Генро
Желязната флейта: сто дзенски коана (70) (Словата на дзенските мъдреци)

69. Правителственият чиновник

Чиенча, правителствен чиновник, се качвал по стълбите, съпровождан от свои колеги, когато един от тях, виждайки на пътя група хора, попитал: „Това странстващи монаси ли са?“ Чиенчао отговорил: „Не“. „Откъде знаеш?“ — попитал колегата. „Хайде да проверим, — отговорил Чиенчао и се провикнал: Ей, монаси!“ В отговор на неговия глас всички като един човек се обърнали и погледнали към прозореца. „Е, — казал Чиенчао, — нали ви казах!“

Ньоген:

Чиенчао бил не само високопоставен чиновник, но бил също старши „студент“ докато неговите подчинени били новаци в Дзен. Той е искал да им преподаде урок по Дзен и затова докарал урока до края. Описаният случай по-скоро е станал не в служебно помещение, а в манастир, и този анекдот се отнася най-вече за Дзен.

Един от чиновниците разпознал в минаващите хора монаси с проницателност, която в дадения случай не заслужава поощрение. „Не“-то на Чиенчао е безусловно „не“, отхвърлящо го в хиляди проявления. Неговият подчинен се опитал изкуствено да определи това, което не се нуждае от определение. Ако бях на мястото на Чиенчао, отново бих казал не. Чиенчао е добър и казал: „Хайде да проверим“.

Когато монасите се обърнали, този служител би могъл да си помисли: „Нали казах!“ — за да се избави от фразата: „Е, нали ви казах“, — произнесена от Чиенчао.

Генро:

Чиенчао е гледал на югоизток, докато умът му е бил обърнат на северозапад.

Ньоген:

Веднъж на Шои-шаку му гостувал един известен журналист. Шои-шаку надълго и нашироко говорил за политика, за положението в света докато гостът не издържал: „Тези неща са ми до болка познати. Дойдох за да разбера Дзен. Моля те да поговорим за това“. Шои-шаку спокойно отговорил: „Тъкмо за това говорих“. Тогава журналистът разбрал в какво се състои работата му, и получавайки сутрин и вечер своя сандзен, развил такова качество на ума, което извисява човека над целия свят.

Преди много години се бях уединил в една хотелска стая в С., приемайки посетители, присъединяващи се към моята медитация. Веднъж в стаята влезе един пиян човек и заяви: „Знам, дзенските монаси викат. Искам да чуя това от вас“. „Нямате право пиян да се включите в медитацията. Излезте моля“, — казах аз.

На следващия ден той дойде пак, присъедини се към медитацията, и това продължи цяла седмица. Ние не говорихме, но медитирахме заедно. На следващата година отидох пак в този хотел и той се появи отново. Нарекох го Кото, което означава „Стара лампа“.

Изминаха няколко години. Ние ни са казахме нито дума и един ден случайно прочетох във вестника, че е починал. В съобщението се казваше, че той бил управител на една дъскорезница и загинал по време на пожар, спасявайки оборудването.

Неговите приятели му отдадоха последни почести, аз, събирайки длани, казах: „Старата лампа все още гори“. Аз никога не съм му показвал медитация, и той никога не ме е молил за това.