Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (17)

2.
Белият дракон.
Пленени!

Казваше се Суграшица. Един особен вид дракони, по-дребни от останалите, които живееха арктическите региони, издържаха на изключителни студове и контролираха скованите от лед области на Ансалон. Сравнително малките размери на белите дракони им позволяваха да се движат много бързо и Господарите често ги използваха за разузнавателни полети. Точно затова, когато спътниците навлязоха в Северната стена, Суграшица не беше там. На Кралицата на Мрака й докладваха, че в Силванести е навлязла група авантюристи, които — незнайно как — се справили с Циан Отровена кръв и отмъкнали драконовото кълбо Тя реши, че ще поемат през Прашните равнини и оттам по Кралския път, който бе най-пряката връзка по суша със Санкрист където соламнийските рицари прегрупираха силите си. Кралицата заповяда на отряда на Суграшица да отлетят на север към покритите с дебел сняг Прашни равнини и да донесат кълбото.

При вида на безкрайната снежна шир Суграшица се зачуди кое същество е толкова глупаво, че да прекоси тази пустош, но имаше заповеди и бе длъжна да ги изпълнява. Отрядът претърси.

Равнините от границата на Силванести до планините Каролис. Някои стигнаха дори до Нови Бряг на север, район, контролиран от сините.

Драконите тъкмо се бяха събрали и обсъждаха какво да съобщят на Кралицата, когато докладваха на Суграшица, че врагът най-подло се е промъкнал през Ледената стена. Тя веднага се понесе натам, но твърде късно — Фийл-тас беше мъртъв, а драконовото кълбо го нямаше. Нейните съюзници, хората-моржове танои, й описаха групичката, дори й показаха посоката, в която беше отплавал корабът. Не че някой можеше да отплава в друга посока, освен на север.

Когато Суграшица докладва на Кралицата какво е научила, тя ужасно се разгневи — вече липсваха цели две кълба! Кралицата знаеше, че по-могъща от нея нямаше в цял Крин, но силите на доброто още бродеха по земята и това я вбесяваше. Все пак се надяваше, че те няма да се окажат достатъчно силни и мъдри, за да прозрат тайната на кълбата.

Нареди на Суграшица на всяка цена да открие поне едно кълбо и да й го донесе. Те бяха интелигентни и притежаваха изключително силно чувство за самосъхранение. Затова бяха надживели създателите си. Суграшица литна към Сирионското море и почти веднага откри кораба. Но тогава възникна един проблем, който тя трудно можеше да разреши сама.

Белите дракони се славеха като най-тъпите от расата си поради въздействието на невероятния студ, в който бяха принудени да живеят. Досега на Суграшица не й се беше налагало много да мисли. Винаги Фийл-тас и казваше какво да прави. Но него вече го нямаше и тя сама трябваше да прецени — как да вземе кълбото?

Реши да замрази кораба с ледения си дъх, но бързо отхвърли тази идея — кълбото щеше да остане в леда и нямаше да може го извади. А и корабът най-вероятно щеше да потъне. Като отнесе кълбото със себе си. След това и хрумна да сграбчи кораба и да го отнесе на сушата, но се отказа, защото й се стори твърде тежък.

Сугращица продължи да се носи върху въздушните течения и от време на време издишваше леден вихър надолу, защото не се сещаше какво друго да предприеме. Привечер, когато най-сетне събра кураж да изпрати телепатично съобщение на Кралицата, за да я помоли за помощ, я осени идея, която осъществи незабавно.

Драконът вся паника сред екипажа. Моряците се въоръжиха с къси саби и се приготвиха за бой, въпреки че изходът от битката беше повече от ясен. Гилтанас и Лорана заредиха стрели в лъковете си. Стърм и Дерек излязоха с щитовете и мечовете си, а Таселхоф грабна хупака си. Дори Флинт се надигна от леглото, но веднага се строполи безпомощно обратно. Елистан отправяше молитви към Паладин.

— Имам много повече вяра на меча си, отколкото на този старец и неговия бог — сподели Дерек със Стърм.

— Рицарите винаги са почитали Паладин.

— Аз също, но по-скоро почитам паметта му. Намирам приказките за завръщането му за обезпокоително. Гарантирам ти, че Съветът също няма да им се зарадва. Имай го предвид, когато дойде моментът за посвещаването ти в рицарство.

Стърм стисна зъби и преглътна гневния отговор. Минутите минаваха. Всички бяха приковали погледи в белия дракон и чакаха.

Но той не нападаше. Продължаваше да кръжи над главите им и сянката му преминаваше по палубата с монотонна, влудяваща ритмичност. Моряците започнаха да се ядосват. Очакването беше непоносимо. Нещата станаха още по-лоши, когато драконът изсмука вятъра, платната провиснаха и корабът спря устрема си. От север се появиха буреносни облаци и яркосиньото море потъмня.

Лорана свали лъка, изправи схванатия си гръб и разтри раменете си. Очите и се бяха насълзили от взиране срещу слънцето.

— Дайте ’ги сложим в ’на лодка и ’ги пуснем във водата — чу да казва високо един стар моряк на другаря си. — Т’ва чудовище ще ни остави. Не виждаш ли, че гони тях, а не нас.

„Той не преследва нас — помисли си Лорана. — Трябва му драконовото кълбо, затова не напада.“ Но не можеше да сподели това дори с капитана.

Следобедът се изниза, а драконът продължаваше да кръжи над тях. Капитанът също се изнерви, защото се очертаваше бунт на екипажа. Мракът започна да се спуска и той нареди на спътниците да слязат под палубата. Рицарите отказаха да се подчинят.

Ситуацията бе на път да излезе извън контрол, когато някой извика:

— Земя на хоризонта! Дясно на борд!

— Южен Ергот — заяви мрачно капитанът и погледна нагоре. — Течението ни отнася към скалите. Ако не излезе вятър, ще се разбием.

В този момент драконът спря да описва кръгове в небето, задържа се на едно място, след което се издигна нагоре. Моряците нададоха радостни възгласи, защото решиха, че ги е оставил на мира. Но Лорана знаеше, че не е така.

— Той пикира! — изкрещя тя. — Гответе се за нападение!

— Слизайте долу! — извика Стърм.

Моряците погледнаха още веднъж чудовището и с неохота се подчиниха. Капитанът се втурна към руля и пое управлението.

— Не можеш да останеш тук! — каза му Стърм. — Той ще те убие!

— Ако ме няма, ще се разбием в скалите!

— Ще се разбием и ако те погуби! — рицарят го повали с един удар и го повлече към люка.

Лорана слезе по стълбите. Гилтанас изчака Стърм да внесе безжизненото тяло на капитана и затвори плътно капака. В този момент драконът нападна с мощно издихание, което разлюля кораба и едва не го потопи. Даже най-опитните моряци изгубиха самообладание и се скупчиха в края на претъпканото помещение под палубата, а Флинт се изтъркаля на пода и изруга.

— Сега е моментът да се помолиш на твоя бог — каза Дерек на Елистан.

— Не съм спирал — отвърна хладно посветеният и помогна на Флинт да се изправи.

Лорана се беше вкопчила в една дървена греда и очакваше изгарящата топлина и пламъците. Вместо това я прониза леден студ, който смрази кръвта й. Мачтите престанаха да скърцат и плющенето на платната замря напълно. Вдигна глава и видя леда между пукнатините на палубата.

— Белите дракони не изпитват огън, а лед! — изуми се тя. — Елистан, Паладин отвърна на молитвите ти!

— Каква е разликата? — Капитанът беше дошъл на себе си и нервно разтриваше челюстта си. — Сега ще станем на ледени шушулки.

— Дракон, който издишва лед! — промълви замечтано Тас.

— Това трябва да се види!

Корабът със скърцане се изправи.

— Какво ще правим сега? — попита Лорана.

— Безсилни сме — изръмжа капитанът. — Мачтите ще се строшат от тежестта на леда и ще скъсат платната. Ще изгубим управлението и ще се разбием в скалите, а после ще се издавим.

— Тогава да стреляме по него — предложи Гилтанас. Стърм, който се опитваше да отвори люка, поклати глава.

— Ако успеем да се измъкнем оттук. Върху това нещо сигурно има поне половин метър лед.

„Ето какъв е бил планът й, помисли Лорана. Ще издуха кораба на сушата, ще ни убие и ще вземе кълбото“.

— Ако още един път издиша срещу нас, ще ни потопи — заяви капитанът.

Но следващите подухвания бяха съвсем леки и те разбраха, че драконът се опитва да изтласка кораба на брега. Планът беше отличен и Суграшица не можеше да му се нарадва. Тя кръжеше над кораба и почти без усилие го насочваше към сушата, като леко подухваше след него. Осъзна грешката си едва когато видя стърчащите скали. В този миг облаците закриха луните и мракът погълна всичко. Корабът се удари в скалите, но Суграшица само чу грохота от разцепването му и виковете на моряците. Тя се спусна ниско над водата, за да замрази жалките създания и чу още по-неприятен звук — звън на тетива. Една стрела изсвистя покрай главата й, но втората прониза едното и крило и тя побърза да се издигне в небето.

Значи долу имаше и елфи! Проклетите всевиждащи елфи! Раненото крило я превръщаше в идеална мишена за зрението им Силите й отслабваха и тя реши да се върне в Ледената стена. Беше изморена от целодневното летене, раната в кри лото я болеше ужасно, но най-лошото бе, че трябваше да докладва за провала си. Все пак, като се замисли, реши че не се е провалила — беше унищожила кораба и знаеше къде е кълбото. Кралицата щеше да го открие в Ергот с помощта на многобройните си шпиони. Тя се успокои и полетя бавно на юг. След като докладва за подвизите си — докладът й бе приет сравнително добре, — тя се оттегли в пещерата, за да си почине.

— Отиде си! — удиви се Гилтанас.

— Естествено — обади се уморено Дерек, който помагаше да спасят каквото е възможно от потъналия кораб. — Нейното зрение не може да се сравнява с вашето. Освен това я улучи веднъж.

— Не аз, Лорана я рани — Гилтанас се усмихна на сестра си, която стоеше на брега с лък в ръката.

Дерек сви недоверчиво рамене остави внимателно сандъка, който носеше, и отново се запъти към водата. От тъмното изникна друга фигура и го спря.

— Не си прави труда — каза Стърм, метнал Флинт на гърба си. — Корабът потъна.

Лорана се втурна да му помогне. Внимателно сложиха джуджето на пясъка, но нямаше с какво да го завият.

Изведнъж се чу плясък и от водата се показа Таселхоф. Зъбите му тракаха от студ, но на устните му цъфтеше неизменната широка усмивка. Следваше го капитанът, подкрепян от Елистан.

— Къде са телата на моите рицари? — попита Дерек.

— Предпочетохме да спасим храната и оръжието — отвърна рязко Елистан.

Дерек понечи да отвърне, но капитанът го прекъсна:

— Шестима от моите хора също загинаха, сър, а в началото на това пътешествие бяха живи, за разлика от вашите. Да не говорим, че морето погълна кораба ми, който беше моето препитание. Това е, което искам да ви кажа, ако ме разбирате.

— Съжалявам за загубата ви — отвърна сковано Дерек — и съм признателен за всичко, което вие и вашият екипаж сторихте за нас.

— Капитане, изпратихме хората ви на брега, ей там, при онези дървета, където е малко по-закътано. Ще запалят огън, за да се стоплим — обади се Лорана.

— Глупаци! — избухна Дерек. — Това е най-сигурният начин да привлекат дракона.

— Другата възможност е да умрат от студ — отвърна капитанът, без да се обръща. — Изборът е ваш, сър. Мен вече не ме интересува. — Мъжът изчезна в мрака.

Стърм се протегна и изстена. Премръзналите и схванати мускули го боляха, Флинт лежеше на пясъка и трепереше така, че доспехите му дрънчаха. Лорана се наведе, покри го с наметката си и едва сега осъзна колко й е студено.

Покрай битката с дракона беше забравила за студа. Всъщност дори не си спомняше как успяха да стигнат до брега и се учуди на самообладанието на хората, които спасиха каквото можаха от потъващия кораб.

— Драконовото кълбо! — извика уплашено тя.

— В сандъка е — отвърна Дерек — заедно с копието и онзи меч, Змееубиеца, или както там го наричате. Предлагам да вървим при огъня…

— Не мисля — обади се странен глас и от мрака изникнаха силуети с факли, които ги заслепиха. Спътниците моментално извадиха оръжията си и заобиколиха безпомощното джудже, но след първоначалната уплаха Лорана успя да види лицата на новодошлите.

— Стойте! Това са елфи!

— Силванести! — възкликна Гилтанас, пусна лъка на земята и протегна ръце. — Добра среща, брат… Но не успя да довърши древния поздрав. Водачът на отряда го удари по лицето с дръжката на жезъла си. Гилтанас се свлече в безсъзнание.

— Стойте! — изкрещя Лорана на техния език и коленичи до брат си на пясъка, като преди това отметна качулката си, за да видят лицето й. — Ние сме ваши братовчеди от Куалинести! А хората са соламнийски рицари!

— Много добре знаем кои сте! — процеди през зъби водачът. — Шпиони на Куалинести! И изобщо не се учудваме че пътувате в компанията на хора. Вашата кръв отдавна се е размила. Отведете ги! — обърна се той към отряда си — Ако не се подчинят, направете каквото трябва. Освен това разберете за какво драконово кълбо стана въпрос.

Елфите се приближиха.

— Не! — изкрещя Дерек и скочи пред сандъка. — Стърм няма да им дадем кълбото без бой!

Рицарят вече бе отправил поздрав към врага и пристъпваше с изваден меч.

— Явно ще се съпротивляват. Тяхна работа. — Водачът също вдигна оръжието си.

— Вие сте луди! — извика гневно Лорана и се хвърли между проблясващите остриета.

Елфите спряха нерешително. Стърм я хвана, за да я изтласка зад себе си, но тя се отскубна от ръката му.

— Дори злите таласъми и драконяни не падат толкова ниско, че да се бият помежду си! — Гласът й трепереше от гняв. — А ние, елфите, древното въплъщение на доброто, ще го направим, така ли? Погледнете! — Тя вдигна капака на сандъка. — Ето я надеждата за спасението на света и ние платихме за нея доста висока цена. Корабът ни се разби в тези скали. Прогонихме дракона, който искаше да ни вземе кълбото, и след всичко това най-голямата заплаха за нас се оказват собствените ни хора! Ако това е истина, ако сте паднали толкова ниско, то убийте ни още сега. Заклевам се, че нито един от нашата група няма да ви попречи.

Стърм не разбираше езика им, но видя, че елфите свалиха оръжията си.

— Е, не знам какво им каза, но явно има резултат. — Той прибра неохотно меча си в ножницата. Дерек се поколеба и също свали своя, но не го прибра.

— Ще обмислим думите ти — започна водачът на общия език, но спря, защото откъм брега се чуха викове и крясъци. Някакви тъмни сенки затулиха светлината на лагерния огън. Елфът се загледа натам, изчака суматохата да утихне и отново се обърна към групичката. Говореше най-вече на Лорана, която се беше надвесила над брат си. — Възможно е да сме действали прибързано, но ще разберете, че имаме причина за това.

— Няма да ви разбера! — задави се от гняв Лорана. От мрака изникна един елф.

— Хора са! — докладва той. — Казват, че корабът им бил нападнат от дракон и се разбил в скалите.

— Доказателства?

— Намерихме останки близо до брега. Утре сутринта ще претърсим основно. Бяха мокри и полумъртви от студ. Не оказаха съпротива. Мисля, че не лъжат.

Водачът се обърна към Лорана.

— Историята ви явно отговаря на истината — проговори отново на общия. — Току-що ми докладваха, че са заловили някакви моряци. Не се тревожете за тях. Естествено ще ги вземем в плен. Не можем да позволим из тази земя да се разхождат хора. Но ще се погрижим за тях. Ние не сме таласъми. — Съжалявам, че ударих приятеля ти…

— Това е брат ми, Гилтанас — по-малкият син на Говорителя на Слънцата. А аз съм Лораланталаса. Стори й се, че елфът пребледня, но бързо успя да се съвземе.

— Ще се погрижим за брат ви. Ще изпратя да доведат лечител…

— Няма нужда! Този мъж — Лорана посочи Елистан — е посветен на Паладин. Той ще се погрижи за него.

— Човек ли е? — попита рязко елфът.

— Да, човек е! — изкрещя, изгубила контрол над себе си, Лорана. — Елфите раниха брат ми и ще се обърна за помощ към човек. Елистан…

Посветеният тръгна към нея, но водачът направи някакъв знак и няколко елфи му препречиха пътя. Стърм понечи да се притече на помощ, но Елистан го спря с поглед, след което се обърна към Лорана с многозначително изражение. Стърм разбра безмълвното му предупреждение — животът им беше в нейните ръце.

— Пуснете го и го оставете да се погрижи за брат ми! — заповяда тя.

— Съжалявам, лейди Лорана, но не му вярвам — заяви водачът на елфите. — Всички знаят, че посветените изчезнаха от лицето на Крин, когато боговете отвърнаха лице от нас Не знам как този шарлатанин ви е подлъгал, но няма да му позволя да докосне елф с човешките си ръце!

— Елф, към когото се отнесохте като с враг?

— Дори ако този елф бе убил баща ми — отвърна мрачно водачът. — А сега трябва да поговоря с вас насаме, защото очевидно не знаете какво става в южен Ергот. Елистан видя, че Лорана се колебае.

— Отиди, скъпа. Само ти можеш да ни помогнеш. Аз ще остана с Гилтанас, докато дойде лечителят.

— Добре. — Лорана се изправи и тръгна след водача.

— Това не ми харесва — изръмжа Дерек. — Тя им каза за драконовото кълбо. Не трябваше да го прави.

— Те така или иначе ни чуха, когато говорехме за него — обади се уморено Стърм.

— Да, но тя им го показа! Нямам никакво доверие нито на нея, нито на елфите. Кой ги знае какво ще измислят.

— Достатъчно! — изръмжа един гробовен глас. Двамата мъже се сепнаха. Обърнаха се и видяха Флинт, който с огромни усилия се изправи на крака. Продължаваше да трака със зъби, но когато погледна към Дерек, в очите му проблесна студена светлина. — Н-наслушах ви се п-предостатъчно, с-сър Велики и В-всемогъщи! — Джуджето стисна зъби, за да овладее треперенето.

Гледката беше абсурдна и Стърм често си я припомняше с усмивка. Реши на всяка цена да я разкаже на Танис, когато се видят, Флинт стоеше пред Дерек с мокра и раздърпана бяла брада, от дрехите му се стичаше вода и образуваше локви в краката му. Главата му едва стигаше до пояса на рицаря, но той му крещеше така, сякаш пред него стоеше Таселхоф.

— Вие, рицарите, толкова отдавна живеете в метални черупки, че мозъците ви са мухлясали! Ако изобщо някога сте имали мозъци, в което се съмнявам. Аз видях с очите си как Лорана превъзмогна омразата между расите и застана твърдо зад нашата кауза. Бих казал, че тя е най-храбрата и благородна личност в Крин. Докато ти не можеш да се примириш с факта, че току-що ти спаси задника, не можеш да понесеш…

— Нямам нужда от закрилата нито на джуджета, нито на елфи… — прекъсна го гневно Дерек, но в този момент Лорана се върна бясна.

— Като че ли не е достатъчно цялото останало зло, та трябва да го откривам и сред собствената си раса! — Какво става? — попита Стърм.

— Не е за вярване, но в момента в южен Ергот живеят три елфски рани…

— Три ли? — прекъсна я Таселхоф. — Коя е третата? Откъде са? Може ли да ги видя? Никога не съм чувал… Чашата на търпението й преля.

— Тас — сряза го с леден глас, — отиди при Гилтанас и помоли Елистан да дойде тук.

— Но…

— Отивай! — побутна го Стърм.

Таселхоф затътри неохотно крака към мястото, където лежеше Гилтанас, седна на пясъка и се нацупи. Елистан го потупа приятелски по рамото и отиде при другите.

— Третата раса са каганести, или, казано на общия, „диви елфи“ — продължи Лорана. — Те се биха на наша страна по време на Братоубийствените войни. В замяна на това Кит-Ка-нан им позволи да живеят в планините на Ергот — още преди Катаклизмът да отдели областта от Куалинести. Не се учудвам, че не знаете за тях. Те са много потайни и не обичат да общуват с останалия свят. Навремето ги наричали „граничните“ елфи, защото не харесват градовете. По-късно се смесили с друидите и приели техния начин на живот. Възстановили бита на древните ни предци. Някои моите сънародници ги смятат за варвари — точно както вие възприемате хората от Равнините.

Преди няколко месеца, когато си, шести били прогонени от земите си, те дошли тук, както и моят народ, куалинести. Така се събрали на едно място за пръв път от неколкостотин години насам…

— Нещо не виждам връзката… — прекъсна я Дерек.

— Ще се наложи — Лорана си пое дълбоко дъх, — защото животът ви зависи от това, дали ще проумеете обстановката на този мрачен остров.

Елистан се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Отначало всичко било добре. Елфите построили тук новите си домове — силванести в западната част на острова а куалинести в източната. Дели ги една река на име Тон-Тсалариан, което на езика на каганести означава „река на мъртвите“. По-късно започнали неприятностите, защото старата вражда и неразбирателство избуяли отново.

— Лорана притвори за миг очи.

— Нищо чудно скоро да нарекат Реката на мъртвите „река на смъртта“.

— Спокойно, Лорана — Флинт докосна ръката й. — При нас е същото. Нали видя как се отнасяха планинските джуджета в Торбардин с мен, джуджето от хълмовете?

— Още не се е стигнало до убийства, но старейшините са толкова шокирани от тази възможност — елфи да убиват елфи, — че са издали заповед никой да не прекосява реката. Провинилите се ги арестуват. Стигнало се е дори до взаимни обвинения в таен съюз с Драконовите Господари!

— Значи затова се нахвърлиха така върху нас — продума Елистан.

— А какво правят тези каг… каг… — Стърм не можа да си спомни непознатата елфска дума.

— Каганести — въздъхна Лорана. — Те са най-онеправдани. Никога не са имали отношение към материалните богатства и според нашите стандарти са много бедни. Преживяват с онова, което им дава земята. Събират плодове и корени, ловуват. Не отглеждат посеви и не употребяват метални предмети. Много от младите дори отишли при силванести и куалинести, за да се научат да изработват златни, сребърни и стоманени предмети.

Лорана прехапа устни и чертите на деликатното й лице се изопнаха.

— Срам ме е, но трябва да ви призная, че моите хора са се възползвали от невежеството им и се опитали да ги превърнат в роби. Това е причината за все по-враждебното отношение на старейшините на каганести.

— Лорана! — извика Таселхоф. Тя се обърна.

— Вижте! Ето една от тях!

Беше слаба, със странно лице и макар и облечена в мъжки дрехи, имаше дълга коса. Бе коленичила до Гилтанас и опипваше челото му. При допира й той се размърда и изстена от болка.

Тя бръкна в торбата си, извади някакви изсушени треви и се зае да ги разбърква в малка глинена купичка.

— Какво прави? — попита Елистан.

— Очевидно е „лечителят“, за когото споменаха — поясни Лорана. — Каганести са известни с друидските си умения.

Елистан си помисли, че названието „див елф“ е съвсем уместно.

Досега не бе срещал в Крин толкова диво на външен вид същество. Носеше кожени бричове, втъкнати в кожени ботуши.

Ризата, очевидно захвърлена от някой елфски благородник висеше гротескно върху слабото й тяло. Сплъстената й коса беше толкова мръсна, че цветът й изобщо не личеше. Но имаше изящни и добре оформени ръце. Деликатното й лице изразяваше състрадание и загриженост към ранения.

— Е, какво ще правим при това положение? — попита Стърм.

— Силванести се съгласиха да ни ескортират до реката. — Лорана се изчерви. Явно споменът за преговорите, които беше провела, й бе доста неприятен. — Отначало настояваха да ни отведат при техните старейшини, но аз заявих, че няма да отидем никъде, преди да съм поднесла почитания на баща си и да съм чула мнението му. Това като че ли им затвори устата. — Тя се усмихна кисело. — При нас дъщерята е обвързана с бащиния дом до навършване на пълнолетие. Ако ме задържат против волята ми, това може да се изтълкува като отвличане и да стане причина за нападение, а те още не са готови за подобно нещо.

— Пускат ни да си отидем, въпреки че притежаваме драконовото кълбо? — удиви се Дерек.

— Не ни пускат — ще ни ескортират!

— На север има една соламнийска крепост — каза Дерек. — Оттам можем да вземем кораб, който да ни откара до Санкрист…

— В мига, в който се опиташ да избягаш, няма да стигнеш жив и до онези дървета там — обади се Флинт и се разкиха с всичка сила.

— Така е. — Потвърди Лорана. — Трябва да отидем при куалинести и да убедим баща ми да ни съдейства да отнесем кълбото в Санкрист. — На челото й се появиха бръчки и Стърм разбра, че това също ще им създаде проблеми. — Достатъчно говорихме. Пуснаха ме само за да ви обясня какво трябва да правим. Доста са нетърпеливи, а трябва да се погрижа и за Гилтанас. Разбрахме ли се?

Лорана изгледа двамата рицари и зачака да потвърдят ролята й на водач. Стърм се усмихна, защото много му приличаше на Танис — със стиснатата си челюст и решителния поглед. Но на Дерек изобщо не му стана приятно. Беше ядосан и безпомощен, но нямаше избор. Накрая измърмори нещо като съгласие и отиде да вземе сандъка, Флинт и Стърм го последваха. Джуджето продължаваше да киха без прекъсване.

Лорана отиде при брат си. Кожените й ботуши не издаваха почти никакъв звук по мокрия пясък, но слабоватата фигура веднага се надигна. Тя отстъпи боязливо назад, като наплашено животно. Тас, който досега беше бъбрил с нея на някаква странна смесица от общ и елфски, я хвана нежно за ръката.

— Не си отивай — намеси се весело кендерът. — Това е сестрата на принца. Лорана, виж, Гилтанас започна да се съвзема. Сигурно е от това, с което му намаза челото. Бях готов да се закълна, че ще лежи в безсъзнание поне още няколко дни. — Тас се изправи. — Лорана, това е моята приятелка… как каза, че ти било името?

Вместо отговор тя заби поглед в земята и се разтрепери. Дланите й загребаха шепа пясък и го изсипаха. След това измърмори нещо, което и двамата не чуха.

— Как се казваш, дете? — попита нежно Лорана.

— Силварт — изрече едва чуто.

— На вашият език това не означава ли „среброкоса“? — попита Лорана и коленичи до Гилтанас, за да му помогне да се изправи. Той вдигна замаяно ръка към раната.

— Не пипай! — Силварт побърза да хване ръката му. — Това ще ти помогне. — Говореше на общия, с акцент, но ясно и свързано.

Гилтанас изстена, затвори очи и отпусна ръка. Тя го изглежда с тревога, посегна да погали лицето му, но се сети, че сестра му я гледа и побърза да се отдръпне.

— Чакай малко, Силварт — каза Лорана.

Лицето й застина и излъчваше такъв страх, че Лорана побърза да я успокои.

— Не се страхувай. Искам само да ти благодаря, че се погрижи за брат ми. Таселхоф е прав. Аз също видях колко сериозна е раната, но ти го излекува. Моля те, остани с него, ако можеш.

Силварт се втренчи в земята.

— Ще остана, господарке, щом такава е волята ти.

— Това не е заповед, а молба. Казвам се Лорана. Тя отново вдигна глава.

— Тогава с удоволствие ще остана с него, гос… Лорана, щом такава е молбата ти. — След това се наведе към нея и продума едва чуто: — Истинското ми име е Силвара. Те ме наричат Силварт — Крадешком погледна към воините силванести и прошепна на Лорана: — Моля те, наричай ме Силвара.

Елфите донесоха една импровизирана носилка от одеяла и клони и внимателно положиха в нея Гилтанас, Силвара вървеше до носилката, а до нея припкаше Таселхоф, доволен, че е намерил някой, който не е чувал историите му. Лорана и Елистан крачеха от другата страна, а след тях се тътреше навъсен Дерек, метнал на рамо сандъка с драконовото кълбо. Стърм и Флинт вървяха отзад, а елфите ги следваха. На зазоряване стигнаха до брега на реката. Джуджето изведнъж се сети за нещо и потрепери.

— Дерек спомена ли нещо за някакъв… кораб до Санкрист?

— Боя се, че да — отвърна Стърм. — Санкрист е остров.

— Непременно ли трябва да отидем там?

— Да.

— За да използваме драконовото кълбо? Че ние не знаем нищо за него!

— Рицарите ще разберат как действа. Бъдещето на този свят зависи от нас.

Джуджето кихна още веднъж и поклати глава.

— Знам само, че на два пъти едва не се удавих, разболях се от някаква смъртоносна болест…

— Морска болест — уточни рицарят.

— Разболях се от някаква смъртоносна болест — натърти Флинт — и претърпях корабокрушение. Запомни ми думите, Стърм Брайтблейд, лодките ни носят нещастие. Не сме видели нищо добро, откакто се качихме в онази проклета лодка при езерото Кристалмир. Точно там онзи откачен магьосник видя, че съзвездията са изчезнали и оттогава късметът ни напусна окончателно. Само че ние продължаваме да използваме лодки, затова ще става все по-лошо и по-лошо, разбра ли?

Стърм се усмихна, но усмивката му премина във въздишка. Защо всичко не беше толкова просто, помисли си рицарят.