Емилио Салгари
Битка в океана (15)

XV. Акулите

Едно страшно зрелище се откри пред младия шегобиец. Цялата куверта бе покрита от телата на кръвожадни големи акули, които бяха подушили кръвта на убитите животни и бяха наводнили палубата.

— Видя ли, малки Флок? — запита Каменна глава.

— Ох, сърцето ми престана да бие.

— От толкова малко ли се изплаши? Нали имаме още куршуми, ще се отървем от тези проклетници. Донесете пушките и ти, малки Флок, кажи ми, виждал ли си друг път подобна гледка?

— Никога!

— А ти, Хулбрик?

— И аз не съм виждал, патре!

— Даже и аз не съм виждал никога досега. Може би моят дядо е видял някога през дългите си пътувания.

— Не ти ли е разправял?

— Бях твърде малък, за да го разбера, а и бях много зает да гледам историческата лула.

Десет-дванадесет акули продължаваха да скачат по дърветата и по стените. Палубата приличаше на касапница с разлятата по нея кръв, която беше привлякла водните чудовища.

Хулбрик като добър стрелец започна да стреля върху акулите, като ги караше да подскачат смъртно ранени.

— Малки Флок — каза капитанът. — Помогни на Хулбрик и очистете палубата от неканените гости.

Докато Хулбрик и младежът стреляха, Каменна глава разглеждаше океана и търсеше в огромните вълни тримачтника.

— Нищо не се вижда — извика той, вдигнал юмрук. — Нещастният кораб успя да изчезне.

— Дали и те са се разбили в скалите? Какво ли е станало с русата мис? — запита с безпокойство малкият Флок.

— Кой може да знае какво е станало с тях? Може само да се предполага, тъй като тримачтникът е здрав кораб, може би е устоял на бурята — отговори Каменна глава. — Сега трябва да помислим за нашето положение. — И обръщайки се към Хулбрик, добави: — Е, Хулбрик, моето момче, както си уморен, не ще бъде зле да има бутилка бира.

— Тъй е, патре, обаче няма — отвърна германецът.

— Но аз мога да ти предложа прекрасна лула, въпреки че е малко осакатена. Искаш ли да запушиш?

Хулбрик пое лулата и самодоволно се усмихна.

— Хулбрик — каза младият шегобиец, — внимавай да не повредиш лулата от дядото на Каменна глава, донесена от не знам кои си далечни страни.

— Донесена от Азия, малко магаре — поясни капитанът.

— Може с нея да е пушил някой принц.

— Сигурно. Но какво знаеш ти за Турция!

— Моят дядо е умрял в Турция и това е достатъчно.

— Добре, нека тъй да бъде. А сега дай ми твоята карабина, защото ми омръзна да гледам как вие убивате акулите, а аз не вземам участие в тази битка.

— Защо ти е на теб пушка? Ти би могъл да излезеш срещу неприятеля, въоръжен само със секира. Твоят дядо в такъв случай не би си послужил с карабина — подразни го младежът.

— Да не би да мислиш, че се страхувам? — запита ядосано Каменна глава. — Не една акула съм убил през дългите си пътешествия! Бретонците от Батц не се страхуват от нищо!

Той върна пушката на малкия Флок и се отправи смело към едната акула, която беше останала на палубата.

— Патре, луд ли си? — запита го Хулбрик.

— Остави го. Лулата на дядо му го е побъркала — добави младият бретонец.

Каменна глава не обърна внимание на забележките им. Доближи се до животното и му нанесе решителен удар по черепа. Животното изрева от болка и се отпусна в собствената си кръв.

— Какво ще кажеш, малки Флок? — запита той, гледайки нагоре и стискайки още в ръката си окървавената секира.

— Та ти уби едно умряло животно — отговори малкият Флок.

— Ах, лъжецо!… Защо ти тогава не посмя да слезеш?

— Не си струва труда, приятелю!

— Ти си лош бретонец, но какво да те правя. Хайде, сега палубата е очистена и вие можете да дойдете без страх.

— За да вечеряме ли? — запита вечно гладният Хулбрик.

— Ако намерим нещо за ядене!

Флок и Хулбрик се приближиха по окървавената палуба.

— На лов за храна! — извика старият бретонец. — Надявам се, че няма да бъдем изненадани от някой ягуар или от някоя сива мечка, скрити някъде из кораба. Въпреки всичко, за всеки случай, вземете си пушките!

— Не, патре, ти ми дай секирата, а аз ще ти предложа след малко два мечешки бута.

— А къде ще ги намериш, Хулбрик? Да не би да си полудял?

— Къде? Къде? — извика в този момент Флок. — Долу в килера. Не си ли спомняш вече за мечката, която ме нападна и вие я убихте?

— Кълна се във всички камбани на Бретан! Паметта ми започва да отслабва. — Флок и Хулбрик слязоха долу, а в това време Каменна глава прекоси палубата и се наведе към водата. Неговото учудване нямаше край. Лодката, която беше привързана за кораба, беше устояла на бурята и стоеше сега до кораба здрава, но с малко вода на дъното.

— Я гледай ти — мърмореше капитанът. — Не знаех, че англичаните са способни да правят такива здрави лодки. Има вода, но ние ще я изгребем, след като си напълним стомасите, които от двадесет и четири часа са празни.

На кораба имаше една желязна печка, към която се отправи Каменна глава, за да напали огън. В това време се явиха двамата младежи, които носеха двата големи бута от мечката и една каса с бисквити. Тримата корабокрушенци се превърнаха в готвачи. Скоро по палубата се разнесе приятен мирис от печено месо.

— Жалко, че няма нито една бутилка вино или бира! — каза Каменна глава.

— Всички бутилки в килера са изпочупени. Може би ги е катурнала мечката, която ме нападна — отговори малкият Флок.

— Нищо, и без питие ще минем.

— Едно е лошо само, дето баронът не е с нас!

— Искаш да ми развалиш апетита ли? — запита капитанът, набръчквайки чело.

— Въпреки всичко, ние трябва да помислим за нашия комендант.

— Сега мълчи, момчурляко, когато се наядем, ще говорим за него.

След тези думи на капитана никой не възрази, а и тримата седнаха да си похапнат от вкусния обяд. Като си хапнаха порядъчно, Флок си поглади корема и рече:

— Сега можем да поговорим.

— Един момент — спря го Каменна глава. — Моят дядо никога не взимаше каквото и да било решение, преди да изпуши лулата си.

— Тя го е въодушевявала?

— Изглежда.

И той напълни фамозната си лула. Всмукна няколко пъти горчивия дим.

— Знаете ли, че лодката е още с нас? — запита старият бретонец с лула в устата.

— Нима е възможно? — извика Флок.

— Да. Наистина има малко вода в нея, но ние ще я изгребем и ще се опитаме с тази лодка да намерим маркиза.

— А „Гръмотевица“?

— Сега няма да се занимаваме с барона. Ние скоро ще го видим и без това. Той без съмнение е по следите на маркиз Халифакс.

— Но какво се е случило с тримачтника? Дали и него бурята го е изхвърлила върху скалите?

— Това никой сега не може да ти каже, но ще го узнаем малко по-късно. Аз обаче не бих му пожелал да се разбие, тъй като на него се намира годеницата на нашия комендант. А сега чуйте моя план: аз искам да настигнем тримачтника и да го нападнем.

— Само ние тримата ли? — учуди се младежът.

— Един немец и двама бретонци не са ли достатъчни?

— Вярно.

— Тогава не остава нищо друго — подхвана старият бретонец, — освен да почакаме да се успокои морето и после да се прехвърлим в лодката. А сега нека използваме почивката и да подремнем малко.

Донесоха долу скъсани корабни платна и направиха твърде удобни легла за хора, свикнали да спят на голяма палуба. Каменна глава разгледа океана по всички посоки и особено на север. След това тримата легнаха един до друг и скоро заспаха.

Бурята постепенно утихваше и вълните ставаха все по-малки и по-малки. След почивката, която продължи повече отколкото трябваше, те се събудиха и чуха, че някъде отдалеч долитат топовни гърмежи.

— Е, какво ще кажете, момчета, имаме ли късмет, или нямаме? Ето, че чувам топовете на тримачтника. Да, това са те, защото аз добре ги познавам. Сигурно маркизът се намира в опасност и търси помощ.

— И ние ще му помогнем, нали?

— По-късно, мили мой, сега ще ги оставим да си погърмят, а ние ще се преместим в лодката.

Малкият Флок слезе в лодката и бързо започна да изхвърля водата от нея. Каменна глава и Хулбрик пак пренесоха оръжието и хранителните продукти, които бяха останали. Натовариха всичко на лодката. Направиха й мачта и от скъсаните платна скалъпиха хубаво ново платно. След тази усилена работа корабокрушенците седнаха в лодката. Тя заплава покрай брега, тласкана от лек ветрец.