Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Дракони на зимната нощ (11)

9.
Силванести.
Сънят.

Когато се събудиха на зазоряване, не видяха драконите, макар на Тика да й се струваше, че все още вижда черни точки на хоризонта. Същия следобед наближиха Тон-Талас, Реката на Бога, която отделяше Силванести от останалия свят. Танис цял живот беше слушал за чудесата и неповторимата красота на древната им родина, но въпреки това елфите от Куалинести не съжаляваха за нея. Чудесата на Силванести се бяха превърнали в символ на различията между расите им.

Елфите в Куалинести живееха в хармония с природата и доразвиваха и подчертаваха нейната красота. Строяха домовете си сред трепетликите и по магически път позлатяваха и посребряваха стволовете им. Жилищата им бяха от искрящ розов кварц и подканваха самата природа да ги обитава.

Елфите от Силванести обичаха уникалността и разнообразието.

Когато те не съществуваха в природата, преоформяха я така, че да отговаря на техния идеал. Разполагаха с нужното търпение и време, защото какво е то за елфите, чийто живот се измерваше с векове? Те преоформяха цели горски масиви, кастреха, копаеха и събираха дърветата и цветята в градини с фантастична красота. Те не „строяха“ жилища, а изсичаха и ваеха естествените мраморни скали. Архитектурата им бе толкова необичайна, че в годините, преди расите да се отчуждят, джуджетата, които се славеха като най-изкусните майстори, идваха от всички краища на Крин, за да видят тези великолепни произведения, а след това плачеха пред красотата им. Говореше се също, че ако човешко същество попадне в градините на Силванести, то завинаги ще остане сред тях, пленено от неземното им съвършенство.

Разбира се, всичко това Танис знаеше от легендите, защото никой от неговия народ не бе ходил в древната си родина от времето на Братоубийствените войни, а човешки крак не бе стъпвал там неколкостотин години преди това.

— А какво ще кажеш за онези истории? — обърна се Танис към Алхана, докато прелитаха над трепетликите. — За хората, запленени от красотата на Силванести, които не можели да си тръгнат оттам? Приятелите ми ще бъдат ли в безопасност в тези земи?

— Знаех, че те са слаби, но че чак толкова. Вярно е, че в Силванести не идват хо, хора ние просто не ги допускаме. Още по-малко бихме желали да задържаме някого при нас. Ако смятах, че съществува подобна опасност, нямаше да ви доведа в родината си.

— Дори и Стърм? — не се сдържа Танис, засегнат от язвителния й тон.

— Никога повече не ми говори за него! — процеди тя с побелели устни. — Никога!

— Но миналата нощ… — заекна Танис.

— Миналата нощ не съществува. Бях слаба, уморена и уплашена.

Така се чувствах и когато… когато срещнах Стър… рицаря.

Съжалявам, че ти говорих за него и че ти казах за Звездата.

— И за това, че му я даде?

— Съжалявам, че кракът ми изобщо стъпи в Тарсис. По-добре никога да не бях тръгвала! Никога! — тя се обърна рязко и остави Танис насаме с мрачните му мисли. Спътниците тъкмо стигнаха до реката, отвъд която се виждаше Звездната кула, сияеща като перлена огърлица под лъчите на залязващото слънце, когато грифоните забавиха полета си и започнаха да се спускат. Танис погледна напред, но не забеляза нищо.

— Заповядвам ви да продължавате! Трябва да стигна до кулата! — нареди Алхана.

Но птиците продължиха да кръжат все по-ниско и по-ниско, без да й обръщат внимание.

— Какво има? — попита Танис и се огледа. — Защо се спускат?

Кулата вече се вижда. Какво означава това? Не забелязвам нищо тревожно.

— Отказват да продължат — отвърна Алхана с угрижено лице. — Не ми казват защо, но настояват да продължим сами към Кулата.

Танис беше озадачен. Знаеше, че грифоните са злобни и диви същества, но ако някой спечелеше доверието им, бяха готови да му служат вярно до смърт. Елфите в Силванести ги използваха от незапомнени времена, защото бяха бързи, с остри зъби и нокти. Танис бе чувал, че няма живо същество в Крин, от което да се боят. А точно тези грифони бяха влетели в гъмжащия от дракони Тарсис без капка страх.

Но сега очевидно имаше нещо, което сериозно ги смущава, защото отказаха да се подчинят, въпреки гневните команди на Алхана.

— Ами, това е — отсече раздразнено тя и се направи, че не забелязва погледите на спътниците си. — Ще трябва малко да повървим пеша. И без това не е далеч.

Всички стояха на брега на реката и мълчаливо се взираха в онова, което се намираше зад блестящите й води. Бяха напрегнати и се опитваха да доловят опасността. Но виждаха единствено клоните на трепетликите, озарени от залеза, и вълните, които се плискаха в брега.

— Лейди Алхана, не каза ли, че народът ти е избягал, за да се спаси от окупацията? — попита накрая Танис.

— Ако тази земя е окупирана, аз съм земеров! — изръмжа Карамон.

— Беше — отвърна Алхана и погледът й обходи обляната от светлина гора. — Небето бе пълно с дракони, като в Тарсис. Драконяните навлязоха в любимите ни гори, палеха и унищожаваха…

Карамон се наведе към Ривъруайнд и измърмори:

— Сигурно са били на лов за диви гъски!

— Ако е само това, направо сме късметлии — намръщи се варваринът и впери поглед в Алхана. — Тази защо ни доведе тук? Нищо чудно да е капан.

Карамон се замисли и погледна притеснено брат си, който не беше проговорил, откакто грифоните ги бяха оставили на брега на реката. Воинът пристъпи до Тика и сякаш случайно хвана ръката й. Тя погледна страхливо към Райстлин, но продължи да стиска ръката на Карамон. Магьосникът обаче не преставаше да се взира в дивата гора и не им обърна никакво внимание.

— Танис! — обади се внезапно Алхана и сякаш забравила гордостта си, сложи ръка на рамото му. — Може да е проработило!

Може баща ми да ги е победил и ще можем да се приберем у дома! О, Танис… — Тя се разтрепери от вълнение. — Само да прекосим реката и ще разберем! Хайде! Лодката е ей там, малко по-надолу…

— Алхана, почакай! — извика Танис, но тя вече тичаше към обраслия с яркозелена трева бряг, а дългата й пола се вееше около глезените й. — По дяволите, Карамон. Ривъруайнд, след нея! Златна Луна, опитай се някак да й налееш малко здрав разум!

Двамата мъже се спогледаха притеснено, но се втурнаха след Алхана, а Златна Луна и Тика тръгнаха след тях.

— Кой знае какво има в тези гори! — измърмори Танис. — Райстлин…

Магьосникът не даде вид, че го е чул и полуелфът отиде до него.

— Райстлин? — извика силно, забелязвайки отнесения му поглед.

Той го изгледа като разбуден от дълбок сън човек, отърси се и сведе очи.

— Какво става, Райст? Какво долавяш?

— Нищо, Танис.

— Нищо?

— Това е като непрогледна мъгла или сляпа стена. Не виждам и не усещам нищо. Танис го погледна и внимателно и веднага разбра, че лъже. Но защо? Райстлин също го изгледа и на устните му заигра лека усмивка, която говореше, че много добре знае какво си мисли, но това изобщо не го интересува.

— Райст — заговори пръв Танис, — ако предположим, че Лорак, кралят на елфите, е използвал драконовото кълбо, какви са били последствията?

Магьосникът вдигна глава и се втренчи в гората.

— Мислиш ли, че го е направил?

— Да. Алхана спомена, че по време на Изпитанието в Кулата на Ищар то е проговорило и го е накарало да го спаси от приближаващото бедствие.

— И той се е подчинил? — Гласът на Райстлин бе нежен като ромона на древната река.

— Да. Донесъл го е в Силванести.

— Значи това е драконовото кълбо на Ищар — прошепна Райстлин, присви очи и въздъхна с копнеж. — Не знам нищо за тези кълба, освен онова, което вече споменах. Но ще ти кажа едно, Танис, никой от нас няма да си тръгне от Силванести такъв, какъвто е бил досега… ако изобщо си тръгне.

— Какво означава това? Какво ни очаква тук?

— Има ли значение? — попита разсеяно Райстлин и мушна ръце в ръкавите на робата си. — Така или иначе се налага да влезем в Силванести. Знаеш го по-добре и от мен. Или може би ще пропуснеш възможността да откриеш едно от драконовите кълба?

— Добре, но ако виждаш някаква опасност, защо не ни кажеш каква е? Можем поне да се подготвим…

— Подгответе се тогава — прошепна Райстлин, обърна му гръб и тръгна бавно по брега, за да отиде при брат си. Спътниците прекосиха реката, когато последните слънчеви лъчи се процеждаха между листата на трепетликите на отсрещния бряг. Мракът постепенно погълна легендарната гора и сенките на нощта се разляха под стволовете на дърветата.

Пътуването беше много бавно. Лодката — украсена с дърворезби и свързана с двата бряга посредством сложна система от въжета и макари — първоначално изглеждаше в добро състояние. Но когато поеха към отсрещния бряг, откриха, че въжетата са изгнили, а самата лодка започна да се разпада под краката им. Реката също им се стори променена. Водата стана червеникавокафява, а във въздуха се разнесе мирис на кръв.

Когато слязоха на отсрещния бряг и започнаха да разтоварват багажа си, въжетата поддадоха и се скъсаха, а реката отнесе лодката. В същия миг и последният слънчев лъч се скри и здрачът ги погълна. Небето беше ясно и безоблачно, но не се виждаха никакви звезди. Нямаше ги и двете луни. Единствената светлина идваше откъм реката, която блещукаше с призрачно сияние.

— Райстлин, жезълът! — прошепна Танис, но гласът му отекна в притихналата гора. Дори Карамон потрепери.

— Ширак! — заповяда той и кристалът заблестя. Но светлината му беше студена и бледа. Стори им се, че осветява единствено необикновените очи на магьосника. — Трябва да влезем в гората. — Магьосникът се обърна и закрачи неуверено към тъмните дебри.

Останалите стояха като парализирани. Постепенно ги обзе страх. Съвсем безпричинен страх, който бе още по-ужасяващ заради нелогичността си. Той се просмукваше от земята и проникваше в крайниците, парализираше вътрешностите, изцеждаше силата и разяждаше мозъка.

Страх от какво? Наоколо нямаше нищо, абсолютно нищо! Но всички се страхуваха от това нищо, каквото никога през живота си.

— Райстлин е прав. Трябва… да влезем… в гората… да потърсим убежище… — произнесе с усилие Танис. — Да т-тръгваме.

Той повлече крака, без да се интересува дали някой го следва. Знаеше само, че трябва да върви напред, да се махне оттук!

Единственият му ориентир бе жезълът на Райстлин. Той положи отчаяни усилия да не го изпуска от поглед, но когато стигна до гората, разбра, че няма повече сили.

— Райстлин! — извика Танис, свлече се на колене и зарови пръсти в земята.

Но магьосникът не му се притече на помощ. Последното, което видя, бе светлината на жезъла, който бавно се насочи към земята и още по-бавно се изплъзна от безжизнената му ръка. Дърветата. Прекрасните дървета на Силванести, оформяли в продължение на векове в чудни дъбрави. Навсякъде около Танис имаше дървета. Но сега те се бяха обърнали срещу господарите си. През трепкащите им листа се процеждаше зловеща зелена светлина.

Танис се огледа ужасено. През живота си беше виждал какви ли не странни и страшни неща, но не и това. Помисли, че ще полудее. Огледа се на всички страни, но никъде не видя изход. Около него имаше само дървета — злокобно различни.

Имаше чувството, че съзнанието на всяко дърво се гърчи безмълвно в ствола му, а разкривените клони бяха крайниците на душата му, пленени в страшна агония. Тревясалите корени се извиваха в напразни опити да побягнат. Жизнените сокове изтичаха от огромните рани по стеблата. Шепотът на листата бе вик на болка и смъртен страх. Дърветата на Силванести плачеха с кървави сълзи.

Танис беше изгубил всякаква представа откога е там. Помнеше, че пое към Звездната кула, която се издигаше над трепетликовите клони. Вървя, вървя и нищо не се изпречи на пътя му. Изведнъж чу писък, сякаш изтезаваха животинче. Обърна се и видя Таселхоф, който сочеше дърветата. Танис погледна ужасен натам, смътно осъзнавайки, че кендерът въобще не трябваше да е тук. На всичко отгоре до него стояха Стърм, с пепеляво от страх лице, Лорана, която ридаеше отчаяно, и Флинт, с широко отворени очи. Танис прегърна Лорана и усети и ръцете си топлото й тяло, макар да знаеше, че нея я няма, и това го изпълни с ужас. И тогава, като стоеше в дъбравата, която се беше превърнала в килия на смъртник, страхът му се усили още повече. Иззад сгърчените дървета заизскачаха някакви уродливи животни и се нахвърлиха отгоре им.

След тези мутанти крачеха легиони от воини — елфи с лица като черепи. Те нападнаха спътниците и бляскавите им мечове нанасяха истински рани. Но когато някой успееше да ги прониже, изчезваха и се стопяваха в нищото. Карамон, който се бореше с един вълк, от чието тяло се гърчеха змии, вдигна глава и видя, че към него се е устремил един елф с блестящо копие в ръка. Той изкрещя за помощ към брат си.

— Аст киранан каир Сот-аран/Су кали Джаларан — прошепна Райстлин и от пръстите му се откъсна огнена топка, която попадна право в елфа, но без никакъв резултат. Копието — насочвано от невидима сила — се заби в Карамон, прониза бронята му и го прикова към ствола на едно дърво.

Елфът извади оръжието си от рамото му, воинът се свлече на земята и кръвта му се смеси с тази, която се стичаше от дървото. С ярост, която удиви дори самия него, Райстлин извади сребърната си кама и я запрати по елфа. Острието прониза неумрялата му душа и той се стопи във въздуха заедно с коня си.

Златна Луна коленичи до Карамон, но трудно успя да изрече молитвата си, защото вярата я беше изоставила сред този ад.

— Помогни ми, Мишакал — помоли се тя. — Помогни ми да спася приятеля си!

Страшната рана се затвори и смъртта отпусна прегръдката, в която бе сграбчила воина. Райстлин коленичи до брат си и понечи да заговори, но изведнъж се втренчи зад него с разширени от ужас очи.

— Ти! — прошепна магьосникът.

— С кого говориш? — попита немощно Карамон, защото долови паника и ужас в гласа му, но Райстлин не му отговори. Воинът напрегна очи, но не видя нищо.

— Нуждая се от помощта ти! — заяви твърдо магьосникът на невидимия. — Отново! Карамон видя, че брат му протяга ръка, сякаш иска да прескочи някаква пропаст, и го обзе панически страх.

— Райст, недей! — изкрещи и се вкопчи в него.

— Уговорката остава същата… Какво? Искаш още? — Райстлин замълча за миг и въздъхна. — Назови цената!

В продължение на няколко секунди той слушаше какво говори другият. Карамон, който го наблюдаваше загрижено, забеляза как лицето му пребледня.

Райстлин затвори очи и преглътна, сякаш отпиваше горчивата си отвара, и наведе глава.

— Приемам, но само при условие, че бъдещето може да се промени. Какво трябва да направим? Карамон изкрещя, защото видя, че червената роба на Райстлин, която в този свят бе символ на неутралността, стана кървавочервена, съвсем тъмна и накрая — черна.

— А как да оцелеем в кулата? — попита Райстлин невидимия си инструктор и отново заслуша внимателно. Накрая кимна. — И ще получа онова, което ми е нужно? Добре. Тогава сбогом, ако това изобщо е възможно в твоето тъмно пътуване.

Райстлин се изправи и черната роба прошумоля. Без да обръща внимание на увещанията на Карамон и ужасения поглед на Златна Луна, той тръгна да търси Танис. Откри го притиснат до едно дърво да се сражава с няколко елфа. Райстлин бръкна в една от торбите си и извади парче заешка кожа и малка янтарна пръчка. Потри ги в лявата си длан, протегна дясната и каза:

— Аст киранан каир Гадурм Сот-арн/Су кали Джаларан!

От пръстите му излетяха светкавици, които пронизаха елфите и те изчезнаха. Танис се строполи изтощен на земята. Магьосникът застана в центъра на една малка полянка сред сгърчените дървета, а в краищата й напираха неумрелите елфи, но сякаш се блъскаха в невидима стена.

— Съберете се около мен! — заповяда на спътниците си. — По-бързо! Не мога да ги удържам безкрайно!

Танис се поколеба, но се приближи. Лицето му беше съвсем бяло под червеникавата брада, раната на главата му кървеше.

Много бавно, един по един, останалите го последваха. Само Стърм остана извън кръга.

— Винаги съм знаел, че нещата ще свършат по този начин — заяви твърдо той. — По-скоро ще умра, отколкото да приема твоята закрила, Райстлин. Рицарят с обърна и потъна в непрогледната гора. Танис видя, че предводителят на елфската войска направи знак на една от групите да го последва. Понечи да тръгне след него, но Райстлин го спря.

— Остави го или всички сме изгубени. Чуйте, искам да ви кажа нещо, а времето ни е много ценно. Трябва да стигнем до Звездната кула. Но по пътя ще срещнем големи препятствия. Всяко същество, населявало някога болните кошмари на смъртните, ще се надигне, за да ни попречи. Но знайте — всичко това е само сън, кошмарният сън на Лорак, бащата на Алхана.

Видения от бъдещето ще ни помагат… или ще ни попречат.

Помнете, че макар телата ни да са будни, съзнанията ни спят. Смъртта съществува единствено в съзнанието, освен ако не повярвате в обратното.

— Защо тогава не се събудим? — попита гневно Танис.

— Защото вярата на Лорак в реалността на съня е твърде силна, а твоята — твърде слаба. Ще се завърнеш в реалността само когато повярваш с цялото си сърце и в теб не остане капка съмнение, че това е сън.

— Щом е така — продължи да упорства Танис — и щом си убеден, че това е само сън, защо самият ти не се събудиш?

Райстлин се усмихна.

— Може би не искам да го правя.

— Нищо не разбирам! — изкрещя отчаяно Танис.

— Трябва да разбереш, защото иначе ще умреш. А тогава вече няма да има значение какво си разбрал.