Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (7)

5.
Размирици.
Тас изчезва.
Алхана Старбриаз.

— Мръсен рицар!

Камъкът удари Стърм по рамото. Той се сгърчи, макар че едва ли го беше заболяло много. Танис видя бледото му лице и потреперващия мустак и разбра, че болката е по-дълбока от тази, която може да причини което и да е оръжие. Но Стърм продължи да крачи с гордо вдигната глава, без да обръща внимание на обидите и подвикванията. От време на време стражите разгонваха тълпата, но го правеха театрално, уличната сган го знаеше и продължи да ги замерва с камъни и най-различни предмети. Не след дълго спътниците кървяха, покрити с боклуци и мръсотия.

Танис бе убеден, че рицарят няма да отвърне на провокациите, но затова пък едва удържаше Флинт. Боеше се, че в един момент той няма да издържи и ще се втурне да чупи глави. Но докато се занимаваше с него, съвсем забрави за Таселхоф.

Освен прословутото си разтегливо понятие за неприкосновеност на чуждата собственост, кендерите притежаваха още едно качество — доведената до съвършенство язвителност, която всички кендери владееха и благодарение на която тази миниатюрна раса оцеляваше. Успяваха да ядосат противника си до такава степен, че той изгубваше здравия си разум и започваше да се бие хаотично и непредпазливо. Докато пътуваше с внушителните си на ръст приятели, на Тас рядко му се налагаше да я използва. Сега бе моментът да я приложи и той започна да обижда безогледно.

Танис се усети твърде късно. Искаше да му затвори устата, но кендерът крачеше в началото на колоната, а полуелфът — най-отзад и нямаше как да му попречи.

Според Тас обидите „гаден рицар“ и „елфски боклук“ бяха напълно лишени от въображение, затова реши да демонстрира на тълпата какво богатство и словесно многообразие крие общият език. Обидите му бяха шедьоври от остроумие и находчивост. За жалост бяха твърде злостни, независимо от очарователната невинност, с която бяха изричани. Изрази като: „Това носът ти ли е или някакъв тумор? Бълхите, дето лазят по теб, дресирани ли са? Майка ти да не е била земеров?“ — бяха само началото. Ситуацията заплашваше да излезе извън контрол.

Стражите започнаха да поглеждат все по-тревожно към тълпата и началникът заповяда конвоят да побърза. Онова, което си представяше като триумфално шествие пред жителите на града, започна да клони към неуправляеми улични безредици.

— Накарайте го да млъкне! — изкрещя гневно той на арестуваните. Танис се опита да мине напред, но стражите и уличната тълпа му попречиха. В суматохата събориха Гилтанас на земята и Стърм се наведе над него, за да го предпази, Флинт раздаваше юмруци и ритници във всички посоки. Танис почти стигна до Таселхоф, когато един домат го уцели в лицето.

— Ей, началник, знаеш ли какво можеш да направиш със свирката си? Можеш да… Кендерът така и не довърши, защото точно в този момент се протегна една огромна ръка и го сграбчи. Друга ръка запуши устата му, а две здрави лапи обезвредиха яростно ритащите му крака. Върху главата му бе метнат чувал и от този момент нататък Тас усещаше само миризмата на мръсен брезент и това, че го отнасят нанякъде.

Тълпата се разлюля и побърза да се разпръсне. Танис избърса домата от лицето си и се огледа, за да се увери, че всички са живи и здрави. Стърм помагаше на Гилтанас да се изправи, след което избърса кръвта от сцепеното му чело. Флинт ругаеше, без да си поеме дъх, като в същото време вадеше парчета зеле от брадата си.

— Къде е този проклет кендер! Ще го… — Джуджето изведнъж млъкна и се заозърта. — Къде, по дяволите, е този проклет кендер? Тас? Ела да ми помогнеш…

— Тихо! — Танис се досети, че кендерът е успял да се измъкне и не искаше да го издадат.

— Това копеленце! Забърка ни в тази каша и се покри… — почервеня джуджето.

— Шшт!

Флинт млъкна, задавен от ярост.

Полицейският началник побърза да вкара арестантите в Съдебната палата. Едва след като се озоваха в безопасност зад стените на грозната тухлена сграда, осъзна, че един от тях липсва.

— Да го догоним ли, сър? — попита един от стражите. Началникът се замисли, но след това поклати ядосано глава.

— Зарежи. Никой не може да намери кендер, който не иска да го открият. Важното е, че прибрахме тези, които ни трябваха. Да изчакат тук, докато докладвам на Съвета. Той влезе през една дървена врата и остави спътниците във вмирисаното, тъмно преддверие. В ъгъла спеше някакъв пиян скитник и похъркваше. Стражите с мрачни лица махаха тиквени кори от униформите си и измъкваха от косите си разни обелки и други отпадъци. Гилтанас непрекъснато премигваше заради кръвта, която се стичаше в очите му, а Стърм безуспешно се опитваше да я спре.

Полицейският началник се показа на вратата и нареди на стражите да ги доведат.

Преди да влязат, Танис успя да се приближи до Стърм и го попита кой е главният. Ако имаме късмет, все още трябва да е един, който ме е виждал — отвърна шепнешком рицарят. — Господарите на Тарсис винаги са били честни и благородни хора. Освен това не виждам в какво могат да ни обвинят. Не сме направили нищо В най-лошия случай ще ни ескортират с въоръжен конвой и ще ни изгонят от града. Танис поклати недоверчиво глава и влезе в съдебната зала. Известно време не можа да нагоди зрението си към полутъмното помещение, което миришеше още по-лошо и от преддверието. Двама от съдиите дори държаха под носовете си портокали, набучени с клончета карамфил.

Шестимата членове на съвета седяха по трима на дървени скамейки от двете страни на Господаря, чийто висок стол беше поставен в средата на платформа. При влизането им той вдигна поглед и изви вежди, когато забеляза Стърм. Изражението му едва забележимо омекна и дори кимна леко в знак на приветствие. Танис се обнадежди. Спътниците пристъпиха и застанаха пред него — за тях столове нямаше.

— Какво е обвинението срещу тези мъже? — попита Господарят.

Полицейският началник изгледа злобно арестуваните.

— Подклаждат улични бунтове, милорд.

— Бунтове ли? — избухна Флинт. — Нямаме нищо общо с вашите бунтове! Това беше дело на онзи малоумен… От стената зад Господаря се приближи закачулена фигура и прошепна нещо в ухото му. Арестантите я забелязаха чак сега.

Флинт се закашля, млъкна, извика Танис изпод плътните си побелели вежди и поклати глава. Гиланталас избърса кръвта от челото си с треперещи ръце и изящните му елфски черти се разкривиха от ненавист. Единствено Стърм остана спокоен, когато погледна уродливото гущероподобно лице на драконянина.

Групичката в хана се събра в стаята на Елистан половин час след като стражите отведоха приятелите им. Карамон застана на пост пред вратата с изваден меч, а Ривъруайнд наблюдаваше през прозореца. Виковете на разгневената тълпа се чуваха дори тук. След известно време шумът стихна и настъпи тишина. Утрото премина без инциденти. Зимното слънце светеше, но не топлеше. Карамон прибра меча в ножницата и се прозя. Тика придърпа един стол и се настани до него. Ривъруайнд отиде при Златна Луна, която разпитваше Елистан какви са плановете му за бежанците.

Лорана остана до прозореца, макар че отвън нямаше нищо за гледане — тълпата се беше разотишла, а стражите, уморени от броденето нагоре-надолу, бяха потърсили малко топлина във входовете на сградите. Чуваше само приглушения разговор на Тика и Карамон, които се смееха на нещо свое. Лорана ги погледна. Воинът тихичко разказваше за някаква битка, а Тика го слушаше внимателно с обожаващ поглед. Младото момиче все още не се справяше особено добре с меча, но за сметка на това размахваше щита изкусно. Вече носеше доспехите си като втори дрехи и непрекъснато ги обновяваше с разни бойни трофеи. Докато разговаряше с нея, лицето на Карамон винаги се отпускаше и ставаше ведро. Те не се докосваха — възпираше ги странният поглед на магьосника, но стояха близо един до друг.

Лорана въздъхна и се обърна. Чувстваше се ужасно самотна. Освен това думите на Райстлин я бяха изплашили до смърт.

Магьосникът също въздъхна, но не от самота, а от раздразнение. Затвори книгата със заклинанията и застана под оскъдните слънчеви лъчи, които проникваха през прозореца. Трябваше да чете книгата всеки ден, защото магическите думи непрекъснато се размиваха и изгасваха като искри на вятъра. След всяко заклинание физическата и психическата му сила намаляваха, докато накрая той се изтощаваше до такава степен, че почивката ставаше жизненонеобходима.

Откакто спътниците бяха напуснали Солас, силата и могъществото на Райстлин растяха непрекъснато. Беше усвоил и някои заклинания от Физбан, отвеяният магьосник, загинал в Пакс Таркас. Колкото повече нарастваше могъществото му, толкова по-голяма ставаше неприязънта на останалите. Разбира се, никой нямаше и една основателна причина да не му вярва — всъщност много пъти беше спасявал живота им. Но около него витаеше нещо зловещо — тайно, безмълвно, недоизказано и неясно, като затворена мидена черупка. Райстлин поглади замислено корицата на тъмновиолетовата магическа книга, с която се бе сдобил в Ксак Тсарот, и погледна през прозореца. Златните му очи проблеснаха със студена светлина.

Лорана не обичаше да разговаря с него, но искаше да разбере какво означаваха думите му.

— Какво виждаш, когато гледаш надалеч? — попита го тя и седна до него. Обзе я странна слабост.

— Какво виждам ли? — повтори той. Гласът му беше изпълнен с искрена болка, а не с обичайната язвителност. — Виждам времето, което руши всичко. Човешката плът вехне и се разпада пред очите ми. Цветята се разпукват и умират в същия миг. Зелените листа падат на земята и дърветата остават завинаги голи. В моите очи винаги е зима и винаги е нощ.

— И… това са ти сторили в Кулите на Висшата Магия? — Лорана беше шокирана. — Защо? С каква цел?

Райстлин се усмихна с една от редките си и криви усмивки.

— За да ми напомня, че съм смъртен и да ме научи на състрадание. — Гласът му притихна. — На младини бях горд и арогантен. Най-младият, който щеше да премине през Изпитанието. Исках да им покажа на всички! — Крехката му ръка се сви в юмрук. — О, показах им и още как! Но те съсипаха тялото ми и изсмукаха съзнанието ми, докато накрая… — Той изведнъж млъкна и погледна Карамон.

— Какво? — попита Лорана, едновременно ужасена и очарована.

— Нищо. Забранено ми е да говоря за това. Ръцете му се разтрепериха. Челото му се ороси от пот, а дъхът му секна и той се разкашля. Лорана се изчерви, защото се почувства виновна и прехапа долната си устна.

— Аз… извинявай, че ти причиних болка. — Тя сведе глава и косата й скри лицето й — навик от детските години. Райстлин се наведе към нея почти несъзнателно и докосна с трепереща ръка великолепната й коса, която сякаш живееше собствен живот. Но тогава видя собствената си умираща плът, отдръпна се бързо и се сгуши на стола с горчива усмивка. Лорана нямаше представа, че когато я гледаше, Райстлин виждаше единствената красота в живота си. Млада, според елфските стандарти, тя оставаше недокосната от смъртта и старостта, дори в изкривеното зрение на магьосника.

Тя усети само, че той се бе навел за малко към нея.

Изпита необходимост да стане и да се отдалечи, но нещо я привличаше към него. Освен това още не беше отговорил на въпроса й.

— Аз… исках да кажа… можеш ли да виждаш бъдещето? Танис ми разказа за майка ти. — Тя е била — как се казваше — ясновидка? А и той винаги се съветва с теб… Райстлин я изгледа замислено.

— Съветва се с мен не защото виждам бъдещето, а защото мога да мисля, нещо, на което повечето в тази стая не са способни.

— Но… онова, което спомена, че някои от нас няма да се видят повече… — Лорана го погледна с тревога и копнеж. — Сигурно си видял нещо! Какво… кажи ми! Нещо за Танис ли? Райстлин се поколеба.

— Не знам. Нямам представа защо го казах. Просто… за миг почувствах… — Той замълча, очевидно се опитваше да си припомни нещо, но след това се отказа и сви рамене.

— Какво почувства? — не го остави на мира Лорана.

— Нищо. Както би казал рицарят, притежавам свръхразвито въображение. Значи Танис ти е разказал за майка ми? — неочаквано попита той. На Лорана не й хареса смяната на темата, но тъй като се надяваше да разбере нещо повече, кимна любезно.

— Каза, че имала ясновидска дарба. Виждала образи, които след това са ставали реалност.

— Вярно е — усмихна се горчиво Райстлин. — Но това не й донесе особена полза. Първият й съпруг бил красив воин от севера. Но само след няколко месеца страстта утихнала и двамата се почувствали нещастни. Майка ми имала крехко здраве и изпадала в състояния на транс, които продължавали с часове. Били бедни и живеели с онова, което мъжът й изкарвал с меча. Той бил благородник, но никога не й разказал за семейството си. Съмнявам се, че й е казал и истинското си име. — Райстлин смръщи вежди. — Но съм сигурен, че Китиара го знае и затова тръгна на север — да търси семейството му.

— Китиара… — Името прониза Лорана като болен зъб, но тъй като много искаше да разбере повече за жената, която Танис обича, продължи да разпитва. — Значи този благородник е неин баща?

Райстлин я изгледа замислено.

— Да. Тя е заварената ми сестра. По-голяма е от нас двамата с около осем години. Според мен прилича изцяло на баща си — красива, решителна, избухлива, войнствена, силна и безстрашна.

Той я е научил на единственото, което умеел — да се сражава.

След време започнал да предприема все по-дълги и по-дълги пътешествия, докато един ден просто не се върнал. Майка ми убедила Висшите Търсачи да го обявят за починал и се омъжила ла за нашия баща — простоват човечец, дървосекач. Ясновидската дарба й изневерила за пореден път.

— Защо? — попита внимателно Лорана, удивена от словоохотливостта на магьосника, без да подозира, че от нейното присъствие той получава повече, отколкото дава, дори само като наблюдава загрижения израз на прекрасното й лице.

— Най-вече защото е родила нас двамата. — Той получи нов пристъп на кашлица, млъкна и махна на брат си. — Карамон! Време е за питието ми. Или си ме забравил заради компаньонката си?

Карамон замлъкна насред смеха.

— Не, Райст. — Воинът побърза да вземе чайника от огнището.

Райстлин се обърна към Лорана, която притеснена наблюдаваше сцената, и продължи, сякаш нищо не се беше случило.

— Майка ни така и не успяла да се възстанови след раждането.

Акушерката ме помислила за мъртъв и сигурно наистина съм щял да умра, ако не е била Китиара. Самата тя казва, че е спечелила първата си битка срещу смъртта и наградата съм бил аз. Тя ни отгледа. Майка ни нямаше сили да се грижи за нас, а баща ни работеше денем и нощем, за да ни осигури някаква прехрана. Той загина по време на злополука, когато с Карамон бяхме още малки. Същия ден майка ми изпадна в транс… от който така и не излезе. Умря от глад.

— Ужасно! — потръпна Лорана.

Райстлин замълча и се загледа в сивото зимно небе. След това изкриви устни.

— Тогава научих един изключително ценен урок — трябва винаги да контролираш силата си. Никога не я оставяй тя да те контролира.

Лорана си помисли, че сега е моментът да го попита за онова, което толкова силно искаше да узнае. Тя така и не разбра, че е попаднала в един изкусно планиран капан. Защото Райстлин се забавляваше да разкрива тайните на човешките души, които някога можеха да му бъдат от полза. Все пак любовта и любопитството надделяха.

— И какво стана после с Кит… Китиара? — заекна тя в стремежа си да не се издаде и се изчерви от неудобство. Магьосникът наблюдаваше с интерес вътрешната й борба, но продължи спокойно да отговаряха въпросите й.

— Китиара напусна дома ни на петнайсет години и започна да си изкарва прехраната като воин. Беше много добра с меча — Карамон ми го е казвал — и затова лесно си намери работа като наемник. Е, от време на време се връщаше да види как я караме. След като пораснахме и се научихме да се бием, започна да ни взима със себе си. Тогава с Карамон се научихме да се сражаваме заедно — аз използвах магията, а брат ми меча. После тя се запозна с Танис… — погледът на Райстлин проблесна при неудобството на Лорана — и много често пътувахме заедно.

— С кого пътувахте? Къде ходехте?

— Със Стърм Брайтблейд, който мечтаеше да стане рицар, с кендера, Танис и Флинт, преди да се пенсионира като ковач. Но пътищата станаха толкова опасни, че той се отказа да ходи надалеч. Освен това вече бяхме научили каквото можахме един от друг, започнахме да си омръзваме и Танис предложи да се разделим.

— Значи още тогава той е бил ваш водач? — Тя се обърна към миналото, за да си го припомни — без брада и без бръчките на отговорността и умората. Но принадлежността му към двете раси го измъчваше и не му даваше покой още по онова време.

Едва сега, след като поживя в света на хората, започваше да вниква в душевния му хаос.

— Да, той притежава необходимите качества на лидер — бърза мисъл, интелигентност, интуиция. Но и повечето от нас също ги имат — кой повече, кой по-малко. Стърм е благородник, неговото родословие може да се проследи до много древни времена.

— Защо се подчинява на един полуелф? Ами Ривъруайнд? Той изобщо не вярва на нечовеците и има съвсем малко доверие на хората. Но двамата със Златна Луна ще следват Танис до Бездната и обратно. Защо?

— И аз се чудя — започна Лорана — и мисля…

Но Райстлин я прекъсна, сякаш не я чу, и сам си отговори на въпросите:

— Танис се вслушва в чувствата си — не ги потиска като рицаря и не ги крие, както прави варваринът. Той осъзнава, че лидерът понякога трябва да мисли със сърцето, а не с главата си. Запомни го!

Лорана долови в речта на магьосника нотка на превъзходство, която я подразни.

— Забелязвам, че не споменаваш себе си. Щом си толкова интелигентен и могъщ, колкото казваш, защо самият ти го следваш?

Странните очи на Райстлин потъмняха, но замълча, защото Карамон му донесе гореща вода за чая. Воинът изгледа Лорана и лицето му помръкна, както всеки път, когато виждаше брат си в подобно състояние.

Райстлин извади една кесия и пусна няколко зелени листа във водата. Стаята се изпълни с остра лютива миризма.

— Аз не го следвам. — Младият магьосник вдигна очи към Лорана. — Приеми го така — двамата с него вървим в една и съща посока.

 

— Соламнийските рицари не са добре дошли в нашия град — обърна се към Стърм Господарят на града, след което огледа с мрачен поглед малката групичка. — Същото важи за елфите, кендерите, джуджетата и тези, които пътуват с тях. Освен това ми докладваха, че с вас има и магьосник с червена роба. Всички сте добре въоръжени и оръжията се озовават в ръцете ви твърде бързо. Очевидно сте опитни воини.

— Без съмнение са наемници, милорд — обади се полицейският началник.

— Не сме наемници — възпротиви се Стърм и застана гордо пред скамейката. — Идваме от северните равнини на Абанасиния. В Пакс Таркас освободихме осемстотин човека — мъже, жени и деца — от робството на господаря Верминаард. Тъй като се бояхме от отмъщението на драконянските армии, скрихме хората на сигурно място в една планинска долина и тръгнахме на юг, надявайки се да намерим корабите на легендарния Тарсис. Ако знаехме, че пристанището е пресъхнало, изобщо нямаше да идваме тук.

Господарят се намръщи.

— Не е възможно да идвате от север. Никой не може да премине през планинското царство на джуджетата в Торбардин.

— Ако познавахте нравите на соламнийските рицари, щяхте да знаете, че ние по-скоро ще предпочетем да умрем, отколкото да излъжем — дори враговете си — с достойнство каза Стърм. — Влязохме в кралството на джуджетата и получихме позволение да преминем през него, защото им занесохме Чука на Карас.

Господарят се размърда на стола си и погледна към застаналия зад него драконянин.

— Поназнайвам нещо за рицарите — отвърна неохотно накрая. — Затова ще повярвам на историята ви, макар да ми звучи по-скоро като приказка за деца, отколкото…

В този момент вратите се разтвориха и в залата влязоха двама стражи, които влачеха някаква жена. Те разбутаха спътниците и я пуснаха на пода. Беше облечена в тежка наметка с качулка и поли, които стигаха до земята. Няколко минути тя остана да лежи на пода и едва тогава понечи да се изправи, но явно това й струваше неимоверни усилия. Никой не пожела да й помогне. Господарят се загледа в нея с мрачно изражение, а драконянинът се беше надвесил отгоре й и я наблюдаваше с интерес.

Лицето на Стърм излъчваше едновременно ужас и отвращение заради сцената, която се разиграваше пред очите му. Погледна полуелфа, видя, че поклати отрицателно глава, но видът на жената, която отчаяно се опитваше да се изправи, му дойде твърде много. Той пристъпи към нея, но някакъв страж му препречи пътя.

— Ако искаш да ме спреш — убий ме, но смятам да помогна на дамата.

Стражът се сепна, отстъпи назад и загледа безпомощно Господаря в очакване на заповеди, но той поклати леко глава. На Танис, който го наблюдаваше много внимателно, му се стори, че вижда на устните му усмивка, която Господарят побърза да прикрие с длан.

— Милейди, позволете да ви помогна — отзова се почтително Стърм — жест, който този свят отдавна беше забравил. Силните му ръце я изправиха с лекота.

— По-добре ме оставете на мира, рицарю — прошепна едва чуто жената иззад качулката си. Като чуха гласа й, Танис и Гилтанас се сепнаха и се спогледаха. — Не знаете в какво се замесвате — продължи жената. — Рискувате живота си…

— За мен е чест. — Рицарят се поклони, след което застана до нея и огледа стражите.

— Това е Алхана от Силванести! — прошепна Гилтанас на Танис. — Стърм знае ли какво върши?

— Естествено, че не — отвърна тихо Танис. — Дори аз едва различих акцента й. — Но как се е озовала тук? Силванести е страшно далече…

— Аз… — започна Танис, но някакъв страж го сръга в гърба и той замълча. В този момент Господарят заговори с леден глас:

— Лейди Алхана, бяхте предупредена да напуснете града. Последния път се смилих над вас, защото бяхте тук с дипломатическа мисия от името на вашия народ, а ние в Тарсис все още зачитаме протокола. Тогава ви казах да не очаквате помощ от нас и ви дадох едно денонощие, за да напуснете града. Сега отново ново ви намирам тук! — Той се обърна към стражите: — В какво е обвинена?

— Опитва се да вербува наемници, милорд, естествено без успех — отговори полицейският началник. — Не виждам причина някой в Тарсис да помогне на елф. — Той изгледа Стърм с неприязън. — Алхана… — промърмори Танис и се наведе към Гилтанас. — Защо ми е познато това име?

— Толкова отдавна ли си напуснал родината си, че не се сещаш коя е? — отвърна елфът на техния език. — Алхана Старбрийз, дъщеря на Говорителя на Звездите, принцеса и наследница на трона, защото няма братя.

— Алхана! — възкликна Танис и спомените го заляха. Народите им се бяха разделили преди неколкостотин години, когато след Братоубийствените войни Кит-Канан беше отвел повечето елфи в Куалинести. Но водачите им все още поддържаха връзка по някакъв тайнствен достъпен само на тях начин. Говореше се, че могат да четат послания по вятъра и разбират езика на сребърната луна. За Алхана казваха, че нямало по-красива от нея и че била недостъпна като сребърната луна, която греела в деня на раждането й. Драконянинът прошепна нещо в ухото на Господаря и лицето на мъжа помръкна. За миг изглеждаше така, сякаш няма да се съгласи, но след това въздъхна, прехапа устната си и кимна.

Драконянинът отново се оттегли в сенките.

— Арестувана сте, лейди Алхана — произнесе тежко Господарят и стражите я заобиколиха. Стърм пристъпи по-близо до нея, отметна глава и ги изгледа предупреждаващо. Дори и невъоръжен, той излъчваше толкова благородство и решителност, че те се поколебаха и погледнаха към Господаря в очакване на заповеди.

— Направи нещо — изръмжа Флинт. — Уважавам кавалерството, но за него си има място и време, а те не са тук и сега.

— Някакви идеи? — процеди Танис. Флинт не отговори. Никой не можеше да стори нищо и те го знаеха. Стърм по-скоро щеше да умре, отколкото да позволи на стражите да докоснат жената, при все че нямаше и най-малко понятие коя е тя. За него това нямаше значение.

Постъпката на приятеля му изпълни Танис едновременно с неприязън и възхищение и той запристъпва предпазливо към най-близкия страж, за да го извади от строя, ако се наложи, Флинт видя движението му, въздъхна и наведе глава като овен в посока на най-близкия до него страж. Гилтанас затвори очи и раздвижи устни. Елфът беше и магьосник, макар да не възприемаше насериозно уменията си.

В този миг Господарят заговори:

— Почакай, рицарю! — Повелителната интонация бе зауча-вана и възпитавана в продължение на поколения. Стърм я разпозна и се отпусна. — Няма да позволя да се пролее кръв в тази обител на правосъдието. Дамата е престъпила закона на града, в който се намира, закон, за чието изпълнение в недалечното минало самият вие, рицарю, щяхте стриктно да следите. Съгласен съм, че няма причини да се отнасяме непочтително към нея. Стражите ще я отведат до затвора с подобаващо уважение, все едно водят мен. А щом сте толкова загрижен за благополучието й, можете и вие да я придружите.

Танис побутна Гилтанас, който вече се бе отърсил от транса на заклинанието.

— Стърм беше прав, когато каза, че тези Господари са честни и почтени хора.

— Не виждам от какво си толкова доволен — изръмжа Флинт, който дочу думите му. — Първо кендерът ни навлича обвинение в подстрекателство на бунт и изчезва. Сега пък ще ни затворят заради рицаря. Напомни ми следващия път да остана с магьосника.

За него поне там, че е луд.

Докато стражите избутваха арестантите встрани от скамейката, Алхана започна да търси нещо в гънките на дългата си пола.

— Моля ви за една услуга, рицарю — обърна се тя към Стърм. — Изглежда съм изтървала нещо. Дреболия, но за мен има сантиментална стойност. Бихте ли погледнали…

Стърм коленичи и веднага видя предмета, който блестеше на пода, полузакрит от пищните гънки на полата й — богато инкрустирана с диаманти игла за дреха, оформена като звезда. Той затаи дъх. Дреболия! Бижуто беше безценно. Нищо чудно, че не искаше да го намерят тия нещастници стражите. Той го покри с длан и се огледа. Накрая, все още коленичил на пода, погледна жената. Когато тя отметна качулката си, дъхът му замря. За пръв път човешки очи виждаха лицето на Алхана Старбрийз.

Елфите я наричаха Мураласа — принцеса на нощта. Изящни перлени фиби придържаха черната и мека като нощния вятър коса. Кожата й сияеше с белотата на сребърната луна, очите й бяха тъмновиолетови като нощното небе, а цветът на устните й напомняше сенките на червената луна. Първата мисъл на рицаря бе да благодари на Паладин, че вече е коленичил. Втората — че смъртта е съвсем ниска цена за възможността да й служи, а третата — че все пак трябва да каже нещо. Но всички думи на познатите му езици се бяха изпарили от главата му.

— Благодаря ти, че все пак потърси, благородни рицарю — изрече тихо Алхана и се взря в очите му. — Остави. Както казах, беше просто дреболия. Много съм уморена и тъй като очевидно отиваме на едно и също място, ще ми направиш огромна услуга, ако ме подкрепиш.

— На ваше разположение съм — отговори заеквайки Стърм, изправи се и мушна незабелязано бижуто на пояса си. Протегна ръка и Алхана положи деликатната си длан в нея. Допирът й го накара да потръпне. Когато отново спусна качулката си, на рицаря му се стори, че облак е скрил звездите. По-скоро усети, отколкото видя, че полуелфът върви след тях, защото образът й все още изгаряше мислите му. Стърм го изгледа като абсолютно непознат.

Танис беше виждал Алхана, но и неговото сърце се сви при вида на красотата й. Но като видя изражението на рицаря, разбра, че тя му действа по-силно, отколкото намазано с отрова таласъмско копие. Силванести бяха горда и високомерна раса. Те се бояха да не размият генетичната си линия и да не изгубят начина си на живот и затова избягваха каквито и да е контакти с хора. Заради това се беше разразила и Братоубийствената война. Не, помисли си с тъга Танис, за Стърм дори сребърната луна е по-лесно достижима. Полуелфът въздъхна. Само това им липсваше.