Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (35)

10.
Кулата на Върховните Клерикали.
Рицарство.

Сутринта бурята бе преминала. Слънцето изгря — бледожълт диск, който не топлеше. Рицарите, които стояха на пост на бойниците на Кулата на Върховните Клерикали, се отправиха с благодарност към леглата си, обсъждайки какво бяха преживели, защото в Соламния не бяха виждали такава буря от дните на Катаклизма насам. Онези, които ги смениха, бяха не по-малко уморени. Тази нощ никой не беше спал.

Сега пред погледите им се простираше заснежената равнина, а единствените цветни петна бяха догарящите дървета, които светкавиците бяха поразили. Но рицарите не гледаха тези зловещи факли, а стотиците хиляди огньове на хоризонта, които изпълваха въздуха със смрад.

Лагерите на драконовите армии.

Само едно нещо пречеше на Драконовия Господар да завладее Соламния. „Нещото“ (както често го наричаше Господарят) бе Кулата на Върховните Клерикали. Тя бе построена в далечното минало от Винас Соламнус, основател на рицарството, и преграждаше единствения проход през вечно заснежената и забулена в облаци планина Вингаард. Кулата защитаваше Палантас, столицата на Соламния, както и пристанището Паладинови порти.

Ако драконовите армии я превземеха, падаше и Палантас — богат и красив град, обърнал гръб на света, за да се любува на собственото си отражение, — след което щяха да изтребят непокорните рицари от лицето на земята.

Драконовият Господар, подчинените й я наричаха Черната дама, този ден беше на изток с някаква тайна мисия, но остави лоялни и способни заместници, които биха дали мило и драго, за да заслужат одобрението й.

От всички Драконови Господари тя бе най-приближена на Кралицата и затова нейните наемници — драконяни, таласъми, човекоядци и хора — седяха край лагерните огньове и се взираха жадно в Кулата, копнеейки да я превземат и да заслужат похвалата на Черната Дама.

Кулата се охраняваше от голям гарнизон соламнийски рицари, които бяха пристигнали от Палантас само преди няколко седмици. Според легендата тя никога не е попадала във вражи ръце, докато са я охранявали хора на вярата, тъй като била обител на Върховния Клерикал — сан, който бе на второ място след този на Великия учител и бе най-почитаната институция сред рицарството.

През Епохата на Сънищата в Кулата живеели посветени на Паладин. Младите рицари идвали тук, за да получат религиозно обучение и политическа подготовка. От тези посветени и до ден днешен бяха останали много следи. Драконяните не нападаха не заради страха от древната магия, а защото на командването му бе ясно, че превземането на Кулата ще излезе скъпо.

— Времето е наш съюзник — заяви Черната дама, преди да отпътува. — Шпионите ми докладваха, че рицарите не получават почти никаква помощ от Палантас, а ние сме отрязали снабдяването им от Вингаард. Нека стоят и да гладуват. Рано или късно нетърпението им или стомасите им ще ги принудят да направят погрешен ход. А когато това стане, ние ще сме тотови.

— Можем да превземем Кулата с един отряд дракони — обади се един млад командир на име Бакарис. Смелостта, проявена по време на битките, и красивото му лице бяха допринесли значително за благоволението, което му оказваше Черната дама.

Тя го огледа с присвити очи и се приготви да възседне синия си дракон Скай.

— Не съм сигурна. Нали разбра, че са открили онова древно оръжие — драконовото копие?

— Ха! Детски приказки! — изсмя се младият командир и й помогна да се качи върху гърба на Скай, който го гледаше със злобни, огнени очи.

— Никога не пренебрегвай детските приказки, защото такива се разказваха и за драконите. Но не се тревожи, ако успея да заловя Мъжа със зеления скъпоценен камък, няма да се наложи да атакуваме Кулата, защото тя сама ще падне. Ако не го открия, може и да ти дам едно ято дракони.

Скай разпери криле и полетя на изток, към невзрачния и жалък град Флотсам.

Затова сега драконовите армии стояха на топло край лагерните огньове в очакване рицарите в Кулата сами да се предадат — както бе предвидила тяхната Черна дама. Но те не знаеха, че гладът бе по-малкото зло. Най-страшно беше разцеплението помежду им.

По време на плаването Стърм Брайтблейд продължи да печели уважението на младите рицари, които командваше, с честността и доблестта си. Заплати за него прескъпо, защото Дерек постоянно намираше начин да го унижава. Някой друг (като лорд Алфред например) би си затворил очите за политическите му маневри, но Стърм публично го разобличаваше, макар да разбираше, че това още повече влошава положението му.

Точно Дерек бе накарал населението на Палантас да ги намрази окончателно. След като категорично отказаха да превърнат града си в гарнизон, той ги обсипа със заплахи, които ги разгневиха и те им отказаха каквато и да е помощ. Единствено благодарение на търпеливите преговори, които Стърм проведе с жителите на града, рицарите изобщо получиха някакви провизии.

Нещата не се подобриха и след като се настаниха в Кулата на Върховните Клерикали и тя много скоро се превърна във военен лагер. Повечето рицари, които подкрепяха Дерек, се противопоставяха открито на поддръжниците на Гюнтар, предвождани от Стърм, и ако досега не бе избухнал въоръжен сблъсък, това се дължеше единствено на стриктното подчинение на Мярата. Но деморализиращата гледка на драконовите армии и липсата на храна бяха опънали нервите им до краен предел.

Лорд Алфред осъзна опасността, в която се намираха, и съжаляваше горчиво за подкрепата, която беше оказвал на Дерек, защото сега разбираше, че полудява бавно, но сигурно и с всеки изминал ден болестта му ставаше все по-явна. Жаждата за власт го изяждаше отвътре и постепенно го лишаваше от разум. Но той не можеше да стори нищо. Йерархията бе толкова закостеняла, а процедурите толкова бюрократични, че, според Мярата, бяха нужни неколкомесечни заседания на Съда, за да лишат Дерек от правата на чина му.

Новината за реабилитирането на Стърм подпали обстановката, както светкавица подпалва изсъхнала гора. Гюнтар правилно предполагаше, че тя ще срине напълно надеждите на Дерек, но не беше предвидил, че ще ликвидира и последните остатъци от здравия му разум. На сутринта след бурята постовите се откъснаха за малко от задълженията си и погледнаха надолу към двора на Кулата на Върховните Клерикали, флаговете с рицарския кръст висяха от бойниците и не помръдваха в студа. Изсвири тромпет, който прониза въздуха с чистите си ноти и раздвижи кръвта. При този зов рицарите вдигнаха гордо глави и се стекоха под строй на двора.

Лорд Алфред стоеше в центъра на кръга, облечен в бойните си доспехи, и държеше в ръце старинен меч в много стара и очукана ножница. Върху нея бяха гравирани кралско рибарче, роза и корона — древните символи на рицарството. Лордът огледа с надежда публиката, но бързо сведе очи и поклати глава.

Беше си наивно, че церемонията ще обедини рицарите, но в Свещения кръг имаше доста празноти, в които присъстващите се взираха с неудобство. Отсъстваха Дерек и целият му отряд.

Тромпетът прозвуча още два пъти и насъбралите се рицари притихнаха. Облеченият в дълга бяла роба Стърм Брайтблейд излезе от параклиса на Кулата, където беше прекарал нощта в молитви и медитация, както предписваше Мярата. Придружаваше го доста необичайна почетна стража. От едната му страна пристъпваше елфска принцеса с чудна красота, която огря мрачния ден като пролетна зора. Зад нея крачеше джудже с побеляла коса и брада, а след него пристъпваше кендер, облечен в яркосини чорапогащи.

Кръгът се разтвори пред тях и те спряха пред лорд Алфред. Лорана застана от дясната му страна с шлема на Стърм в ръце. Флинт, който носеше щита, застана отляво, а Тас — след като джуджето го сръга в ребрата — мина отпред, понесъл шпорите на рицаря.

Стърм наведе глава. Дългата му прошарена коса — макар да бе в началото на трийсетте — се разпиля по раменете му. Той остана така в безмълвна молитва и когато лорд Алфред му даде знак, падна почтително на колене.

— Стърм Брайтблейд — зачете тържествено лордът някакъв документ, — след като изслуша свидетелските показания на Лораланталаса от кралското семейство на Куалинести и впоследствие свидетелските показания на Флинт Файърфордж, джудже от хълмоветете и жител на Солас, Съветът на Рицарите реши, че повдигнатите срещу теб обвинения са неоснователни. И след като се запозна с храбрите ти и смели постъпки така, както бяха предадени от свидетелите, с настоящото те провъзгласяваме за Рицар на Соламния. — Лорд Алфред погледна коленичилия мъж, който не криеше сълзите си, и тихо продължи: — Ти прекара нощта в молитви, считаш ли се достоен за тази велика чест?

— Не, милорд — отвърна Стърм, както повеляваше древната традиция, — но я приемам най-смирено и се заклевам да посветя живота си, за да я заслужа! — Рицарят вдигна очи към небето. — С помощта на Паладин съм убеден, че ще го сторя.

Лорд Алфред беше присъствал на много такива церемонии, но за първи път чуваше толкова искрена клетва. Беше се надявал наивно, че церемонията ще обедини рицарите, но в Свещения кръг имаше доста празноти, в които присъстващите се взираха с неудобство. Отсъстваха Дерек и целият му отряд.

Тромпетът прозвуча още два пъти и насъбралите се рицари притихнаха.

Облеченият в дълга бяла роба Стърм Брайтблейд излезе от параклиса на Кулата, където беше прекарал нощта в молитви и медитация, както предписваше Мярата. Придружаваше го доста необичайна почетна стража. От едната му страна пристъпваше елфска принцеса с чудна красота, която огря мрачния ден като пролетна зора. Зад нея крачеше джудже с побеляла коса и брада, а след него пристъпваше кендер, облечен в яркосини чорапогащи.

Кръгът се разтвори пред тях и те спряха пред лорд Алфред. Лорана застана от дясната му страна с шлема на Стърм в ръце. Флинт, който носеше щита, застана отляво, а Тас — след като джуджето го сръга в ребрата — мина отпред, понесъл шпорите на рицаря.

Стърм наведе глава. Дългата му прошарена коса — макар да бе в началото на трийсетте — се разпиля по раменете му. Той остана така в безмълвна молитва и когато лорд Алфред му даде знак, падна почтително на колене.

— Стърм Брайтблейд — зачете тържествено лордът някакъв документ, — след като изслуша свидетелските показания на Лораланталаса от кралското семейство на Куалинести и впоследствие свидетелските показания на Флинт Файърфордж, джудже от хълмоветете и жител на Солас, Съветът на Рицарите реши, че повдигнатите срещу теб обвинения са неоснователни.

И след като се запозна с храбрите ти и смели постъпки така, както бяха предадени от свидетелите, с настоящото те провъзгласяваме за Рицар на Соламния. — Лорд Алфред погледна коленичилия мъж, който не криеше сълзите си, и тихо продължи: — Ти прекара нощта в молитви, считаш ли се достоен за тази велика чест?

— Не, милорд — отвърна Стърм, както повеляваше древната традиция, — но я приемам най-смирено и се заклевам да посветя живота си, за да я заслужа! — Рицарят вдигна очи към небето. — С помощта на Паладин съм убеден, че ще го сторя.

Лорд Алфред беше присъствал на много такива церемонии, но за първи път чуваше толкова искрена клетва.

— Щеше ми се Танис да е тук — прошепна Флинт на Лорана.

Тя стоеше до Стърм, висока и стройна, облечена в доспехи които лорд Гюнтар бе поръчал специално за нея в Палантас — сребърен шлем, нагръдник, украсен със сложни мотиви от злато, и черна кожена туника, която се спускаше чак до ботушите.

Можеше да се върне в Санкрист. Всъщност бе и заповядано да се върне, защото Гюнтар получи тайно сведение, в което лорд Алфред описваше подробно отчаяното им положение, но тя предпочете да остане, поне за известно време. Хората в Палантас я приеха дружелюбно, защото все пак беше принцеса, и останаха очаровани от красотата й. Освен това много се заинтригуваха от драконовите копия, дори поискаха едно, за да го изложат в музея си. Но когато Лорана им разказваше за драконовите армии, те само вдигаха рамене и се усмихваха.

Малко по-късно узна от един вестоносец какво е положението в Кулата на Върховните Клерикали и тя разбра, че на всяка цена трябва да получат копията. Но освен нея нямаше кой друг да им ги занесе и да ги обучи да боравят с тях, затова пренебрегна заповедта на лорд Гюнтар да се върне в Санкрист.

Пътуването от Палантас до Кулата беше кошмарно. Лорана тръгна с два фургона хранителни припаси и безценните драконови копия. Първият фургон затъна в снега само на няколко километра от града. Разпределиха съдържанието му между няколкото рицари, които го конвоираха, Лорана и нейната група и втория фургон, но по-късно и той затъна. Копаха, дърпаха, бутаха го, но без резултат. Рицарите, Лорана, Флинт и Тас натовариха храната и оръжията на конете и извървяха останалата част пеш. Когато влязоха в Кулата и разказаха за премеждията си, всички разбраха, че повече провизии няма да има. Пътят до Палантас беше непроходим.

Дори и при най-скромно разпределени дажби рицарите и пешаците разполагаха с храна само за няколко дни, а драконовите армии бяха готови да чакат и до края на зимата.

Разтовариха копията и по заповед на Дерек ги струпаха на двора. Рицарите ги огледаха с любопитство и повече не им обърнаха внимание. Оръжията им се струваха допотопни и нефункционални. Когато тя плахо предложи да им покаже как да боравят с тях.

Дерек само изсумтя в отговор.

Лорд Алфред се вторачи през прозореца в лагерните огньове на хоризонта. Лорана се обърна към Стърм с надежда, но той потвърди онова, от което се опасяваше най-много.

— Мисля, че Господарите изобщо няма да си дадат труда да ни пращат дракони. Ако не намерим начин да подновим доставките си, Кулата ще падне, защото мъртвите не могат да я защитават.

Сребърните драконови копия останаха на двора, непотребни и забравени, погребани под снега.