Генро
Желязната флейта: сто дзенски коана (52) (Словата на дзенските мъдреци)

51. Храмът на Паофу

Веднъж Паофу казал на монасите си: „Когато един човек минавал зад храма, срещнал Джуа и Ли, но не ги видял пред храма. Защо? Кой е от пътищата ще е по-полезно за него да избере?“ Един от монасите казал: „Сигурно има проблеми с очите. Каква може да е ползата, ако не виждаш нищо?“ Майсторът се скарал на монаха: „Глупак. С храма винаги става така“. Монахът казал: „Ако това не беше храм, човекът е трябвало да види нещо“. Майсторът отговорил: „Имам предвид само храма и нищо друго“.

Ньоген:

Храмът е реалност. Когато човек е обърнат с лице към него, той не вижда нищо. Той не може да се разпознае. Можете да си вървите сред тълпата от хора без да забелязвате никого и да забравите дори вие кой сте. Това Паофу нарича „пред храма“. Но в мига, в който видите познат, кимвате, усмихвате се, дори спирате, за да го поздравите и така вървите вече зад храма.

Ако по време на медитация пресъздавате образа на ваш приятел, вие вече не медитирате, а мечтаете. Майсторът не ви се кара за това, но ви показва колко леко прекрачвате от един път на друг, без да се привързвате към нито една от двете.

Неговият въпрос „защо“ е всъщност отговора. Монахът не навлязъл в реалността, но се опитал да разсъждава за видението при липса на такова.

Монахът упорито се държи за разкрасения свят. „Дори това да не е било храм, трябвало е да го види“. Този монах е трябвало да остави Дзен и да се захване с право.

Сеншаку е казал: „Светът е изменчив и непостоянен“.

Този, който не се извиси над „нещата от живота“, се лута от посока на посока в кръговрата на желанията.

Но този, който е наясно с положението на нещата, вижда безкрайното и крайното и свръхестественото в явленията, и е благословен сред страданията и бедствията.