Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (2)

Чукът

— Чукът на Карас!

В огромната Зала за Аудиенции на краля на планинските джуджета отекнаха тържествуващи възгласи. След това високите порти в задната част се отвориха и влезе Елистан, посветеният на Паладин, посрещнат от радостните възклицания на джуджетата и хората.

Овалната зала бе голяма, но въпреки това бе изпълнена до краен предел. Покрай стените стояха почти всички бежанци от Пакс Таркас, а джуджетата бяха насядали по каменните пейки.

Елистан застана в началото на дългия централен проход, понесъл в ръце огромния боен чук. При вида на облечения в бяла роба посветен шумът се усили, издигна се към тавана и отекна в стените.

Танис стоеше намръщен, притиснат от всички страни от тълпата. Не обичаше да слиза под земята и макар покривът на пещерата да бе толкова висок, че се губеше в сянката на факлите, се чувстваше като в капан.

— Дано да свърши по-скоро — обърна се той към застаналия до него Стърм, който изглеждаше още по-мрачен и замислен от обикновено.

— Това изобщо не ми харесва — измърмори рицарят и скръсти ръце върху бляскавия си нагръдник.

— Добре, де! — солна му се Танис. — Каза ми го поне сто пъти! Само че е твърде късно и не можем да направим нищо, освен да го изтърпим…

Краят на думите му се изгуби в поредния възглас на тълпата, защото Елистан вдигна чука над главата си, за да го видят всички. Танис разтърка челото си. От топлината, излъчвана от стотиците тела, му се зави свят.

Елистан пое по прохода. Хорнфел, танът на джуджетата в Хайлар, се надигна от центъра на залата да го посрещне. Зад него имаше седем празни каменни трона. Той стоеше пред най-великолепния — този на краля на Торбардин. Дълги години никой не беше сядал на него, но сега щеше да го заеме Хорнфел, след като приемеше Чука на Карас. Връщането на древната реликва бе негов личен триумф и благодарение на нея щеше да обедини под властта си разбунтувалите се танства.

— Ние бихме за този чук, използван за коване на драконови копия. А сега го даваме на джуджетата! — възнегодува Стърм.

— Той не попада за пръв път при тях — отвърна уморено Танис и усети, че по челото му се стича пот. — Ако си забравил, помоли Флинт да ти разкаже. Е сега ще е само техен.

Елистан беше стигнал до подножието на каменния пиедестал, където го очакваше танът, облечен в тежка роба и окичен с любимите на джуджетата масивни златни вериги. Мъжът коленичи пред пиедестала, защото в противен случай високият и мускулест посветен щеше да се окаже лице в лице с тана на джуджетата, независимо че пиедесталът бе висок поне един метър. Джуджетата бурно приветстваха постъпката му. Но Танис забеляза, че хората се възмутиха и започнаха да мърморят помежду си, разочаровани от водача си.

— Приеми този дар от моя народ… — Думите на Елистан се изгубиха в нестихващите аплодисменти на джуджетата.

— Дар! Как не! — изръмжа Стърм.

— В замяна на който — продължи Елистан, след като залата утихна — вие великодушно ни позволихте да живеем с вас, за което ви благодарим.

— Позволение да се затвориш в гробница… — измърмори Стърм.

— А ние ви обещаваме подкрепата си, в случай че избухне война! — завърши Елистан.

Танът се наведе да поеме чука и радостните възгласи отново заглушиха всичко останало. Джуджетата свиркаха и тропаха и повечето се качиха върху пейките.

На Танис му прилоша и се огледа за изхода, защото знаеше какво следва. Първи щеше да говори Хорнфел, след него останалите шестима танове и накрая — Съветът на Висшите Търсачи. Той докосна ръката на Стърм и му направи знак да го последва. Двамата излязоха от залата и застанаха приведени в ниския коридор. Въпреки че все още се намираха в подземния град, поне бяха далеч от шума и топлината на стотиците тела. Танис жадно вдиша хладния въздух.

— Добре ли си? — попита разтревожено Стърм, защото дори под брадата забеляза, че е пребледнял.

— Вече съм по-добре. Просто топлината… шумът…

— Още малко и се махаме оттук. Естествено, ако Съветът на Висшите Търсачи гласува да ни пусне в Тарсис.

— О, не се съмнявам, че ще гласува. — Танис сви рамене. — След като осигури безопасността на хората, Елистан стана безспорен лидер. Никой в Съвета няма да посмее да му се противопостави — не и директно. Така че, приятелю, най-много до месец ще отплаваме с един от белокрилите кораби на Великолепния Тарсис!

— Без Чука на Карас — добави Стърм с горчивина и започна бавно да рецитира: — „И казано е, че Рицарите са взели златния Чук, благословен от великия бог Паладин и даден на Сребърната ръка, за да изкове Драконовото копие на Хума, Унищожителя на драконите. И даде Чука на джуджето Карас, или Рицар, за изключителната храброст, проявена в битката. И той бе наречен на негово име. И чукът на Карас отпътува за кралството на джуджетата, които обещаха да го извадят на бял свят, ако отново възникне нужда от него…“

— Той бе изваден! — Танис едва сдържаше гнева си, защото чуваше този цитат за незнайно кой път!

— И отново скрит! — процеди Стърм. — Трябваше да го отнесем в Соламния и да изковем драконови копия…

— И ти щеше да си следващият Хума, препускащ към славата с Драконово копие в ръка! — Танис не успя да сдържи нервите си. — А междувременно щяха да умрат някакви си осемстотин човека…

— Не, нямаше да умрат! — Стърм се ядоса не на шега. — Открихме първата следа към драконовото копие, а ти го продаде за…

Двамата мъже внезапно прекратиха свадата, тъй като забелязаха някой да се промъква в сенките.

— Ширак! — прошепна един глас и блесна ярка светлина, излъчвана от кристална топка, монтирана в златен драконов нокът върху обикновен дървен жезъл. Лъчите осветиха червената роба на магьосника. Той се приближи към тях, като се подпираше на жезъла и тихо кашляше. Кристалът хвърляше светлина върху изпитото му лице с опъната металическа кожа. Очите му блестяха в златно.

— Какво искаш? — попита напрегнато Танис. Райстлин изобщо не се притесни от погледите, с които го удостоиха двамата мъже, защото беше свикнал всички да се чувстват неудобно в негово присъствие. Той застана пред тях, протегна крехката си ръка и изрече:

— Акулар-алан су Таголан Джистаратар! — Пред изумените физиономии на Танис и Стърм някакво оръжие се материализира от нищото. Представляваше почти четириметрово копие. Острието беше от чисто сребро, а дръжката — от полирано дърво. В горната му част имаше остра стоманена пластина.

— Прекрасно е! — прошепна Танис. — Какво е това?

— Драконово копие — отговори Райстлин.

Магьосникът взе оръжието в ръка и пристъпи към двамата мъже. Те не откъсваха погледи от копието, но се отдръпнаха, сякаш допирът до него им беше неприятен. Райстлин го подаде на Стърм.

Ето ти драконовото копие, рицарю, и то без участието на Чука и Сребърната ръка. Ще препуснеш ли към славата като Хума? Не забравяй, че за него славата означаваше смърт.

Очите на Стърм проблеснаха. Той си пое дълбоко въздух и посегна към оръжието със страхопочитание. За негова изненада ръката му премина през него! Драконовото копие изчезна в мига, в който го докосна.

— Пак твоите номера! — изръмжа рицарят и се обърна по-лузадавен от гняв.

— Райстлин, шегата ти не беше никак удачна — укори го Танис.

— Шега ли? — прошепна магьосникът. Златистите му очи проследиха рицаря, който влезе обратно в пещерата. — Мислех, че ме познаваш добре, приятелю.

Магьосникът се разсмя със странният си смях, който Танис беше чувал само веднъж, след което се поклони иронично и последва рицаря в сенките.