Орхан Памук
Бялата крепост (10)

9.

Какво имаше предвид султанът, когато каза: „Ти създай невероятното оръжие, дето ще разгроми враговете ни, пък да видим“ — дали изпитваше Ходжа, дали прикриваше свой сън, дали държеше да демонстрира пред властната си майка и пред пашите, че умниците от обкръжението му поне в нещо ги бива, дали се надяваше Ходжа да сътвори ново чудо след чумата, дали наистина се бе повлиял от всичките ни измислици за крушението, с които изпълнихме нашата книга, или пък, подир няколкото военни неуспеха, обезпокоен донякъде от крушението, го е тормозела мисълта, че желаещите да възкачат на негово място брат му, ще го свалят от престола? Разсъждавахме за всичко това, докато слисано пресмятахме баснословните суми, дето щяха да завалят от селата, хановете и маслиновите гори, приходите, от които султанът ни предостави за разработване на оръжието.

Накрая Ходжа заключи, че по-скоро би трябвало да сме слисани от самото си слисване — не бяха ли истина всички истории, които от години разправяше на султана, не бяха ли истина всички трактати и книги, та тъкмо когато им е повярвал, ние да се учудваме? Имаше и друго — падишахът започвал да проявява интерес към онова, дето се въртеше в дълбокия мрак на човешкия разум. Разчувстван, Ходжа ме питаше: не беше ли това победата, която очаквахме от години?

Да, беше; на всичкото отгоре този път я споделяхме двамата в едно общо дело; и аз бях щастлив, макар че крайният резултат не ме вълнуваше толкова, колкото него. Последвалите шест години, през които се мъчехме да доразработим оръжието, бяха нашите най-рискови години. Не защото работехме с барут, а защото изпитвахме на гърбовете си злорадството на завистливите врагове; тъй като всеки очакваше с нетърпение нашата победа или нашето поражение; и ние с боязън очаквахме същото, осъзнавайки риска. Започнахме да работим на масата и така изкарахме цялата зима — абсолютно прахосано време. Бяхме възбудени, бяхме устремени, но налице нямахме нищо повече от идеята за самото оръжие, от доста неопределените, лишени от ясна форма детайли, които, дордето си фантазирахме как враговете ни ще бъдат прогонени и обърнати в бягство, не напускаха умовете ни. После решихме да излезем на открито, да заработим с барута. Както в седмиците, когато заедно подготвяхме зрелището с фойерверките, ние се оттегляхме в хладната сянка на високите дървета, а хората ни, малко по-надалеч, възпламеняваха натъкмените по наши рецепти смески. От всички краища на Истанбул се стичаха любопитни да наблюдават пръскащия се с различна мощ и трясък пъстроцветен дим. След време любопитната тълпа превърна ливадата с нашите шатри, с излетите за нас оръдия с дълги дула и с мишените в място за празненства. Един ден към края на лятото най-неочаквано пристигна самият султан.

Направихме специална демонстрация за него накарахме небето и земята да стенат; сетне едно по едно му показахме подготвените от нас за възпламеняващите се барутни смески артилерийски чаши, гюлетата, новите оръдия, чертежите на още неотлетите дула и проектите на запалителните самозадействащи се механизми. Прояви по-голям интерес към мен, отколкото към тях. Първоначално Ходжа гледаше да ме държи настрана, но щом демонстрацията започна, падишахът забелязал как раздавам нареждания наравно с Ходжа, как хората ни се допитват колкото до Ходжа, толкова и до мен, и това го заинтригувало.

За втори път, петнайсет години по-късно, се представях на негово величество — падишахът ме изгледа тъй, както се гледа някой, когото познаваш, но не се сещаш кой е; приличаше на човек, опитващ се със затворени очи да разпознае плода, който вкусва. Целунах пеша на дрехата му. Не се разгневи, щом узна, че съм тук от двайсет години, а все още не съм станал мюсюлманин. Друго занимаваше мисълта му.

— Значи, двайсет години? — рече. — Странно!

И веднага ме попита:

— Ти ли го научи на всички тия неща?

Не попита обаче, за да чуе моя отговор — вече бе напуснал прокъсаната ни шатра, вмирисана на барут и селитра, и крачеше към красив бял кон; внезапно спря, извърна се към нас, към двамата — стояхме един до друг — и се усмихна, сякаш бе зърнал някое от невероятните, сътворени от Аллах чудеса, призвани да сломят надменността на човешкия род, да го накарат да проумее своята глупост: я джудже без всякакви недостатъци, я близнаци, приличащи си като две капки вода.

През нощта мислих за него, но не както му се щеше на Ходжа. Ходжа все тъй говореше за него с ненавист, ала аз бях разбрал, че не можех да изпитвам към падишаха ненавист, че не можех да го подценявам — допадаха ми спокойствието му, обичливостта му и поведението му на разглезено хлапе, което тутакси изрича първото, което му скимне. Щеше ми се да съм като него или да съм приятел с него. След гневната криза на Ходжа, докато се мъчех да заспя в постелята, си казах: падишахът не е човек, заслужаващ да бъде мамен, щеше ми се да споделя с него всичко. Но какво ли беше това всичко?

Интересът ни, оказа се, бил взаимен. Веднъж, съвсем неохотно, Ходжа ми съобщи, че сутринта падишахът ни очаквал двамата и аз тръгнах с него. Беше един от онези прекрасни есенни дни, ухаещи на море и водорасли. Цялата сутрин прекарахме край басейн с водни лилии под люляците и чинарите в голямата дъбрава, покрита с окапали червени листа. Султанът пожела да поговорим за жабите, щъкащи из басейна. Ходжа не му достави удоволствието, подхвърли няколко шаблонни, лишени от цвят и фантазия думи. Султанът дори не обърна внимание на това своеволие, което ме смая. Повече се интересуваше от мен. Ето защо се разпрострях върху механиката на жабешките подскоци, върху кръвообращението на жабите, върху сърцата им, които продължават туптенето си дълго, след като старателно са отделени от телата, върху мухите и другите насекоми, с които се хранеха. Поисках лист и перо, за да покажа нагледно еволюцията, през която преминава едно яйце, докато заприлича на развитите жаби в басейна. Падишахът доста се заинтригува от рисунките, които правех с камъшеното перо, донесено в сребърен дивит^[1], инкрустиран с рубини. Беше му забавно да чуе всички народни приказки за жаби, за които се бях досетил, а когато стигнах до принцесата, целунала жабока, лицето му изрази погнуса, ала той далеч не приличаше на глуповатия младеж, описван от Ходжа; напомняше по-скоро на разумен зрял мъж, възнамеряващ всекидневно да се занимава с наука и изкуство. В края на тези невероятни часове — през това време Ходжа не спираше да се чумери, — падишахът, вгледан в рисунките на жабата, които държеше в ръката си, ми каза: „Подозирах, всъщност, че ти съчиняваш историите. А значи ти си изработил и рисунките!“ Сетне ме заразпитва за мустакатите жаби.

Ето така започна моята връзка със султана. Всеки път вече и аз, заедно с Ходжа, отивах в двореца. Първоначално той си мълчеше, приказвахме повече ние с падишаха. Докато разговаряхме със султана за неговите сънища, вълнения, страхове, за миналото и бъдещето му, аз се чудех доколко шеговитият и разумен човек срещу мен прилича на описвания години наред от Ходжа падишах. От умело подхвърлените въпроси, от дребните хитринки подразбирах, че падишахът иска да проумее каква част от Ходжа бе Ходжа и каква бях аз, каква част от мене бях аз и каква беше Ходжа — книгите, които му поднасяхме в дар, подклаждаха неговото любопитство. Ходжа пък, само и само да не се занимава с любопитството на султана, което намираше за глупаво, тъкмо тогава се захвана с топовете и с дългите дула, които се опитваше да излее.

След шестмесечната ни работа по топовете Ходжа не без тревога научи, че главният топчия се бил разгневил, задето сме се намесвали в тия работи, човекът поискал или да го освободят от поста му, или такива щури глави като нас, подкопаващи артилерията с убеждението, че я обновяват, да бъдат прокудени от Истанбул; Ходжа обаче не потърси път за разбирателство с главния топчия, който, по всичко изглежда, бе готов на споразумение. Месец по-късно, когато падишахът ни заповяда да изнамерим и други устройства, освен топовете, за да доразработим оръжието, Ходжа не се разстрои много. Ние и двамата знаехме, че новоизлетите топове и дула не бяха по-съвършени от старите, ползвани години наред.

По този начин, според Ходжа, бяхме навлезли в един нов период, когато щеше да ни се налага да градим и измисляме всяко нещо отначало, но тъй като бях привикнал и с гнева му, и с фантазиите му, единствената новост за мен си остана запознанството с падишаха. Той също беше доволен от това, че се знаем. Както грижовният баща разпознава двамата братя, объркали в играта своите топчета и им казва „ето, това е твое, а това — твое“, тъй и султанът ни разпознаваше по нашите приказки и по нашето държание. Тази му наблюдателност ме заинтригува, макар че веднъж я намирах за детинска, друг път за проницателна: започнах да вярвам, че без самите да забележим личността ми се отделя от мен, за да се обедини с личността на Ходжа, че по същия начин неговата личност се обвързва с моята и че падишахът, отреждайки нужното място на това въображаемо създание, ни познава по-добре, отколкото се познаваме ние самите.

Когато тълкувахме сънищата му или говорехме за новото оръжие — по онова време още само си бленувахме за него, — владетелят неочаквано спираше и се обръщаше към единия от нас с думите: „Не, тази мисъл не е твоя, негова е.“ Понякога ни разпознаваше по държанието: „Сега гледаш като него. Гледай като себе си!“ И докато слисано се усмихвах, той добавяше: „Точно така, браво. Вие някога виждали ли сте се двамата заедно в огледало?“ Запита ни кой от нас би изтърпял да бъде себе си, когато сме заедно пред огледалото. Веднъж се разпореди да донесат всички трактати, книги за животните и календари, които през годините бяхме сътворили за него, и докато четеше, разгръщайки страница подир страница, каза, че си представя коя част от кого е била писана и в коя част кой е поставил себе си на мястото на другия. Но нещото, което истински разгневи Ходжа, а мене ме омагьоса и смая, бе поканеният на аудиенция в наше присъствие имитатор.

Този мъж не приличаше на нас — ни по лице, ни по телосложение, — бе нисък и дебел, одеждите му бяха абсолютно различни от нашите, ала щом заговори, направо се сепнах: сякаш говореше не той, а Ходжа. Досущ като него се приведе към ухото на падишаха, сякаш да му съобщи някаква тайна, досущ като него старателен и угрижен — подчертаваше детайлите, изтънявайки гласа си, досущ като него се поддаваше на въодушевлението от изреченото, жестикулираше разпалено и дишаше тежко, за да убеди седящия срещу него. Само дето докато говореше с интонацията на Ходжа, имитаторът разясняваше не звездните си проекти или проектите за невероятни оръжия, а изреждаше имената на гозбите, научени в дворцовата кухня и необходимите за тяхното приготовление подробности и подправки. Падишахът се смееше, а имитаторът си продължаваше работата, помрачила лицето на Ходжа, изброявайки всички гостоприемници между Истанбул и Алено. Сетне падишахът му заръча да имитира и мен. Мъжът, гледащ ме смаяно, със зяпнала уста, бях аз: явно съм бил оглупял. Когато падишахът му заръча да изимитира човек, който да е наполовина Ходжа, наполовина — аз, вече бях окончателно омагьосан. Наблюдавайки поведението на мъжа, и аз, като владетеля, едва се сдържах да не възкликна: „Това съм аз, това е Ходжа.“ Но имитаторът сам свърши тая работа, като един по един ни посочи с пръст. Падишахът любезно отпрати човека и ни заповяда добре да осмислим видяното.

Какво ли означаваха думите му? Вечерта споделих с Ходжа, че падишахът е доста по-умен от човека, когото ми беше описвал години наред и че той вече по собствена воля поема в желаната от Ходжа посока — Ходжа наново изпадна в гневна криза. Тоз път го разбирах напълно — талантът на имитатора не бе за изтрайване. Ходжа се зарече, че след всичко това кракът му не ще стъпи в двореца, колкото и да настоява владетелят. Сега, след като най-сетне му е паднала в ръцете тази чакана от години щастлива случайност, повече нямал никакво намерение да се тормози в обкръжението на онези глупаци. Вместо него в двореца щял съм да ходя аз, познавал съм великолепно султанските пристрастия и съм притежавал достатъчно пъргав ум, за да участвам в ония шутовщини.

Когато съобщих на султана, че Ходжа е болен, не ми повярва. Каза единствено: „Той да си действа там по оръжието.“ Ето как цели четири години посещавах двореца аз, за да може Ходжа да проектира и да задейства оръжието, пък той, както правех преди това аз, си оставаше вкъщи при своите измислици.

За тия четири години научих, че животът не е само очакване, а нещо, което можело да доставя и удоволствие. Онези, дето забелязаха, че падишахът е започнал да ме цени като Ходжа, всеки ден ме канеха по различни празненства и веселби. Веднъж беше сватбата на везирската щерка, друг път на султана му се роди нова рожба, после пък дойде празничната церемония за сюнета^[2] на синовете му, последва пиршеството в чест на крепостта, която си възвърнаха от Унгария, после, понеже принцовете тръгнаха да се учат, бяха организирани тържества, и ето ти — настъпиха веселбите за Рамазана^[3] и Байрама^[4]. Понеже през продължаващите с дни празненства се тъпчех с тлъсти меса и пилаф, с измайсторените от захар и фъстъци лъвове, щрауси и русалки, за кратко време надебелях. Повечето дни зяпах лъщящите от мазнина и премерващи до припадък своите сили пехливани, въжеиграчите, танцуващи с пръти върху гърбовете си по опънато между джамийските минарета въже, трошащи със зъбите си подкови, забиващи тук-там ножове и шишове, факирите, които мълниеносно ни лишаваха от чашите в ръцете и от парите в джобовете и вадеха от джубетата^[5] си змии, гълъби и маймуни, Карагьоз и Хадживат^[6], чиито ругатни обожавах. Нощем, ако нямаше илюминации, отскачах с новите си, срещнати същия ден приятели в някой от най-посещаваните дворци и конаци, дето пиехме с часове вино или ракия и слушахме музика, сетне вдигах наздравици и се развличах с красиви танцьорки, имитиращи сънливи елени, с привлекателни танцьори, преоблечени като жени, които танцуваха по вода, с певици, изпълняващи с палещите си гласове затрогващи, радостни песни.

Често посещавах посланическите конаци, към които проявявах силен интерес, гледах някой балет с ту скупчващи се, ту разбягващи се обаятелни девойки и младежи или слушах най-новите парвенющини на някой оркестър, доведен от Венеция, а после се наслаждавах на вкуса на своята нарастваща слава. Европейците в посолствата ме разпитваха за моите ужасяващи премеждия, любопитстваха колко съм страдал, как съм успял да издържа и как все още можех да се примирявам с положението си. Криех от тях, че целия си живот съм прекарал, дремейки между четири стени или пишейки безсмислени книги, разказвах им сладкодумно, както пред султана, съчинени, невероятни истории за тази интересна страна, която държаха да опознаят. Не само девойките, пристигнали да видят бащите си преди да се омъжат, не само посланическите съпруги, скупчили се около мен, но и всички ония представителни посланици и чиновници слушаха с възхита съчинените от мене кървави истории за религията и престъпленията, за харемските и любовните интриги. Попритиснеха ли ме, мигом им прошепвах на ухо една или друга държавна тайна, измислена на момента или им описвах някои необичайни привички на султана, за които никой друг не биваше да узнае. Особено се забавлявах, когато искаха да получат още повече сведения — тогава се обгръщах в тайнственост; преструвах се, че не мога да им кажа всичко, потапях се в мълчание, изострящо любопитството на тия глупаци — Ходжа все се опитваше да ги оприличава на нас. Знаех обаче как си шепнат един другиму, че съм свързан с грандиозен и загадъчен проект, изискващ определени научни познания и с идеята за непознато оръжие, за което са нужни много пари.

Когато се връщах вечер от тия конаци, от тия дворци със замъглена от изпития алкохол глава, пълна с копнения по красивите тела, които бях съзерцавал през деня, сварвах Ходжа на нашата двайсетгодишна маса все още да работи. Беше го обхванала такава страст към работата, каквато досега не бях забелязвал у него — масата бе претрупана със странни схеми, които не можех да разгадая, с рисунки, с нервно изписани листове. Искаше да му разказвам какво съм правел и какво съм видял през деня, миг след това обаче ме прекъсваше, отвратен от всички тия забавления, които намираше за безсрамни и безсмислени и, говорейки за „нас“ и „тях“, захващаше да ми разяснява проекта си.

Още веднъж уточни, че всичко било свързано със съдържимото в главите ни — върху това се основавал целият проект; разпалено говореше за симетрията или за хаоса в препълнения с какви ли не неща долап, както наричахме мозъка, но не разбирах как, начевайки оттук, можехме да придадем облик на оръжието — нему възлагаше всичките свои надежди, всичките наши надежди. Предполагах, че това нито друг, нито самият той не би могъл да го проумее — по-рано мислех обратното. Казваше ми, че някой някога ще проникне в главите ни и ще потвърди идеите му. Говореше за голямата истина, която прозрял, докато заедно сме се гледали в огледалото по време на чумната епидемия — сега всичко в ума му придобивало нужната яснота и ето, благодарение на тази истина оръжието се появяваше на бял свят! След тия развълнувани думи очерта с нервните върхове на пръстите си нарисуваната от него върху хартията странна и неясна форма — тя ме впечатли, въпреки че не я проумявах.

Формата добиваше по-ясни очертания всеки път, щом ми я покажеше, тя като че ли ми напомняше нещо. Взирайки се в тъмното петно, бих могъл да кажа: рисунка на „дявола“; в един миг си въобразявах, че още малко и ще определя на какво ми прилича видяното, после започвах да се колебая, решавайки, че то бе някаква игра на моето съзнание и не изричах нито дума. През четирите години виждах все така тази форма, чиито детайли бяха пръснати по страниците и която всеки път, обогатявайки се, добиваше все по-голяма определеност — най-накрая можеше да бъде осъществена, поглъщайки спастрените през годините пари и сума ти човешки труд. Случваше се понякога да я оприлича на нещо от ежедневието, понякога на нещо от сънищата ни, а веднъж или два пъти, когато си припомняхме предишните години, на нещо видяно и обсъждано тогава, ала не се придвижих и крачка напред в изясняването на всичко, минало през ума ми, и смирявайки се пред неяснотата на мислите си, напразно очаквах оръжието само да ми разкрие своята тайна. Четири години по-късно, когато това наше малко петно се превърна в огромно колкото джамия странно създание, в ужасяващ призрак, за когото говореше цял Истанбул, когато и според Ходжа то се бе превърнало в реално оръжие, и всеки го оприличаваше на нещо си, аз все още се губех в детайлите, с които той ме запознаваше в миналото заради триумфа на оръжието в бъдещето.

Стараех се при посещенията си в двореца да възпроизведа пред султана бляскавите и страховити детайли като човек, опитващ да си припомни сън, който призори паметта му упорито иска да забрави, обяснявах му за колелата, за движещите се механизми, за купола, за барута и лостовете — Ходжа ми ги беше описвал безброй пъти. Думите ми не бяха моите думи, в изричалото от мен нямаше и помен от разгорещеността в огнените тиради на Ходжа, ала все пак забелязах, че въздействат на падишаха. Този мъж, когото намирах за разумен, се обнадеждаваше от неясния словесен поток, от вълнуващото стихотворение на Ходжа за триумфа и избавлението, което доста грубовато цитирах — това ме впечатляваше. Падишахът твърдеше, че останалият вкъщи Ходжа съм аз. Вече се бях преситил от тия мисловни игри, умът ми се беше объркал. Смятах, че е по-добре изобщо да не се задълбочавам в думите му, че аз съм Ходжа, защото веднага добавяше, че аз съм научил Ходжа на всичко. Ала това бил постигнал не инертният човек, дето съм бил сега, а онзи, другият, който преди време е променил Ходжа! И си казвах — де да можеше да си говорим единствено за забавленията, за животните, за празненствата или за готвения от занаятчиите парад. После султанът ми каза: всички знаели, че аз стоя зад оръжейния проект.

Ето това ме уплаши най-вече. Така или иначе, бяха позабравили Ходжа, от години не се мяркаше никъде, аз бях този, когото често виждаха в конаци, в дворци, из града, близо до падишаха; завиждаха вече на мен! Ала не заради приходите от десетките села, ханове и маслинови гори, свързани с проекта на неизвестното оръжие, за което клюките нарастваха ежедневно, не й заради прекомерната ми близост със султана: искаха да отмъстят на мен, неверника, задето с това оръжие се набърквахме в работите на други хора. Когато не смогвах да пропусна покрай ушите си техните злословия, споделях тревогата си и с Ходжа, и с падишаха.

Ала те не обръщаха много-много внимание. Ходжа бе изцяло погълнат от проекта си! Копнеех за гнева му така, както старците копнеят по страстта на младия. През последните месеци, подхранвайки и допълвайки с още детайли непонятното и тъмно петно върху хартията, той го претвори в проекти за калъпа на странно, плашещо ме чудовище и прахосвайки невероятни пари за калъпите, изля толкова тежка стомана, че едва ли би се задействало и едно гюле — ето защо дори не чуваше отвратителните злословия, за които го уведомявах; интересуваше го единствено какво се говори в посланическите мисии за това: що за хора са тия посланици, как разсъждават, изобщо мислят ли нещо за оръжието? И най-важното — защо султанът не възнамерява да праща постоянни посланици в тези страни, та да представляват държавата? Усещах, че желае да получи подобен пост, за да заживее с тях и да се отърве от глупаците, но не говореше открито за желанието си дори и в най-безнадеждните дни, когато изпитваше затруднения в осъществяването на проекта си, когато излятата стомана се напукваше и когато мислеше, че парите няма да стигнат. Само един-два пъти се изтърва, че желае да общува с „тях“, с хората на науката; може би те щяха да оценят истината, която той бе открил за съдържимото в нашите глави; искаше да си пише с хора на науката от далечни страни — Венеция, Холандия или която и да е подобна страна. Бих ли могъл да разбера от посланиците кои от тях са най-добрите, къде живеят и как би могъл да си пише с тях? Тутакси забравих молбата му, белязана от песимизъм, който би израдвал враговете ни, тъй като през последните дни бях престанал да се интересувам от подготвяното в момента оръжие и бях се отдал на развлеченията.

Падишахът също пропускаше покрай ушите си злословията на враговете ни. През дните, когато Ходжа бе готов да изпробва оръжието и търсеше смели мъже, които да влязат в страховитата стоманена камара и да задвижат механизмите сред удрящата ги в носа миризма на ръжда и желязо, султанът изобщо не се вслушваше в моите оплаквания от злословията. И както винаги повтаряше казаното от Ходжа. Вярваше му, беше доволен от всичко и не съжаляваше, че му се бе доверил — благодареше на мене. Естествено, все по същата причина — нали аз бях научил Ходжа на тези неща. И владетелят, досущ като Ходжа, не спираше да говори за съдържимото в главите ни; после, покрай този си интерес, проявяваше любопитство и към един друг въпрос: и султанът, както някога Ходжа, ме разпитваше как живееха там, в онази страна, в старата моя родина.

Разказвах му купища измислици. Сега не мога да преценя дали тези измислици, в които си вярвах заради непрестанното им повтаряне бяха неща, които действително съм преживял в младостта си, или бяха фантазии, отцеждащи се от върха на перото ми всеки път, щом се настанявах на масата, за да пиша книгата си — от време на време подхвърлях някоя и друга забавна лъжа, хрумнала ми в момента, имах и няколко готови, преработени от мен приказки, непрестанно повтарях колко много копчета имаха хората по дрехите си, понеже султанът се интересуваше от такива подробности, разказвах истории, но се затруднявах да определя дали отделните детайли в тях долитаха от моите спомени или пък от моите сънища. Но имаше и една-две истини, които и след двайсет и пет години все така не можех да забравя: разговорите на семейната трапеза с мама, татко, братята и сестра ми, докато закусвахме под липите! Подобни неща най-малко интересуваха падишаха. Веднъж ми бе споменал, че всеки живот всъщност е подобен на другия. Незнайно защо думите му ме уплашиха — не бях забелязвал подобно дяволско изражение върху лицето на султана и изпитах желание да го попитам що за смисъл влага в тях. Погледнах го, прииска ми се да кажа: „Аз съм аз.“ Сякаш, ако имах куража да изрека тая глупава фраза, заговорите на всички интриганти, чиято едничка цел бе да изкарат, че съм някой друг, игричките на Ходжа и на султана щяха да се обезсмислят и щях да продължа да живея в мир със собствената си идентичност. Аз обаче, като страхливците, плашещи се от всяка неясна фраза — да не би да застраши тяхното спокойствие — боязливо си премълчах.

Това беше през пролетта, в дните, когато Ходжа завърши оръжието, но все не успяваше да проведе изпитанията, понеже не намираше подходящите хора. Не след дълго наистина се разстроихме, когато падишахът тръгна с армията си на поход срещу Полша. Защо не бе взел оръжието, та да обърне в бягство враговете ни, защо не ме беше взел със себе си, доверие ли ни нямаше? И ние, както всички, останали в Истанбул, вярвахме, че султанът не е тръгнал на война, а на лов. Ходжа беше доволен — печелеше още цяла година; аз нямах нито друга работа, нито развлечения; заработихме заедно по оръжието.

Доста време издирвахме хора, които да задействат съоръжението. Така или иначе, никой не скланяше да влезе в страховитото, непознато съоръжение. Ходжа говореше, че е готов да плати много пари разпратихме глашатаи из града, по пристанищата, в арсенала, търсихме мъже сред лентяите в кафенетата, сред разбойниците и авантюристите. Повечето от тези, които открихме, дори и да влизаха, преодолявайки страха си, във вътрешността на желязната грамада, после ни напускаха — не издържаха да въртят колелото на механизма, понеже, заклещени в това странно насекомо, направо се сваряваха от горещина. Към края на лятото, когато трябваше да приведем в действие съоръжението, спастрените през годините пари се стопиха окончателно. Под смаяните и уплашени погледи на любопитните, сред победните възгласи, съоръжението тромаво помръдна, нападна някаква въображаема крепост, разтърсващо изгърмя с топовете срещу нея и спря. Парите от селата и от маслиновите гори продължаваха да текат, ала Ходжа, под предлог, че щяло да ни излезе прескъпо, разпусна нашия насъбран с толкова мъка отбор.

Зимата премина в очакване. След като се върна от похода, падишахът отишъл направо в любимия си Одрин; нито питаха за нас, нито ни търсеха — останахме си сами. В двореца нямаше кой да се развлича сутрин с нашите истории, в конаците нямаше кой нощем да развлича пък мене — просто лентяйствахме. Опитвайки да запълня времето си, заръчах на пристигнал от Венеция художник да ми направи портрет, започнах да взимам уроци по уд#; макар и рядко Ходжа отскачаше до Куледиби, за да види оръжието, наглеждано от един пазач. Не че не добавяше нещо ново тук-там по съоръжението, но се отегчи бързо и от това. В нощите на тази последна зима, които прекарахме заедно, той повече не спомена нито оръжието, нито какво възнамерява да прави с него. Обзела го беше апатия не защото бе изгубил своето настървение, беше такъв, защото аз вече не предизвиквах у него никакви емоции.

По-голямата част от нощите прекарвахме в чакане, чакахме да спре я вятъра, я снега, чакахме последното късно минаване на бозаджията, чакахме огънят да се превърне на пепел, за да подхвърлим още дърва в печката. Чакахме да угаснат последните трепкащи лампи по отсрещния бряг на Златния рог, чакахме да дойде нашия сън, който изобщо не идваше, чакахме и утринния езан^[7]. Говорехме рядко, но през една от тези зимни нощи Ходжа внезапно ми каза, че много съм се променил, че съм станал друг човек. Стомахът ми се сви, гърбът ми се обля в пот; щеше ми се да възразя, да му река, че не е прав, че съм си пак предишния, че си приличаме, че трябва отново, както в миналото, да възвърне интереса си към мен, че имаме много, много неща, за които да си говорим, ала всъщност той беше прав; погледът ми се спря върху моя портрет, тази заран го бях взел от художника, донесох го вкъщи и го окачих върху една от стените; да, бях се променил — бях напълнял от храната, с която се тъпчех по угощенията, гушата ми беше провиснала, плътта ми беше омекнала, движенията ми — понатежали; лицето ми, и това беше по-лошото, изглеждаше абсолютно различно; от изпития алкохол и от целувките в онуй общество краищата на устните ми изглеждаха омърсени от някакво безсрамие, очите ми бяха махмурлясали от нередовно спане и запои, в погледа ми се бе затаило вулгарното спокойствие, присъщо на глупаците, доволни от живота, от света и от себе си, но бях удовлетворен от своето настояще, така си беше. Не обелих и дума.

По-късно, май че когато научихме, че падишахът ни вика в Одрин да участваме във военния поход заедно с нашето оръжие, често виждах един и същ сън: маскен бал във Венеция, една забава, напомняща по своята суматоха истанбулските веселби; надявах се, че както аз познах майка си и годеницата си — зърнах ги в множеството, когато си свалиха маските на „вулгарни жени“, — така и те ще ме разпознаят и смъкнах маската си, те обаче изобщо не разпознаха, че аз съм аз, те сочеха с маските си някого зад гърба ми; обърнах се и видях човека, който щеше да разбере, че аз съм аз — това беше Ходжа. За да ме разпознае, се приближих и този път с надежда към него; човекът, който бе Ходжа, смъкна, без да продума маската си и изпод нея, плашейки ме с чувството за вина, изникна моята пробудила се от съня ми младост.