Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (24)

9.
Удивителното откритие на кендера.
Кокоши пера.

Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо.

Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.

Таселхоф чу, че Силвара започна да напява някакво заклинание и реагира съвсем инстинктивно — сграбчи щита от пиедестала и се пъхна под него. Тежкият щит го захлупи напълно и той остана така, докато свърши заклинанието. Изчака малко, за да види дали няма да се превърне в жаба или някое по-интересно животно, но за негово огромно разочарование не се случи нищо. Накрая се отегчи да лежи на студения каменен под и изпълзя безшумно изпод тежкия железен щит. Всичките му приятели спяха. Значи това бе заклинанието! Но къде беше Силвара? Сигурно е отишла да доведе някое страшно чудовище, което да ги изяде.

Тас вдигна предпазливо глава и надникна иззад пиедестала. Видя я близо до входа на гробницата. Беше коленичила, полюшваше се и издаваше някакви откъслечни стонове.

— Как да продължа? — чу я Тас да говори на себе си. — Доведох ги тук. Не е ли достатъчно? Не? — Тя поклати нещастно глава. — Да, отпратих кълбото. Те не знаят как да го използват. Трябва да наруша клетвата. Ти беше права, сестро — изборът е само мой, но е много труден! Аз го обичам…

Силвара се разрида и зарови глава в дланите си. Милостивият кендер изпита желание да отиде при нея и да я успокои, но осъзна, че тя говореше за някакви страшни неща — „труден избор“, „нарушена клетва“… — и реши да изчезне от погледа й, докато не е разбрала, че заклинанието й не го е хванало. Само че Силвара стоеше точно на входа на гробницата и той се зачуди как да се промъкне покрай нея, но тогава съзря дупката. Погледът му светна. И без това умираше от желание да види какво има вътре. Дано само да не са я затворили.

Кендерът се промъкна на пръсти до олтара, хвърли един поглед към Силвара и се промъкна до дупката. Скривалището определено беше много по-добро от досегашното.

Нямаше стъпала, но по стените се виждаха ръкохватки. Един сръчен кендер — като него например — не би трябвало да срещне никакво затруднение. Този тунел може би извеждаше навън. Тас чу нещо зад себе си и се обърна — Силвара напяваше и се полюляваше…

Кендерът прецени, че няма време за мислене и се спусна в дупката. Стените бяха хлъзгави и плесенясали, а ръкохватките — разположени твърде далеч една от друга. „Направени са като за хора — помисли с раздразнение Тас. — Никой не се грижи за дребните!“

Беше се замислил толкова дълбоко, че видя скъпоценните камъни едва когато ги подмина.

— Брадата на Реоркс! — изпуфтя той. Тази ругатня много му харесваше и затова я бе заел от Флинт. Шест прекрасни скъпоценни камъка — големи колкото човешка длан — образуваха кръг по стената на шахтата. Бяха покрити с мъх, но само с един поглед определи, че са ужасно ценни.

— И защо някой ще погребва тук тези прекрасни камъни. — зачуди се гласно кендерът. — Обзалагам се, че е бил някой крадец. Ако успея да ги изчовъркам, ще мога да ги върна на законния им собственик. — Пръстите му хванаха първия камък.

Внезапно в шахтата нахлу мощно въздушно течение, което го отлепи от стената така, както зимният вятър откъсва листо от дървото. Тас вдигна поглед и видя как светлият отвор се смалява все повече. Опита се да си представи колко голям е чукът на Реоркс, но в същия миг спря да пропада. Въздушното течение го подметна още няколко пъти, след което внезапно смени посоката си и го понесе встрани. Той въздъхна със съжаление, че няма да пропадне от другата страна на света, и се понесе по някакъв страничен тунел. След това ненадейно започна да се издига! Усещането бе много странно и вълнуващо. Разпери ръце, за да докосне стените на тунела, и установи, че полетът му се ускори.

„Сигурно съм умрял — помисли си кендерът. — Умрял съм и сега съм по-лек от въздуха. Ама как да разбера?“ — Той заопипва трескаво кръста си. Нямаше много ясна представа за задгробния живот, но предполагаше, че е малко вероятно да му разрешат да отиде там с торбите си. Бяха на мястото и Тас въздъхна с огромно облекчение, но едва не се задави, защото в този момент полетът му се забави и усети, че започва да пада! Той се замисли трескаво и осъзна, че е долепил ръце до тялото си. Побърза отново да ги разпери и точно както очакваше, полетя отново нагоре. Мисълта за задгробния живот престана да го измъчва и Тас се отдаде на удоволствието от летенето — размаха ръце, преобърна се по гръб и се опита да види накъде отива.

Аха, ето горе вече се виждаше някаква светлина. Но това бе друг тунел, доста по-дълъг от този, по който се беше спуснал.

— Леле, Флинт ще умре от завист, като научи — помисли си гласно кендерът, но в същия миг видя други шест скъпоценни камъка, които много приличаха на първите. Въздушното течение отслабна тъкмо когато вече бе решил, че с удоволствие би приел летенето като начин на живот. Тас стигна до края на тунела и се задържа на нивото на пода в осветеното с факли помещение.

Изчака малко, за да види дали няма пак да се понесе нанякъде, и дори размаха ръце, но полетът му явно беше приключил. Кендерът въздъхна и реши, че така и така е стигнал дотук, поне да разгледа наоколо. Той подскочи, приземи се на каменния под и се огледа.

Помещението бе значително по-голямо от гробницата, а множеството факли по стените разпръсваха бяла светлина. Намираше се в подножието на стълбище от каменни плочи, което извиваше надясно и водеше към нещо като втори етаж, където забеляза балкон с перила. Тас едва не си изкълчи врата от взиране нагоре. Накрая му се стори, че долавя някакви цветни отблясъци на отсрещната стена.

Но кой беше запалил факлите? И що за място бе това? Друга част от гробницата на Хума? Да не би да беше долетял в Драконовата планина? Кой живееше тук?

При тази мисъл Тас бръкна под туниката си, извади малък нож — ей така, за по-голяма сигурност — и се качи на белия балкон.

Помещението беше просторно, но не виждаше много, защото отблясъците от факлите го заслепяваха. Обширният таван се крепеше върху огромни мраморни колони, а от балкона тръгваше друго стълбище. Тас се подпря на перилата и огледа стената зад себе си.

— Брадата на Реоркс! Това пък какво е!

Това беше картина. По-точно — огромен стенопис. Започваше от стълбището и опасваше целия втори етаж. Всеки сантиметър от стенописа блестеше с изумително ярки цветове. Кендерът не бе кой знае какъв почитател на изобразителното изкуство, но такова великолепно творение едва ли някога беше виждал. Или не? Изображението му се стори познато и колкото повече го гледаше, толкова по-сигурен ставаше, че вече го е виждал.

Тас започна да изучава картината. Точно срещу него бяха изобразени дракони с всевъзможни цветове, които се спускаха към земята. Градовете избухваха в пламъци — като Тарсис, — сградите се рушаха, хората бягаха панически. Гледката му се стори ужасна, кендерът бързо я отмина и продължи да крачи по балкона, вперил очи в стената. Онова, което видя в центъра, го накара да затаи дъх.

— Точно така, Драконовата планина! — прошепна на себе си и шепотът му отекна в помещението. Той се огледа бързо и изприпка напред, облегна се на парапета и се вгледа отблизо в картината. Тя наистина изобразяваше Драконовата планина, където се намираше в момента. Само че разрязана вертикално, сякаш от някакъв гигантски меч! — Каква красота! Това е истинска карта! — въздъхна захласнат Таселхоф. — Ето ме тук! Издигнал съм се горе в планината. — Той огледа помещението и изведнъж проумя. — Ами да, аз съм в гърлото на дракона. Ето защо формата на тази стая е толкова особена. — Той се обърна към картата. — Ето я картината, а това е балконът. И колоните… — Тас се завъртя на сто и осемдесет градуса. — Да, ето я голямата стълба! — Отново се обърна. — Води към главата! Ето оттук съм влязъл. Нещо като въздушен тунел. Но кой е построял всичко това… и защо?

Кендерът продължи нататък, като се надяваше да открие в картината някакъв ключ към загадката. В дясната част на стенописа беше изобразена друга битка. Но тя не го изпълни с такъв ужас като първата. На нея бяха изобразени червени, черни, сини и бели дракони — бълващи огън и лед, а с тях се биеха сребърни и златни дракони.

— Спомних си! — възкликна Таселхоф, заподскача и закрещя като подивял. — Спомних си! Спомних си! В Пакс Таркас! Физбан ми ги показа. На света има и добри дракони. Те ще ни помогнат да се преборим със злите! Само трябва да ги намерим. Ето ги и драконовите копия!

— Я по-тихо! — изръмжа някакъв глас отдолу. — Човек не може ли да поспи малко? Каква е тази врява? И мъртвец може да се събуди!

Таселхоф подскочи и се обърна, стиснал ножа си. Можеше да се закълне, че допреди малко помещението бе абсолютно празно. Но от каменната скамейка до стената се надигна една тъмна фигура, загърната в роба. Разтърси глава, протегна се, стана от скамейката, изкачи стъпалата и бързо отиде при кендера. Дори да искаше да избяга — а Тас не искаше, защото умираше от любопитство да разбере кой беше този, — пътят му за бягство беше отрязан. Отвори уста, за да попита съществото кое е и защо е избрало точно гърлото на дракона за следобедната си дрямка, но в този миг факлите осветиха фигурата. Беше някакъв старец. Беше…

Ножът издрънча на пода и той се свлече до перилата. За пръв, последен и единствен път в живота си Таселхоф Бърфут бе напълно лишен от дар-слово.

— Ф-ф-ф… — от гърлото му излезе само някакво фъфлене.

— Е няма ли да кажеш нещо? — изръмжа старецът и се наведе над него. — Допреди малко дрънкаше непрекъснато. Какво има? Нещо не е наред ли?

— ф-ф-ф… — продължи да заеква кендерът.

— О, горкият. Какво те мъчи? Имаш говорен дефект? Тъжно тъжно. Чакай да видим… — Старецът започна да рови из джобовете си и отвори поред множество кесии, докато Тас трепереше в краката му.

— Ето! — Магьосникът изрови някаква монета, сложи я в дланта на кендера и сключи отпуснатите му пръсти отгоре й. — Хайде бягай. Намери някой посветен…

— Физбан! — Таселхоф успя най-накрая да произнесе името му.

— Къде е? — Старецът се обърна, вдигна жезъла си и се втренчи тревожно в сенките. След малко явно се сети нещо, защото високо прошепна: — Сигурен ли си, че си видял тоя Физбан? Той не умря ли?

— И аз така мислех… — Тас беше много нещастен.

— Значи не му се полага да броди насам-натам и да плаши хората! — заяви гневно магьосникът. — Налага се да поговоря с него. Ей, ти!

Кендерът протегна немощно ръка и дръпна робата му.

— Н-не знам, не съм много сигурен, н-но мисля, че ти си Физбан.

— Стига бе! — Старецът се сепна. — Вярно, тази сутрин времето нещо не ми понесе, но чак пък толкова… — Раменете му провиснаха. — Значи съм мъртъв. Пукнал съм. Хвърлил съм топа. Ритнал съм кофата! — Той се затътра към скамейката и се стовари върху нея. — Погребението хубаво ли беше? Дойдоха ли много хора? Имаше ли топовен салют с двайсет и един изстрела? Винаги съм искал двайсет и един изстрела.

— Ами… ъъ… — запелтечи Тас, чудейки се какво е това топовен салют. — Ами, то беше… по-скоро… нещо като… заупокойна служба, ако може така да се каже. Виж сега… ние… ами… ъ-ъ… не успяхме да ти намерим…

— Останките? — довърши услужливо старецът.

— Ъъ…останките… — Търсихме ги, но под всичките тези кокоши пера… и черен елф… и Танис каза, че изобщо сме имали голям късмет, като сме останали живи…

— Кокоши пера! — възмути се старецът. — Какво общо имат някакви си кокоши пера с моето погребение?

— Ние… ъъ… ти, аз и Сестън… Помниш ли джуджетозеров? Ами, в Пакс Таркас имаше една голяма верига. И огромен червен дракон. Ние висяхме на веригата и драконът издиша огън отгоре й, веригата се стопи и паднахме… — Тас се сживя, защото това бе една от любимите му истории — и вече знаех, че това е краят. Щяхме да умрем. Падахме поне от двайсет метра (височината се увеличаваше с всеки следващ разказ), ти беше под мен и те чух да изричаш магически думи…

— Да, да, бих казал, че съм доста добър магьосник.

— Ъъ, вярно. — Тас за миг се разсея, но продължи много бързо. — Изрече някакво заклинание — перопад, или нещо подобно.

Както и да е, ти извика „пера“ и изведнъж — кендерът разпери ръце и на лицето му се изписа неподправено страхопочитание — се появиха милиони кокоши пера…

— И какво стана след това? — Физбан мушна Тас с пръст.

— Ох, ами… точно в този момент стана малко объркано… Едновременно се чуха писък и тупване. Звукът беше по-скоро нещо като „пльок“ и аз си помислих, че си се разпльокал на пода.

— Аз? Да съм се разпльокал?! — Той изгледа кендера с убийствен поглед. — Никога през живота си не съм се разпльоквал!

— Тогава Сестън и аз паднахме върху кокошите пера заедно с веригата. Търсих те, наистина те търсих. — Очите на Тас се насълзиха при спомена за отчаяното издирване на тялото му. — Но всичко бе в пера… и освен това отвън бяха драконите.

Сестън и аз излязохме и видяхме Танис. Помолих го да се върнем и да продължим да те търсим, но той каза, че не можело…

— Значи ме оставихте погребан под някакви кокоши пера?

— Заупокойната служба беше страхотна — изпелтечи Тас. — Златна Луна говори, а след нея и Елистан. Ти не го познаваш, но си спомняш Златна Луна, нали? А Танис?

— Златна Луна… А, да. Хубаво момиче. И онзи намръщения мъжага, дето беше влюбен в нея.

— Това е Ривъруайнд! — възкликна кендерът. — Ами Райстлин? Онзи кльощавия? Страшен магьосник, но няма да стигне доникъде, ако не направи нещо с тази кашлица.

— Ти наистина си Физбан! — Тас скочи и се метна на врата му.

— Айде, стига. — Старецът се смути и го потупа по гърба. — По-полека, де. Ще ми измачкаш робата. И недей да се сополивиш. Искаш ли кърпичка?

— Не, имам си…

— А, добре. Я, тази кърпичка не е ли моя? Това са инициалите ми…

— Тъй ли? Сигурно си я изпуснал.

— Сега се сетих! — провикна се Физбан. — Ти си Тасел, Та-сел-не-знам-кой-си.

— Таселхоф. Таселхоф Бърфут.

— А аз съм… Как каза, че се казвам?

— Физбан.

— Физбан. Да… — Старецът се замисли и поклати глава. — Бях готов да се обзаложа, че е умрял…