Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (12)

10.
Сънища наяве.
Видения от бъдещето.

Райстлин не обърна внимание на ужасените погледи на спътниците и пристъпи към брат си, притиснал кървящата си ръка.

— Аз ще се погрижа за него — обърна се той към Златна Луна и го хвана през кръста.

— Не — задъха се Карамон, — още си болен…

— Вече съм достатъчно силен — прошепна нежно Райстлин и от тази нежност по тялото на воина премина тръпка. — Подпри се на мен, братле. Изнемощял от болка и страх, Карамон за пръв път в живота си се подпря на Райстлин и двамата закрачиха през зловещата гора.

— Какво става, Райст? — попита Карамон. — Защо си с Черната роба? И гласът ти…

— Пази си силите, братле — посъветва го магьосникът.

Двамата потънаха в гората. Неумрелите елфи ги гледаха с омраза измежду дърветата и в очните им кухини проблясваше ненавистта на неживите към живите. Но никой не посмя да нападне черния магьосник. Раната на Карамон започна силно да кърви и той се чувстваше все по-слаб и по-слаб. Обзе го неясно усещане, че силата, която губеше, се преливаше в черната му сянка. Танис тръгна из гората да търси Стърм. Намери го да се бие с група призрачни елфи.

— Това е сън! — изкрещя на рицаря, който нападаше и разсичаше съществата. Всеки път, когато пробождаше някое от тях, то изчезваше за миг и се появяваше отново.

Полуелфът извади меча си и се втурна да му помогне.

— Да бе! — изрева от болка рицарят, защото една стрела прониза рамото му. Ризницата го предпази донякъде, но раната кървеше обилно. — Това на сън ли ти прилича? — той извади окървавената стрела.

Танис застана пред него да го пази, докато Стърм спре кръвоизлива.

— Райстлин каза…

— Райстлин! Ха! Погледна робата му!

— Но ти си тук! В Силванести! — възпротиви се обърканият Танис. Имаше странното усещане, че спори със самия себе си. — А Алхана каза, че си при Северната стена!

— Сигурно са ме изпратили, за да ти помогна — сви рамене рицарят.

„Добре. Това е само сън — каза си Танис. — Ей сега ще се събудя.“

Но нищо не се промени. Стърм сигурно беше прав, а Райстлин ги бе излъгал. Точно както ги излъга преди да влязат в гората.

Но защо? Какво целеше?. Изведнъж разбра — драконовото кълбо!

— Трябва да стигнем до кулата преди Райстлин! — изкрещя на Стърм. — Знам какво иска!

От този миг нататък Танис имаше чувството, че трябва да се сражават за всеки сантиметър от пътя. От време на време успяваха да отблъснат войските от неживи, но веднага ги връхлитаха нови и нови пълчища. Изгубиха всякаква представа за време. В един миг слънчевите лъчи пробиваха призрачната мъгла, в следващия сенките на нощта се спускаха като драконови криле.

И тогава, тъкмо преди да се спусне непрогледният мрак, видяха ослепително бялата мраморна Кула. Тя се издигаше към небесата като мъртвешки пръст от гроб. Те се затичаха към нея. Въпреки че бяха смъртно уморени, нямаха никакво намерение да останат в зловещата гора след падането на нощта.

Елфите забелязаха, че плячката им се изплъзва, нададоха див писък и се втурнаха след тях.

Стърм тичаше пръв и избиваше неумрелите, които се опитваха да им препречат пътя. Танис вече беше съвсем близо до кулата, когато усети, че около крака му се увива някакъв корен, спъна се и падна. Опита да се освободи, но коренът го държеше здраво. В този момент към него се приближи един елф с гротескно изкривено лице и вдигна копието си да го прониже. Изведнъж очите му се разшириха, безчувствените пръсти изпуснаха оръжието и един меч прониза полупрозрачното му тяло.

Елфът изпищя и изчезна.

Танис погледна нагоре да види спасителя си — някакъв странен воин, който му беше много познат Но когато свали шлема си и чифт нежни кафяви очи го погледнаха полуелфът направо онемя!

— Китиара! — промълви невярващо. — Ти! Тук! Как? Защо?

— Дочух, че се нуждаеш от помощ — усмихна се чаровно Кит. — Явно е истина. — Тя протегна ръка и Танис я сграбчи, все още невярващ. — Кой е този там? Стърм? Чудесно! Както в добрите стари времена! Е, отиваме ли в Кулата? — попита Китиара и се разсмя на изумената му физиономия.

Ривъруайнд се сражаваше сам с легиони неумрели. Вече усещаше, че няма да издържи дълго. Тогава чу познати гласове.

Вдигна очи и видя мъжете от племето си! Нададе радостен вик, но той замря на устните му, когато забеляза насочените към него лъкове.

— Недейте! Не ме ли познахте? Аз…

Вместо отговор, мъжете го обстреляха със стрели, които се забиваха в тялото му.

— Ти донесе синия кристал! И заради теб селото ни бе унищожено!

— Не съм искал това да се случи — прошепна варваринът и се свлече на земята. — Не знаех. Простете ми.

Тика се сражаваше с елфите и си пробиваше път към Кулата, но с ужас забеляза, че те се превърнаха в драконяни! Гущерските им очи светеха в червено, а продълговатите им езици облизваха мечовете. Обзе я паника и започна да отстъпва, но се блъсна в Стърм. Рицарят изръмжа ядосано и й изкрещя да се маха от пътя му. Тя се отдръпна и налетя на Флинт, който също я отблъсна.

Заслепена от сълзите и ужасена от драконяните, които изскачаха от мъртвите си тела, Тика изпадна в паника и започна да нанася удари по всичко, което й се струваше, че мърда. Осъзна се едва тогава, когато вдигна поглед и видя черната роба на застаналия пред нея Райстлин. Магьосникът не каза нищо, само посочи към земята, където лежеше джуджето, убито от собствения й меч.

„Аз ги доведох тук, мислеше си Флинт. Вината е моя, защото съм най-възрастният. Трябва да ги изведа оттук.“ Той изкрещя бойното предизвикателство и се втурна към елфите с брадвата в ръка, но те му се изсмяха в отговор. Това направо го вбеси джуджето тръгна към тях, но с ужас откри, че не може да ходи. Коленете го боляха ужасно, изкривените му пръсти трепери, и не успяваха да задържат брадвата, не му достигаше въздух. И тогава разбра защо елфите не го нападаха — просто го чакаха да умре от старост. Зрението му се замъгли, пред него като че ли изникна познат силует — приличаше му на Тика, но не беше сигурен…

Златна Луна тичаше през изкривените и измъчени дървета. Изгубила пътя към Кулата, тя отчаяно търсеше приятелите си. Дочу звън на оръжия и гласът на Ривъруайнд, който я зовеше. В същия миг викът му секна и премина в агония. Тя се втурна отчаяно към него и скоро краката и ръцете й се разраниха. Накрая го намери. Ривъруайнд лежеше на земята, пронизан от безчет стрели — познати стрели! Тя коленичи до него.

— Изцели го, Мишакал — помоли се тя, както беше правила много пъти досега. Нищо! Лицето му продължаваше да е мъртвешки бяло, а очите му се взираха с празен поглед в зеленикавото небе.

— Защо не отговаряш? Излекувай го! — изкрещя Златна Луна. И тогава разбра и викът й прониза тишината. — Накажи мен! дз съм тази, която се усъмни и задаваше въпроси! Аз видях агонията на децата в Тарсис и унищожението на града! Как можа да го допуснеш? Искам да вярвам, но се съмнявам, когато виждам този ужас! Не наказвай него! — Тя се разплака и сведе глава над безжизненото тяло на съпруга си, затова не забеляза елфите, които затваряха обръча около нея.

Таселхоф бе толкова очарован от зрелищата наоколо, че дори не усети как се отдели от приятелите си. Неумрелите не го безпокояха, защото се хранеха със страх, а той такъв не изпитваше. Накрая, след като се лута доста време, стигна до Звездната кула и там безгрижието му свърши.

Притисната до вратата, Тика яростно се биеше с някакви създания, излезли от най-страшните й кошмари. Кендерът прецени, че ако отвори вратата, ще я спаси. Той се промъкна през мелето и започна да изучава ключалката, докато девойката задържаше на разстояние елфите.

— Побързай, Тас! — извика тя, останала без дъх. Ключалката беше елементарна — секретът й бе толкова прост, че Таселхоф се зачуди защо елфите изобщо са си дали труда да го слагат.

— Секунда и съм готов — извика бодро той, но в този момент нещо го удари по главата.

— Ей! Не може ли малко по-внимателно… — изкрещя ядосано кендерът, обърна се и застина. Тика лежеше в краката му, а червените й къдрици бавно се обагряха в кръв.

— Не, недей, моля те! — прошепна Тас и трескаво започна да мисли. Можеше да е само ранена, значи ако успее да я вкара в кулата, все някой щеше да й помогне. Погледът му се замъгли от сълзи и ръцете му се разтрепериха. „Трябва да побързам. Защо не се отваря това проклето нещо!? Толкова е просто!“ Той се вкопчи с всички сили в ключалката. Тя изщрака, но едновременно с това Тас почувства леко убождане по пръста. Погледна по-внимателно ключалката, видя блестящия златен шип и разбра — елементарна ключалка, елементарен капан, а той се хвана. Усети първите признаци на отровата и сведе поглед към Тика. Закъсня. Беше мъртва.

Райстлин и Карамон стигнаха до Кулата без проблеми. Воинът наблюдаваше с нарастващо изумление как брат му отблъсква страховитите същества, кога с магия, кога с волята си. А към него бе внимателен, нежен и великодушен. Към края на деня Карамон започна да почива все по-често. И колкото повече отслабваше, толкова по-силен ставаше Райстлин. Когато сянката на нощта се спусна и смени призрачната зелена светлина, близнаците стигнаха до Кулата. Погледът на Карамон изглеждаше като на луд заради треската и болките.

— Трябва да си почина, Райст.

— Добре, братле — отзова се нежно Райстлин, помогна му да се облегне на перленобялата стена на Кулата и го изгледа със студените си златни очи.

— Сбогом, Карамон!

Брат му го изгледа невярващо. В сенките се мяркаха неумрелите елфи, които ги следваха на почтително разстояние, но сега, след като им стана ясно, че страховитият магьосник си тръгва, започнаха да настъпват.

— Райст — изрече с усилие Карамон, — не можеш да ме оставиш тук! Как ще се бия с тях прекалено съм слаб! Нужен си ми!

— Знам, но аз вече не се нуждая от теб. Сдобих се със силата ти. Най-накрая съм онова, което жестоката природа ми отне — пълноценна личност.

Карамон го погледна недоумяващо, но Райстлин невъзмутимо се отдалечи.

— Райст!

Агонизиращият вик го спря, обърна се и погледна брат си. Златните очи бяха единственото, което се виждаше изпод черната качулка.

— Как е да си слаб и уплашен, братле? — попита тихо и отиде до вратата, пред която лежаха мъртвите тела на Тика и Тас. Магьосникът ги прескочи и изчезна в тъмнината.

Стърм, Танис и Китиара стигнаха до кулата и видяха воина, който лежеше на тревата до стената. Елфите го бяха заобиколили и размахваха с крясъци студените си мечове.

— Карамон! — Сърцето на полуелфа се сгърчи от болка.

— А къде е брат му? — Стърм погледна гневно Китиара. — Оставил го е да умре, нали?

Двамата набързо разгониха елфите, докато Танис коленичи до смъртно ранения воин.

Карамон отвори очи и едва го разпозна през кървавата пелена, която замъгляваше погледа му. След това проговори с огромно усилие:

— Пази Райст, Танис… защото аз… си отивам. Наглеждай го…

— Да го наглеждам ли!? — повтори невярващо полуелфът. — Та той те остави да умреш!

Карамон притвори очи.

— Не, Танис, грешиш. Аз го изпратих… надалеч. — Главата му клюмна безжизнено.

Стърм и Кит застанаха пред тялото на мъртвия воин.

— Нали ви казах! — обади се грубо Стърм.

— Бедният Карамон — прошепна Китиара и се наведе над него. — Винаги съм чувствала, че всичко ще свърши точно така. — Тя помълча и продължи тихо: — Значи малкият Райстлин вече е могъщ.

— Да, след като не се поколеба да пожертва дори брат си!

Китиара сви рамене и погледна Карамон, който лежеше в локва кръв.

— Бедното хлапе!

Стърм покри тялото на воина с наметката си и тримата се отправиха към входа на Кулата.

— Танис… — посочи Стърм.

— О, не! Само не Тас и Тика. Телцето на кендера се намираше в преддверието, сгърчено от действието на отровата. До него лежеше Тика. Червените й къдрици се бяха сплъстили от кръвта. Танис коленичи до тях. От конвулсиите една от торбите на Тас се беше отворила и съдържанието й се бе разпиляло на земята. Той забеляза някакъв златен предмет, пресегна се, взе го и сълзи замъглиха погледа му. Беше елфският му пръстен от бръшлянови листенца.

— Вече не можеш да му помогнеш. — Стърм сложи ръка на рамото му. — Хайде да тръгваме и да приключим с цялата тази история. И се заклевам — ще оживея само за да убия Райст!

„Смъртта е само в съзнанието, това е сън. Ей сега ще се събудя“ — повтаряше си Танис. Но когато отвори очи, тялото на кендера продължаваше да лежи на пода.

Той стисна пръстена и последва Стърм и Кит във влажното, мухлясало мраморно преддверие, което някога навярно е било красиво, но сега дори картините по стените изобразяваха ужасяващи сцени на смъртта. Тримата продължиха навътре и забелязаха зеленикаво сияние, идващо от помещението в края на коридора.

Чувстваха злото, което излъчваше тази светлина, усещаха горещината му по лицата си, но все пак трябваше да се срещнат с него.

— Центърът на злото — промълви Танис. Сърцето му се изпълни с ярост, мъка и изгарящо желание за мъст. Понечи да изтича натам, но зеленият въздух го притисна. Всяка стъпка му костваше огромно усилие.

Китиара залитна. Лицето й се обля в пот и тъмните й къдрици залепнаха по челото и врата й. За пръв път Танис я виждаше уплашена. Той я подхвана и заедно продължиха напред, въпреки че сам трудно се придвижваше. Стърм дишаше тежко и едва пристъпваше под тежестта на бронята си.

Първоначално им се струваше, че изобщо не напредват, но по-късно осъзнаха, че макар и бавно, все пак приближават осветеното в зелено помещение. Светлината изгаряше очите им, а движенията им причиняваха невероятни мъки. Бяха изтощени, мускулите ги боляха, дробовете им горяха.

Вече си мислеше, че повече не може да направи нито крачка, когато Танис чу, че някой го вика. Извърна с усилие глава и видя Лорана с меч в ръка. Тежестта явно не й действаше, защото изтича към него с радостен вик.

— Танталас! Колко се радвам, че си жив! Чаках… — Тя се сепна и прикова поглед в жената, която се бе вкопчила в ръката му.

— Коя е… — понечи да попита и изведнъж разбра. Това сигурно е Китиара — жената, която Танис обичаше. Лицето й побеля, след това почервеня.

— Лорана… — Полуелфът съвсем се обърка и отчая. Мразеше се, че й причинява болка.

— Танис! Стърм! — извика Китиара и посочи нещо.

Спътниците се стреснаха от ужасения й глас и се обърнаха.

— Дракус Тсаро, дегниях! — промълви на соламнийски Стърм.

Огромен зелен дракон изпълваше края на коридора. Казваше се Циан Отровена кръв и беше един от най-големите дракони в Крин. Само Великата Червена бе по-голяма от него. Той провря глава през вратата и закри ослепителната зелена светлина. Надуши стомана, човешка плът и елфска кръв и впери огнените си очи в групичката. Неспособни да помръднат, четирима стояха и гледаха с ужас как драконът преминава през мраморната стена като през хартия. Оръжията изпаднаха от безжизнените им ръце и те разбраха, че ще умрат. Но докато драконът се приближаваше към тях, от някаква невидима врата излезе тъмна фигура и застана с лице към тях.

— Райстлин! — извика Стърм. — Заклевам се във всички богове, че ще платиш за живота на брат си!

Рицарят се отърси от вцепенението, взе меча си и забравил за дракона, скочи към магьосника. Райстлин го изгледа студено.

— Добре, убий ме, но така обричаш себе си и останалите на смърт, защото единствено моята магия може да победи Циан!

— Стърм, недей! — Сърцето на Танис преливаше от ненавист, но магьосникът беше прав. Усещаше могъществото, което излъчваше черната му роба. — Няма да оцелеем без неговата помощ!

— Не! Вече казах — не искам такава закрила. Сбогом, Танис.

И преди някой да успее да го спре, се насочи към Циан. Огромният дракон разклати глава, предвкусвайки първото предизвикателство, откакто беше завладял Силванести.

— Направи нещо! — извика Танис на Райстлин.

— Не мога. Рицарят е застанал на пътя ми. Каквото и заклинание да изрека, то ще убие и него.

— Стърм, махни се! — изкрещя умоляващо Танис. Рицарят се поколеба, но не заради приятеля си, а защото чу ясния звук на тромпет — студен като въздуха в ледените планини на неговата родина. Чист и кристален, той се издигна над мрака, смъртта и отчаянието и прониза сърцето му.

Стърм отвърна с радостен боен вик. Вдигна меча си — този на неговия баща, — върху чието древно острие бяха гравирани символите на Ордена на Розата. Лъчите на сребърната луна които проникваха през един счупен прозорец, се отразиха в него и ослепително бялата светлина разпръсна зловещия зеленикав въздух.

Изведнъж гласът му се пречупи, защото тонът на призива се бе променил. Вече не беше сладък и чист, а фалшив, рязък и пронизителен.

„Не! — помисли си ужасен рицарят, докато вървеше към дракона. — Това са роговете на врага! Подмамиха ме в капан!“ Иззад Циан наизлизаха драконяни, които се присмиваха на лековерието му.

Стърм стисна меча с потна ръка. Драконът се извисяваше пред него огромен, непобедим, заобиколен от войските си. Стомахът му се сви, кожата му настръхна и се покри с капчици пот. Роговете прозвучаха за трети път — страшни и зли. За него всичко свърши — чакаше го безславна смърт. Той се огледа трескаво за Танис, но не можа да го открие. В отчаянието си повтори девиза на рицарите: „Моята чест е моят живот“, но думите отекнаха в ушите му кухи и безсмислени. Той не беше рицар! Живееше с една лъжа. Ръката му потрепери и се отпусна, мечът падна на пода и Стърм зарида като дете, скрил глава от кошмара пред себе си.

Циан отне живота му с един замах, прониза тялото му с блестящия си нокът и го вдигна. След това го хвърли на пода и драконяните се нахвърлиха върху него, за да го разкъсат на парчета. Но една сребриста фигура застана до Стърм, взе меча и го вдигна.

— Докоснете го и сте мъртви!

— Лорана! — изкрещя Танис и се втурна към нея. Точно когато я приближи, чу Китиара, която го викаше. Извърна се и я видя да се бие с четирима драконяни. Полуелфът за миг се поколеба какво да направи и това се оказа фатално — Лорана падна върху Стърм, пронизана от мечовете на драконяните.

— Лорана! Не! — Той не можеше да повярва на очите си. Понечи да отиде при нея, но Китиара отново го извика. Обърна се и видя как тя изчезва под вражеските тела.

Полуелфът изстена и почувства как потъва във водовъртежа на лудостта. Закопня за смъртта, която щеше да сложи край на тази болка. Стисна меча на Кит-Канан и се втурна към драна с едничката мисъл — да убие или да бъде убит. Но Райстлин застана между него и дракона като черен обелиск. Танис падна и разбра, че смъртта е съвсем близо. Стисна малкия златен пръстен и затвори очи в очакване. Вместо това чу странни и могъщи магически думи. Магьосникът и драконът се бяха изправили един срещу друг, но на него вече му беше безразлично. Той остана глух за звуците, глух за живота и смъртта.

Единственото реално нещо бе златният пръстен в дланта му. Стисна го силно и усети как златните листенца се забиват в кожата му. Колкото по-силно го стискаше, толкова по-дълбоко те се забиваха в плътта му. Болка… истинска болка… Аз сънувам!

Танис отвори очи. Лежеше на студения мраморен под, а ръката му бе стисната здраво, толкова здраво, че болката го беше пробудила. Болка! Пръстенът! Сънят! Танис се надигна ужасен и се огледа. Но в залата нямаше никой освен Райстлин, който се бе свлякъл до стената и кашляше.

Полуелфът се надигна бавно и отиде при магьосника. Когато го приближи, видя на устните му кръв — червена като светлината на Лунитари, червена като робата, която покриваше крехкото му треперещо тяло.

Сънят…

Танис разтвори пръстите си. В ръката му нямаше нищо.