребе и седеше като омагьосан от прекрасните й очи и мелодичния й глас.

Тя въздъхна, пусна платното и погледна тъмната гора.

— Щастието им било кратко, защото жената криела страшна тайна — била дракон. Единствено с магия приемала човешки образ. Но твърде много го обичала и не искала повече да го лъже. Колкото и да се бояла от последствията, една нощ тя се явила пред него в истинския си вид — като сребърен дракон. Надявала се да я намрази и дори да я убие, защото не можела да понася болката и не искала да живее. Но когато погледнал великолепното, бляскаво създание, рицарят съзрял в погледа му благородния дух на жената, която обичал. Тя се превърнала отново в жена и помолила Паладин да й даде завинаги човешки вид. Отказала се от магията и дълголетието, за да може да живее с Хума.

Силвара притвори очи и лицето й се сгърчи от болка. Гилтанас се зачуди защо легендата я кара да страда толкова и докосна ръката й. Тя се дръпна като диво животно и подскочи толкова силно, че лодката се разлюля.

— Извинявай, не исках да те стресна. Какво е станало след това? Какво отговорил Паладин?

Силвара въздъхна дълбоко.

— Той се съгласил да изпълни желанието й, но я предупредил: ако тя реши да си остане дракон, ще им даде копието, за да победят злите сили. Ако обаче се превърне в смъртна жена, тогава драконите завинаги ще владеят света. Хума се заклел, че ще пожертва всичко, за да бъде с нея. Но тя видяла как светлината в погледа му угаснала и разбрала какъв трябва да бъде отговорът й… Така се появила сребърната река — от пролетите й сълзи, когато Хума тръгнал да търси драконовото копие.

— Много хубава приказка, но е малко тъжна — Таселхоф се прозя.

— Историята на Хума няма щастлив край — намръщи се Стърм. — Той побеждава главатаря на драконите, но е ранен смъртоносно и загива в тази славна битка… Значи затова съм чувал — добави умислено рицарят, — че по време на боя е яздел сребърен дракон.

— Ние го видяхме в Ледената стена! — възкликна Тас. — Той даде на Стърм…

Рицарят бързо го смушка в гърба и кендерът се сети, че не бива да разкрива тази тайна.

— Не знам нищо за този сребърен дракон. — Силвара сви рамене. — Моят народ не знае много за Хума — все пак той е бил човек. Според мен разказват тази легенда, защото е посветена на реката, която отнася мъртвите.

В този момент един от каганести посочи Гилтанас и изрече нещо с рязък тон. Елфът я погледна неразбиращо.

— Той пита дали не се мислиш за твърде велик, че си спрял да гребеш. Ако е така, щял да пусне ваше благородие да поплува.

Гилтанас се изчерви и натисна греблата.

Въпреки всички усилия пътуването срещу течението беше бавно и изморително. Когато най-после спряха на брега, мускулите ги боляха жестоко, а покритите им с мехури длани кървяха. Със сетни сили издърпаха лодките от водата и ги скриха в гората.

— Дали се отървахме от преследвачите? — попита Лорана Терос.

— Ти как мислиш? — Той посочи надолу по течението, където се виждаха няколко тъмни сенки.

Един от каганести каза нещо на Терос и направи някакъв жест към реката.

— Каза, че поне до сутринта сме в безопасност — обърна се ковачът към Лорана. — Никой не смее да пътува нощем по тази река. Дори те, въпреки че познават всеки завой и праг. Настоява да лагеруваме тук, на брега, защото нощем в гората бродели странни същества — мъже с глави на гущери.

— Попитай го дали ще спрат преследвачите ни, когато навлезем в техните земи — обади се Стърм.

Терос заговори на неговия език, и въпреки че не го говореше правилно, двамата се разбираха. Лорана, която наблюдаваше елфа, разбра защо каганести са само на крачка от животните.

Той изглеждаше като диво и примитивно същество, а чертите му напомняха тези на древните им прародители. Нямаше брада — кръвта им бе твърде чиста, — но много й приличаше на Танис с рязкото си и решително държание, с добре сложеното и мускулесто тяло и с отсечените жестове. Споменът я натъжи и тя извърна глава.

— Той казва, че куалинести са длъжни да спазят протокола, като поискат от старейшините разрешение за навлизане в Каганести. Те ще им разрешат и може би дори ще им предложат помощ. Присъствието на хора в южен Ергот не им е приятно, още по-малко посещението на братовчедите им. Всъщност — добави ковачът след кратък размисъл — той съвсем ясно даде да се разбере, че помощта, която ни оказват, е в замяна на услугите, които съм им правил в миналото и най-вече — за да помогнат на Силвара. Лорана бързо погледна към нея. Стоеше на брега и разговаряше с Гилтанас. Терос проследи погледа й и разбра какво си мисли.

— Не е ли странно да изпитваш ревност точно ти, която — поне според клюките — избяга от дома си заради Танис — отбеляза ковачът.

— Нищо не разбираш! — ядоса се тя и усети, че се изчервява. — Аз не съм любовница на Танис. Не че има някакво значение. Просто й нямам доверие. Тя… ами… май е прекалено голямо желанието й да ни помага, ако разбираш какво имам предвид.

— Може брат ти да има нещо общо с цялата работа?

— Той е принц… — започна гневно Лорана, но прехапа устни, защото осъзна какво се канеше да изрече. — Ти какво знаеш за нея?

— Почти нищо. — Терос я изгледа с разочарование, което я вбеси още повече. — Знам, че нейният народ я уважава и обича, най-вече заради лечителските й способности.

— Допускаш ли, че може да ни шпионира?

— Те се борят за оцеляването си — отвърна рязко Терос. — Онова, което каза там на брега, беше много красиво. Почти ти повярвах.

Ковачът отиде при елфите. Лорана прехапа устни, ядосана и засрамена. Дали Терос беше прав, като й каза, че ревнува брат си? Наистина ли смята, че Силвара не е достойна за него? Отношението на Гилтанас към Танис определено беше такова. Тя различаваше ли се с нещо от брат си? Вярвай на чувствата си, веднъж й каза Райстлин. Това звучеше прекрасно, но първо трябваше да ги разбере!

Любовта й към Танис на нищо ли не я научи? Наистина мислеше онова, което беше казала на Терос. Недоверието й към Силвара нямаше нищо общо с увлечението на брат й. Лорана се ядоса, че ковачът я разбра погрешно, но реши да последва съвета на Райстлин и да се довери на инстинкта си. Отсега нататък щеше да наблюдава Силвара много внимателно.