Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (16)

1.
Бягство от Ледената стена.

Възрастното джудже умираше.

Крайници му вече не го слушаха. Черната му се бяха преплели плели като шии и го връхлитаха пристъпи на гадене. Дори ме можеше да вдигне глава от постелята си. Флинт се вторачи в газената лампа, която се полюшваше над главата му. Светлината й постепенно помръкна. Това е то, помисли си той. Дойде краят Мракът се спуска отгоре ми…

Дъските проскърцваха и Флинт положи неимоверни усилия да извърне глава.

— Кой е? — изграчи немощно.

— Аз съм, Таселхоф — прошепна заговорнически един глас. Джуджето въздъхна и протегна сбръчканата си ръка. Тас я пое в неговата.

— Е, хлапе, радвам се, че дойде да се сбогуваме. Умирам, приятелю. Отивам при Реоркс…

— Какво? — Тас се наведе по-близо.

Отивам в ръцете на Реоркс — повтори с раздразнение джуджето.

— Нещо бъркаш. Отиваме в Санкрист. Освен ако нямаш предвид някакъв хан. Все пак ще попитам Стърм… Ръцете на Реоркс. Хмм…

— Той е богът на джуджетата бе, тикво! — изрева Флинт

— Аа! — Тас се замисли. — Точи Реоркс ли?

— Слушай какво! — Флинт се насилваше да говори спокойно, защото не искаше да се гневи на смъртния си одър.

— Оставям ти шлема си. Онзи, с грифоновата дрипа.

— Сериозно? — Тас наистина се впечатли. — Много мило от твоя страна. Л ти какво ще правиш без шлем? Там, където отивам, няма да ми е нужен.

— В Санкрист може и да ти потрябва — усъмни се кендерът. — Дерек смята, че Господарите на дракони подготвят атака но всички правила на бойното изкуство, а в такъв случай шлемът се минна много полезна вещ…

— Не говоря за Санкрист! — Флинт се помъчи да седне. — Той няма да ми трябва, защото умирам!

— И из веднъж за малко не умрях — успокои го съчувствено Тас, остави на масата една димяща купа и се настани удобно на стола, за да разкаже историята. — Навремето в Тарсис, когато онзи дракон събори сградата отгоре ми, Елистан каза, че направо съм бил пътник за оня свят. Всъщност не го каза точно така, но спомена, че съм оцелял само благодарение на интер… нитерва… абе, нещо там с интер на боговете.

Флинт изрева е всичка сила и се строполи в койката си.

— Дали ще е твърде нахално от моя страна — продума той на лампата над главата си, — ако помоля да умра на спокойствие? — и изведнъж изкрещя: — А не заобиколен от кендери!

— О, я стига! Много добре знаеш, че не умираш. Имаш само морска болест.

— Умирам — заинати се джуджето. — Заразен съм много сериозно и си отивам. И иска смъртта ми лежи на вашата съвест. Ние ме завлякохте на тази мизерна лодка…

— Кораб — поправи го Тас.

— Лодка! — изрева яростно Флинт. — Завлякохте ме на тази мизерна лодка и ме оставихте да умра от някаква ужасна болест в някаква гъмжаща от плъхове каюта…

— Ами можеше да те оставим и Ледената стена, при хората-моржове, и… — Таселхоф умишлено не довърши мисълта си.

Флинт отново се помъчи да седне, но този път погледът му излъчваше свирепа решителност. Кендерът стана и бързо заотстъпва към вратата.

— Ъъ… ами… аз по-добре да си ходя. Дойдох само…ъъ… да видя дали не си гладен. Кокът сготви нещо, което според него било супа от грах…

Лорана, която се бе скрила от вятъра на предната палуба, се стресна, когато чу някъде отдолу страшен крясък, последван от звук на строшена посуда. Тя се обърна към застаналия наблизо Стърм.

— Флинт! — усмихна се той.

— Да отида ли… — разтревожи се Лорана.

Тя замълча, защото се появи Тас. Кендерът явно току-що се бе изкъпал, само дето от него капеше грахова супа.

— Смятам, че Флинт се чувства много по-добре — заяви съчувствено той. — Но все още не може да приема никаква храна.

Отпътуването от Ледената стена стана много бързо. Малкият кораб буквално летеше по вълните, носен на север от теченията и бурния леденостуден вятър. Бяха отишли в крепостта на Ледената стена, където, според Таселхоф, имало драконовото кълбо. Наистина го намериха и след това победиха злия му пазител — могъщия Господар Фийл-тас. Крепостта рухна, но те успяха да се спасят с помощта на ледените варвари. Сега плаваха за Санкрист, а скъпоценното драконово кълбо беше на сигурно място в един кош под палубата.

Но изживяванията в ледената стена бяха нищо в сравнение със странния и толкова реален сън, който бяха сънували преди около месец. Никой не говореше за него, но от време на време Лорана забелязваше на лицето на Стърм страх и убийствена самота — нещо твърде необичайно за него — и това я караше да мисли, че той също не спира да си го припомня. Ако се изключи този момент, компанията беше в добро разположение на духа — без, разбира се, да се брои джуджето, което завлякоха насила на кораба, където се разболя от морска болест. Мисията в Ледената стена мина успешно. Освен драконовото кълбо, намериха счупена дръжка от някакво оръжие, за което се смяташе, че е било драконово копие. Бяха взели и още нещо, но тогава изобщо не осъзнаваха какво е то…

Спътниците, съпровождани от Дерек Краунгард и двама млади рицари, присъединили се към тях в Тарсис, бяха провели неуспешно издирване на драконовото кълбо в Ледената стена. Често им се налагаше да се сражават с хора-моржове, зимни вълци и мечки. Накрая решиха, че напразно са дошли тук, но Таселхоф се кълнеше в книгата, в която пишело, че едно от драконовите кълба се намира именно тук. И те продължиха да търсят.

Неочаквано се натъкнаха на една много странна гледка — огромен дракон, дълъг повече от десет метра, с бляскави сребърни люспи, замръзнал в дебел пласт лед. Крилете му бяха разперени като за полет. Изглеждаше страшен, но главата му имаше благородна осанка и не предизвикваше страх и ненавист като червените дракони. Вместо това почувстваха огромна тъга и съчувствие към чудовището.

Най-странен бе фактът, че драконът имаше ездач! И ако се съдеше по старинната му броня, това беше соламнийски рицар, стиснал в замръзналата си ръка част от огромно копие!

— Откъде накъде соламнийски рицар ще язди дракон? — попита Лорана, защото се сети за драконовите Господари.

— Случвало се е някои от нас да преминат на страната на злото — отвърна грубо лорд Дерек Краунгард. — Макар че ме е срам да го призная.

— Не долавям никакво зло — обади се Елистан. — Само безмерна печал. Как ли е загинал? Не виждам рани…

— Това ми е познато — намеси се Тас и смръщи чело. — прилича на картина. Рицар върху сребърен дракон. Виждал съм…

— Да бе — изсумтя Флинт, — ти си виждал и космати слонове…

— Говоря напълно сериозно — възмути се кендерът.

— Къде си го виждал, Тас? — попита внимателно Лорана, като видя обиденото му изражение. — Помниш ли?

— Май че… — Погледът му се замъгли. — Не знам защо, но ми напомня за Пакс Таркас и Физбан…

— Физбан! — избухна Флинт. — Този дъртак беше по-откачен и от Райстлин, ако това изобщо е възможно.

— Не знам за какво говори Тас — обади се Стърм, вперил замислен поглед в дракона и рицаря, — но някога майка ми разказваше, че по време на последната си битка Хума е яздил сребърен дракон и бил въоръжен с Драконовото копие.

— А моята майка ми казваше да оставям сладкиши на Стареца с бялата роба, който идвал в нашата крепост по Коледа — присмя му се Дерек. — Сигурен съм, че това е предател, преминал на страната на злото.

Той и другите двама рицари си тръгнаха, но останалите продължиха да се взират замислено в замръзналия дракон и неговия ездач.

— Стърм, ти си прав! Това е Драконово копие — възкликна възторжено Тас. — Не знам защо, но съм сигурен, че е така.

— В книгата ли го видя? — Стърм и Лорана се спогледаха и прецениха, че този път кендерът бе необикновено сериозен.

— Не знам — отвърна едва чуто Тас. — Съжалявам.

— Дали да не го вземем с нас — предложи сконфузено Лорана. — Няма да ни натежи.

— Побързай, Брайтблейд! — дочу се заповедническият глас на Дерек. — Таноите изгубиха следите ни, но няма да е задълго.

— Как да стигнем до него? — попита Стърм, без да обръща внимание на Дерек. — Ледът е дебел поне един метър.

— Аз ще се опитам — обади се Гилтанас.

Елфът се качи върху ледената издатина, която се беше образувала над главата на дракона, намери опора и започна бавно да се изкачва към върха на монумента. Прехвърли се върху крилото на дракона, откъдето, пълзейки по корем, стигна до копието.

Сложи длан върху леда и изрече няколко магически думи.

След малко се появи меко червено сияние и ледът се разтопи.

Той пъхна ръка в отвора и хвана копието. Но мъртвият рицар го държеше здраво. Гилтанас го задърпа и дори опита да Разтвори замръзналите пръсти. Накрая не издържа на студа и слезе долу.

Не става. Стиснал го е много здраво.

— Счупи му пръстите — предложи Тас. Стърм го изгледа гневно.

— Няма да позволя това тяло да бъде осквернено — процеди през зъби той. — Ще се опитам да стопя леда около него и да го измъкна.

— Няма да успее — каза. Гилтанас на сестра си, докато наблюдаваха как Стърм се катери по леда. — Копието е станало част… — елфът млъкна изумен.

В този момент Стърм пъхна ръка в отвора и когато хвана копието, замръзналата фигура сякаш помръдна едва забележимо, а вкаменените пръсти отпуснаха хватката си. Рицарят едва не падна от изненада, пусна оръжието и се долепи уплашен до замръзналото крило на дракона.

— Той ти го дава! — извика Лорана — Хайде, Стърм! Вземи го! Не виждаш ли? Рицарят предава копието на друг рицар.

— Аз не съм никакъв рицар — отвърна горчиво Стърм. — Това може би е знак на злото… — Той се поколеба, но отново пъхна ръка в леда и сграбчи копието. Замръзналите пръсти на ездача го пуснаха. Стърм стисна счупеното оръжие и внимателно го извади. Скочи на земята и го огледа внимателно.

— Страхотно е! — промълви със страхопочитание Тас. — Флинт, ти видя ли, че трупът оживя?

— Не! — изръмжа джуджето. — И ти не си видял. Хайде да се махаме оттук! — добави Флинт и потръпна. В този момент се появи Дерек.

— Заповядах ти нещо, Стърм Брайтблейд! Защо се бавиш? — Видя копието и лицето му потъмня от гняв.

— Аз помолих да ми го донесе — намеси се Лорана с глас, леден като планината зад нея. Тя пое копието и бързо го уви в някаква кожа, която извади от торбата си.

Дерек я изгледа гневно, но след това се поклони сковано и се обърна.

— Мъртви рицари, живи рицари, вече не знам кои са по-неприятни — измърмори Флинт, хвана Тас за яката и го повлече след Дерек.

— Ами ако е оръжие на злото? — прошепна Стърм на Лорана докато крачеха през ледените коридори на крепостта.

Тя се обърна и хвърли последен поглед към мъртвия рицар и дракона. Бледото южно слънце беше изгряло и лъчите му захвърляха причудливи отблясъци върху фигурите. В този миг й се стори, че рицарят се отпусна и най-накрая намери покой в смъртта.

— Вярваш ли в приказките за Хума? — попита тихо.

— Вече не знам в какво да вярвам — отвърна горчиво Стърм. — До неотдавна всичко ми изглеждаше черно и бяло, а нещата — стабилни. Да, вярвах в историята за Хума. Моята майка ме научи да я смятам за истина. Затова се върнах в Соламния. — Рицарят замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи. Но видя заинтригуваното и съчувствено изражение на Лорана, преглътна и продължи да говори: — Това не съм го казвал на никой, дори на Танис… Когато отидох в родината си, открих че Рицарството не е онзи орден от достойни и самопожертвователни люде, както ги бе описала майка ми. Оказаха се просто шайка политикани и интриганти. Най-свестните от тях са като Дерек — честни, но закостенели и ограничени хора, които считат онези с по-нисш ранг за нищожества. Най-лошото… Когато им разказах за Хума, те се изсмяха. Наричаха го „рицар на повикване“. Според тях, той е бил изгонен от ордена за неподчинение на устава. Обикалял из страната, подмазвал се на селяните и затова те съчинили легенди за него.

— Но съществувал ли е наистина? — Лорана се натъжи от горчивия му разказ.

— О, да. Поне в това няма съмнение. В оцелелите през Катаклизма архиви има списъци и неговото име се среща в един от нисшите ордени. Но в легендите за Сребърния дракон, Последната битка и дори тази за Драконовото копие вече никой не вярва. Или, както обича да казва Дерек, няма доказателства за тези подвизи. Според легендите, гробницата на Хума представлява огромна скална скулптура и е едно от чудесата на света. Но никой никога не я е виждал. Останали са ни само детински приказки, както пък би се изразил Райстлин. — Стърм закри очи с длан и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли — продължи след малко, — не съм предполагал, че някога ще го кажа, но Райстлин наистина ми липсва. Всичките ми липсват. Имам чувството, че някой е откъснал част от мен. Точно така се чувствах и в Соламния. Затова предпочетох да тръгна с тях, без да положа изпитите си за рицар. Тези хора — моите приятели — водят повече битки със световното зло, отколкото всички рицари накуп. Дори и Райстлин, макар да не проумявам защо го прави. Той би могъл да ни каже какво означава всичко това. — Стърм посочи назад към замръзналия рицар. — Или поне щеше да повярва. Ако Танис беше тук… — Стърм не можа да продължи.

— Да — повтори тихо Лорана — ако Танис беше тук…

Рицарят осъзна, че нейната мъка бе много по-силна от неговата и я прегърна. Двамата останаха така за миг, търсейки утеха един от друг.

В този момент дочуха гневния глас на Дерек, които недоволстваше от изоставането им.

Сега счупеното копие лежеше в коша, увито в кожената наметка на Лорана, заедно с драконовото кълбо и Змееубиеца, меча на Танис, който Стърм и Лорана бяха прибрали от Тар-сис. До коша лежаха телата на двамата млади рицари, загинали, за да спасят живота на останалите. Те щяха да бъдат погребани в родината им.

Силният и студен южен вятър носеше кораба през Сирионското море. Капитанът спомена, че ако времето се задържи така, ще пристигнат в Санкрист до два дни.

— Ето тук се намира южен Ергот — обясни той на Елистан, сочейки картата. — Ще преминем точно покрай най-южната му точка. А някъде по залез ще видим остров Кристин. След това, ако вятърът е добър, ще се насочим към Санкрист. Много странна земя е южен Ергот — добави капитанът и хвъри поглед към Лорана. — Казват, че имало много елфи, но не слизал и не знам със сигурност.

— Елфи ли? — заинтригува се Лорана и се приближи до капитана.

— Чух, че са избягали от родината си, прогонени от драконянските армии.

— Може да са нашите хора! — възкликна Лорана и хвана ръката на Гилтанас. Тя се загледа в далечината, сякаш волята й да накара земята да се появи на хоризонта.

— По-вероятно е да са силванести — охлади ентусиазма й Гилтанас. — Всъщност, струва ми се, че лейди Алхана спомена нещо за Ергот. Ти спомняш ли си, Стърм?

— Не — отвърна рязко рицарят и отиде на другия борд, подпря се на перилата и се загледа в морето. Лорана забеляза, че рицарят извади някакъв предмет от пояса си и го погали с копнеж, след което отново го прибра и сведе глава. Тя тръгна към него, но изведнъж спря, защото долови някакво движение.

— Що за странен облак е онова там на юг? Капитанът бързо се обърна, извади далекогледа от джоба на якето си и го долепи до окото си.

— Някой да се качи на вишката! — нареди на първия помощник.

След секунди един моряк вече се катереше по реите. Той стигна догоре, хвана се здраво за влажната мачта и насочи далекогледа на юг.

— Виждаш ли нещо? — провикна се капитанът.

— Не, кап’тн. Ако това е облак, то за пръв път през живота си виждам такъв.

— Аз ще погледна! — охотно предложи услугите си Тас и без да чака отговор, започна да се катери сръчно като истински моряк. Стигна до върха на мачтата, хвана се за реята до моряка и се загледа на юг.

На пръв поглед нещото приличаше на облак. Беше огромно и бяло и се носеше свободно над водата. Но се движеше по-бързо от всички останали облаци и…

Дъхът на Таселхоф спря.

— Я ми дай това — протегна той ръка към моряка. Мъжът неохотно му подаде далекогледа. Тас погледна през него и изстена тихичко: — О, майчице! — след което го свали, сгъна го с едно движение и го прибра небрежно в една от торбите си.

Морякът го хвана за яката тъкмо когато се канеше да слиза от мачтата.

— Какво? — учуди се Тас — А! Това твое ли е? Извинявай. — Той извади уреда със съжаление и го върна на моряка. След това бързо се спусна по реите, скочи леко на палубата и затича към рицаря.

— Стърм, това е дракон! — докладва кендерът, останал без дъх.